бедра на Лия и после се върнаха обратно към неподвижното му лице. Студена вълна го обля, виждайки гнева и обвинението, които се съдържаха в тези зелени ледени езера. Той направи въпросителна физиономия. Тя замръзна от изненада, дето той се прави, че не разбира откъде идва раздразнението й.
— Искаш ли да се разходим? — запита Сивият орел, овладявайки напрежението в тона си.
— Не, не желая, Сив орел. Може би ще си намериш друг да ти прави компания. Вероятно съвсем си престанал да обръщаш внимание на някой стар приятел след неочакваното ми завръщане — саркастично рече тя с поглед, вперен в гърба на Лия. После тя седна върху кожата и решително му обърна гръб.
Безразсъдни и погрешни подозрения изпълниха отново сърцето и разсъдъка й. А ако Сивия орел е знаел за присъствието й на реката в онзи злокобен ден? Ако действията и думите му бяха лъжлива маневра, за да я убеди във верността и любовта си? А ако е имало нещо между него и Лия, докато са я смятали за мъртва, а и преди това? Дали гневът и горчилката, която Лия изливаше, бяха на отхвърлена жена? Не беше ли тя влюбена в Сивия орел? Не се ли опитваше отчаяно да вземе всички мерки, за да си го възвърне отново? Съдържаше ли се някаква истина в предишните й твърдения? Дали съпругът й е дал поводи на Лия да го желае и тъй нагло да го преследва? Защо той приемаше толкова спокойно постъпките й? Сигурно е била сляпа глупачка, за да му се довери толкова бързо и романтично!
Сивия орел се замисли над внезапната промяна в настроението и държането й. Защо тя се взираше в него и Лия тъй особено? Защо изведнъж се настрои против Лия? Защо му се разсърди тъкмо сега? Както мълнията внезапно поразява дървото, така той осъзна истината. Да, преди малко гледаше Лия, тя му се усмихваше безсрамно, а той не бе сторил нищо, за да прекъсне това безочливо държане. През цялото време Шали ги бе наблюдавала. Какво ли си мислеше и чувстваше жена му? Изразът на очите й не говореше само за ревност или раздразнение. В студенината им се четеше тежък упрек и гняв! Защо?
— Шали? — обърна се меко към нея. Тя застина и нито се обърна, нито му отговори. Обзе го страх, който разтърси тялото му. Нещо ставаше в прекрасната й глава, нещо, което го безпокоеше.
— Хайде да се разходим, Шали — каза той по-твърдо, думите му прозвучаха по-скоро като заповед, отколкото като нежна покана.
— Не те държа като пленник, Сив орел. Ако желаеш да се видиш с приятели, можеш да го направиш. Искам да остана тук… сама.
Защо тя наблягаше на някои думи?
— Не си ли добре? Искаш ли да си легнеш вече? — загрижено попита той.
— Не е необходимо да се измъчваш заради здравето или безопасността ми. Добре съм. Искам да си помисля известно време — добави тя с особен тон.
— Да си мислиш за какво?
— За теб, за мен и за всичко, което ми разказа за нас. По-рано просто приемах думите ти за истина. Вероятно съм прибързала — отвърна тя дръзко.
— Какво искаш да кажеш? — запита стреснатият воин.
— Много добре знаеш — саркастично отвърна тя. Изведнъж се изправи и тръгна към реката. Седна на брега и потопи уморените си боси крака в хладната вода. Колко бързо появяващи се и изчезващи образи се промъкваха в съзнанието й, а после я преследваха и я объркваха. Какво й ставаше? Защо в тези особени моменти толкова я болеше главата? Защо беше толкова рязка и докачлива?
Той се приближи и седна до нея, наблюдавайки я внимателно.
— Ти какво, да не мислиш, че съм те излъгал? — храбро започна той.
— А ти излъга ли ме? — отвърна му тя също тъй смело.
— Не, Шали, не съм — отговори честно мъжът й.
— Искаш да кажеш, че никога не си ме лъгал, така ли? — разгорещено го запита тя.
