Как можеше да отрича любовта и светлината в настоятелния му поглед? Защо струпваше несигурността и колебанията си върху него? Не беше честно.
— Сигурно съм разстроена и глупава, но ти вярвам. Разсърдих се и ме заболя, когато забелязах, че я гледаш. Но не си сторил нищо. Защо?
— Ти ми каза да не обръщам внимание на ушите и на очите на другите, нали? — припомни й той.
— Ще бъде трудно за теб и за нея, след като си разменяте такива странни погледи! Ще се радвам, когато си тръгне, тя не ми харесва и й нямам доверие.
— Твоето отношение винаги е било такова — каза той. — Не си разбрала израза ми. През последните луни Лия се отнася много приятелски с нашия син. Показва лицето си смело като Уи. Не разбирам лекомисления кураж, който проявява. Не се ли страхува за безопасността и положението си при нас? Особена е.
Изненадана от разсъжденията му, тя го погледна.
— Но Лия твърди, че сме били приятелки, че сме работили заедно. Казва, че съм я защитавала. Каза… — Шали ококори очи, тъй като й просветна. — Лъгала ме е. Искала е само да ни причини неприятности и да те очерни. Възползва се от загубата на паметта ми. Изигра ми номер! Уличница такава!
— Лия ти е рекла, че сте били приятелки ли? — повтори той невярващо.
— Да. Тъй като съм бяла съм се сприятелила с нея и съм й помагала.
— Какви други лъжи ти е казала? — подозрително попита той.
Шали се изчерви.
— Вече няма значение. Знам, че ме е лъгала.
— Страхувайки се, че няма да успее да я убеди в невинността си за оная нощ, ако Лия е посмяла да й разкаже, той не я попита повече.
— Никога не сте били кодас, Шали. Много пъти си твърдяла, че не й вярваш. Казваше, че се отнася с уважение и е твърде послушна за робиня, тоест наш враг.
— Тя нито се отнася с уважение, нито е послушна, просто е коварна и се преструва! Нарече те дивак. Каза, че искала да заеме моето място — заяви му направо, без много да мисли.
Той отхвърли глава назад и се изсмя.
— За Лия аз съм дивак, малката ми. Но тя никога не би могла да те замени, както и коя и да е друга жена — увери я той.
— Ако забравиш каква съм била, би ли ме обикнал отново?
— Да, както те обичам сега.
Тя наведе глава от срам.
— Съжалявам, Уанмди Хота. Държах се ужасно. Няма да го правя вече, обещавам.
— Ако чужди очи не ни гледаха, щях да те накарам да докажеш съжалението и любовта си — подкачи я той, доволен, че за момента проблемът им беше решен.
Тя се усмихна палаво.
— Когато се върнем у дома, ще го направя.
— Няма да ти позволя да забравиш това обещание. Придърпа я към себе си и сложи ръка на раменете й. Тя облегна глава на него. Седяха дълго така, наблюдаваха пълната луна и се радваха на близостта си. Шали вътрешно се зарече, че никога няма да разреши на Лия да се изпречи между тях, особено докато все още се търсеха един друг. Той също си даде обещание — Лия да си тръгне колкото е възможно по-скоро. По някаква причина тя много бе разгневила баща му и сега вече реши да се отърват от нея. Скоро отново щеше да се радва на спокоен живот…
Походът им започна от място, което един ден щеше да бъде наречено Рапид сити, преминаха през обширна територия, която щеше да носи името Бедландс — равна прерия с тучни пасища, минаха край високи и живописни скали, през безводни пустинни местности, край реката Бед при сливането й с могъщата Мисури, близо до място, което тогава и сега се казва Пиер. Оттам се насочиха на юг към своя лагер. Всички земи, през които минаха, образуват огромната територия на Дакота.
Воините често изоставяха групата — отиваха да поговорят с други племена, минаващи наблизо — Сисетон, тръгнали на север, шейените — на североизток, Бруле — спокойно движещи се на югозапад, Янктон — бавно крачещи на югоизток. Всяко племе признаваше селището на своите съюзници. От приказките на Сивия орел Шали разбра, че има много племена, които живеят недалеч — Крау, Санте и Уинебаго. С облекчение научи, че много племена, които по-рано враждуваха, бяха сключили примирие, за да се обърнат към общия си враг — белия човек. За известно време войната между съседните племена бе спряна, индианското примирие цареше в обширната територия на Дакота — най-голямата част от която се падаше на земите на Орела.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Останалата част от сезонното преместване мина без особени събития. След девет изтощителни дни те стигнаха на целта си. Нямаше нужда от нареждания, за да започнат трескава работа. Определени бяха местата за всеки вигвам. Каручките бяха разтоварени, багажът на всяко семейство оставен близо до избраното място за лагер. Конете бяха сресани, напоени и завързани за въже, оставени да пасат тучната трева под наблюдението на няколко момчета. Момичетата избираха големи камъни за огнищата за готвене, после събираха дърва и носеха вода. Веднага след пристигането им няколко ловци отидоха в гъстата гора. Вечерта щяха да празнуват прибирането у дома с общо угощение и веселба, преди да започнат работа.
Вигвамите постепенно придобиваха пак конусообразните си форми и изглеждаха като заострени могилки на фона на кобалтовосиньото небе. Местността беше красива и спокойна. Тревата и дивите цветя растяха в изобилие и предлагаха хубостта си на всеки, който имаше очи да я забележи. Различни видове дървета и храсти растяха в близката гора. Неизброими нюанси на зеленото разкриваха сякаш усета за хармония и художественото майсторство на Майката Природа. Небето беше наситено-синьо и стигаше, докъдето очите виждат. В далечината се забелязваха високи плата и назъбени върхове. Скалисти склонове с черни, кафяви, бежови и необикновено кървавочервени тонове оцветяваха общия пейзаж.
Построиха лагера върху огромна поляна, разположена на около осемстотин метра от широка и спокойна река. На няколко места по-малки ручейчета течаха в различни посоки, а две от тях образуваха малки кръгли вирчета — идеални за плуване и къпане. Водата в тези естествени езера беше тъй спокойна и бистра, че подобно на две огледала отразяваше хармоничната красота на околната природа.
Насекоми и пеперуди кръжаха над дивите цветя, крадейки от сладкия им нектар и се радваха на красотата им. Птички пееха в дърветата, сърцато извиваха песни и трескаво изчакваха момент, за да се спуснат надолу и да лапнат някое безгрижно насекомо. Щали вдъхна свежия и ободрителен въздух, после бавно издиша, поемайки сладостта му. Отиде до мястото, избрано от Блестящата светлина, за да види как вдига шатрата си с надеждата, че ще може и тя да го направи.
После гледа и други, преди да потърси Жената костенурка. Тази чудесна индианка й се усмихна мило. Тя напредваше бавно, без да се оплаква. Усмихна й се доволно, щом Шали я помоли да я научи как се върши тази работа. Добрата жена кимна, усмихна се весело, знаейки, че Шали искрено я харесва.
Най-накрая заедно свързаха колчетата и ги прикрепиха. Разположиха ги във форма на дървена пирамида. Прекарвайки тежко въже през дебелата ивица, която държеше едната страна на съединените кожи, Жената костенурка метна въжето към върха на рейките, откъдето те се разделяха в различни посоки. Наложи се да заметне няколко пъти, докато примката обхвана центъра на рейките. Засмя се доволна и се спусна към средата, за да поеме въжето. При изкривената й ръка тази задача беше изключително трудна и изискваше напрежение. Шали грабна въжето и й помогна да издърпа голямата тежест към върха на рейките. Докато тя държеше здраво тежестта, Жената костенурка се пресегна към двете висящи ивици и ги изтегли с всичка сила, за да затвори отвора там, където рейките се свързваха Жената костенурка използваше една пръчка, за да изпъва връзките и непрекъснато ги дърпаше. Когато задачата беше изпълнена, тя завърза двете ивици и подпъхна краищата им под кожите:
Усмихна се на Шали, взимайки единия край на въжето и го издърпа, докато то падна свободно. Обиколиха една срещу друга конусообразното жилище, за да издърпат кожите до краищата на рейките. Щом