— Винаги съм ти казвал истината — настоя той, засегнат и обиден. Даже и когато в продължение на месеци ме караше да мисля, че не говориш английски? — възрази бушуващият й разсъдък. Още първия ден той говореше езика й, продължаваше да се обажда логиката. Защо й се струваше, че са минали месеци, преди той да й каже истината? Помъчи си да си спомни точните му думи при първата им среща и през следващите седмици.
— Исках да кажа дни, — възбудено се поправи. Минаха дни, докато той най-после дойде в лагера на Смелата мечка, за да я намери. Дали е бил толкова зает с Лия, та не бе забелязал, че нея я няма? Не, той й обясни, че пратениците били убити. Защо това бяло момиче й изглеждаше толкова подозрително и съмнително? Сивия орел не бе й дал никакви основания да не му вярва.
Той я наблюдава известно време. Дали искаше да му каже, че се съмнява в него? Не беше в стила на Шали да му задава такива въпроси и да проявява недоверие в него. Но тази жена не беше Шали, поне не вътрешно, и този факт го измъчваше.
Шали седеше някак особено, мълчалива и замислена. Не й се случваше за първи път да се тормози от необичайни забележки и от лошо настроение. Дали е възможно да си припомня епизоди от миналото? И въобще да не го осъзнава? През първият ден от пътуването, когато й прилоша, защо се взираше в Сивия орел толкова странно? Защо често я измъчваха предчувствия за действията му? Ако наистина е загубила паметта си, защо събитията й се струваха тъй реални?
Той я гледаше, изумен от промяната в настроението й.
— Какво общо има Лия с нашия живот? — запита тя сериозно. — Какво толкова силно ви привлича двамата? Защо й позволяваш открито да флиртува с теб?
— Съмняваш ли се в мен? Отговори ми и ще ти обясня — започна той тайнствено. — Ако смяташ, че те лъжа, няма защо да разговаряме.
— Защо? — изрече тя, чувствайки се неудобно и леко застрашена.
— Кажи! — упорито настоя той, тонът му я принуждаваше да отговори без да мисли. — Смяташ ли, че те лъжа?
Ще прозвучи глупаво, помисли си тя. За миг й хрумна, че същото се беше случвало и преди, в други случаи. Как да му обясни логично странните си усещания и заплашителни представи за облеклото му или за различното му държание?
Шали се изчерви виновно, но по причина, която той не би могъл да предположи.
— Защо ми задаваш такъв въпрос? Да не смяташ, че съм луда? Това би ти осигурило добър повод да ме замениш с Лия.
— Не, Шали, ти не си луда. Вероятно те измъчват съмнения за мен и за твоето минало — предположи той със сериозно и тъжно изражение.
Много й се искаше да го запита за виденията си, дали те не почиват на факти, но не смееше, поне засега. Обърна се и го изгледа с широко отворени и питащи очи.
— Защо?
— Ти живееш с мен от много луни. Сините куртки нападнаха лагера ни и те удариха много лошо. Смятаха, че си бяла робиня и че не заслужаваш да живееш. Когато дойде на себе си, разбра че твоите хора са ти врагове, а аз съм твой съпруг. Това, което каза, ме засегна. Ти ме сравняваш с белия човек и начина, по който постъпва той. Аз съм воин, Оглала. Смяташ, че като съм те помислил за мъртва, съм взел друга жена. Не съм, обичам теб.
— Но… — запъна се тя нерешително.
Може би миналото бавно се връщаше при нея? Когато си помисли за други случки, тя се усмихна и се помоли да е вярно. Все пак това бяха само няколко събития за цял петгодишен период.
— Лия дълбоко те тревожи, но скоро няма да е така. Щом летният лагер е готов, Бягащия вълк ще я продаде. Ще напусне лагера ни завинаги. Между нас няма нищо, заклевам ти се.
— Тя те иска, Сив орел — сърдито отвърна тя.
— Да желаеш и да притежаваш са две различни неща, Шали. Искам и имам нужда само от теб. Когато спомените ти се върнат, ще знаеш истината.
— Защо не мога сега да си припомня всичко? — задъхано попита тя в раздразнението си.
— Вероятно това е някакъв урок или изпитание.
— За мен или за теб? — сериозно попита тя.
— Може би за двамата — искрено й отвърна той.
— Заклеваш ли се, че не обичаш и не желаеш Лия? — настоя тя.
— Ша. Само теб, Тревисти очи.
