— Ще помоля Великия дух да върне паметта ми, както направи с Шали. Трябва да знам истината. Ако носи мое дете, не бих могъл да опетня лицето ти с моята простъпка.
Сега всичко се разпиля пред очите на Шали и тя разбра, че не може да слуша повече. Мъката бързо срина нейния свят на доверие и любов. Как щеше да погледне очите на детето на другата жена? Как би могла да разреши на Сивия орел отново да я докосва, след като знаеше, че е изхвърлил семето си в грешното тяло на Лия? Щяха ли да се оправят нещата между тях? Лия пожела съпруга й и по някакъв начин успя да спечели дяволската битка за него. Можеше ли да се откаже той от синовете, които тя, Шали, явно не можеше да му даде? Защо твърдеше, че му е достатъчна? Няколко дни след трагичната й загуба той се бе предал на тази мръсница! Не на друга жена, а на Лия Уинстън! С разбито сърце Шали прекоси лагера и тръгна към реката.
Бялата стрела я срещна, когато излизаше от лагера. Заговори я, но тя нито го чу, нито му отговори. Той бързо тръгна след нея и я хвана за ръката.
— Шали, какво ти става? — запита той.
Очите на старата му приятелка срещнаха неговите и бяха пълни с мъка и тъга.
— Да можех никога да не си бях спомняла предишния ни живот — тайнствено каза тя. — Ако не беше синът ми, по-добре да не бях излизала от онази бурна река, за да се боря с още по-коварна сила.
— Не те разбирам — рече той объркано.
Шали се изсмя с пронизващо студен кикот.
— И аз не разбирам, Бяла стрела. Понякога е по-добре да забравиш хубавото, за да не си спомняш и лошото. Белите победиха, аз съм наказана и съсипана. За пръв път ми се иска да не знаех английски. Или да бях глуха — вайкаше се тя.
— Ела, ще те заведа до шатрата ти. Някаква нова треска е обхванала съзнанието ти — размишляваше той на глас, обезпокоен за ду шевното й състояние.
— Не, друже мой. Помниш ли че бяхме приятели с теб още преди Сивия орел да ме приеме? Много пъти съм се чудила какъв би бил животът ми, ако моите хора бяха заловили теб, а не него, или ако още тогава той ме беше продал на теб.
Какви дивотии й се въртяха в главата и какви ги говореше? Защо си спомняше тези случки от миналото? Настроението й беше особено, объркващо. Бе обзета от страх. Ставаше нещо ужасно. Какво?
— Трябва да обясниш неясните си думи, Тревисти очи — помоли я той.
Тя му се усмихна тъжно.
— Помниш ли деня, когато ми даде това име? Спомняш ли си как те закачах, наричайки те Черни очи — Сала Иста? Толкова пъти си се проявявал като приятел и си ми помагал. Как иначе щях да преживея тези години без теб? Колко пъти си се разправял със Сивия орел, когато той яростно ме отхвърляше или пък ме наказваше жестоко? Колко различни щяха да бъдат нещата, ако Матю не беше…
Обзет от ужас, той затвори устата й с ръка.
— Тихо, Шали! — веднага я предупреди. — Ако разкриеш тази хитрост, това значи да подложиш живота и щастието си на опасност. Защо говориш за това предателство? Сега ти си индианка. Никой не бива да знае истината! — твърдо й заповяда той. Как му се искаше това напомняне за желание и любов да бяха спрели да го измъчват. Ако синът на вожда не беше най-добрият му приятел, Шали щеше да е негова жена. Не можеше да забрави, че много отдавна гордостта на Сивия орел почти го принуди да му продаде Алиша. Ако не се бяха развили нещата така, сега тя щеше да му е съпруга. Той разтърси глава, за да я прочисти от тези опасни и предателски мисли. Шали никога нямаше да бъде негова, тя обичаше най-добрия му приятел и любовта им бе взаимна.
— Какво значение има, Бяла стрела? Дали любовта и уважението им ще се стопят, ако научат истината след толкова време? Няма ли да могат най-накрая да ме приемат заради това, което съм? — неразумно разсъждаваше тя.
— Мисли за Сивия орел и за Сияйната стрела, Шали. Те също ще страдат от лекомислените ти думи.
— Синът ми… — прошепна тя замислено. — Да, трябва да помисля за сина си. Синът е много важен за мъжа, Бяла стрела. Нито един мъж не може да отрече собствената си кръв и плът.
Бялата стрела нежно хвана раменете й и я разтърси.
— Кажи какво те наскърбява толкова дълбоко, Тревисти очи? — настоя той.
— Детето, което Лия носи — меко му отговори тя, но думите й не му казаха нищо.
— Защо грижата на Бягащия вълк толкова те тормози? Вероятно Лия лъже. Може би не е бременна — тъжно я убеждаваше той.
— Де детето да беше от Бягащия вълк — извика тя отчаяна. Когато се разхълца, Бялата стрела я прегърна и й предложи утехата си, макар и да не знаеше за какво става дума.
— Какво те разстройва толкова, мъничка? — запита той много разтревожен.
— Не разбираш ли, Бяла стрела? Детето, което Лия носи, не е от Бягащия вълк, а от Сивия орел — произнесе тя сред хълцанията — То е на моя съпруг — повтори шепнешком на пресекулки.
— Какво? Това не може да бъде! — заяви той, твърдо отхвърляйки странното й твърдение.
— Попитай го. Когато е смятал, че съм мъртва, той е спал с Лия. Тя носи неговия син. Той предаде любовта ни, направо я разруши. — Преди малко го чух със собствените си уши. Докато съм се борела със смъртта, тя е легнала в постелята му. Докато моят живот си отиваше, тя е заченала нов — на неговия син! Щом тя каза, че детето е негово, той не можа да отрече. Бягащия вълк е стар, а Сивия орел е млад. Ако и двамата са я взели, какви шансове има семето на стари а човек пред моя неверен съпруг? Той ме заблуди и ме излъга. Заяви че никога не е докосвал нито нея, нито някоя друга жена. Но го е направил.
Бялата стрела се смая от тази новина.
— Не може да бъде! Той никога не би взел друга жена. Той обича и желае само теб, Тревисти очи.
— Може сърцето му да не я е искало, само тялото му. Бягащия вълк го накара да се закълне, че детето не е негово, че не я е обладал Ала той не можа да го направи, Бяла стрела. Докато аз умирах, той е правил любов с друга жена. Никога няма да му простя, Бяла стрела, никога.
Бялата стрела се разтревожи от тежките обвинения срещу най добрия му приятел, който му беше като собствен брат, мъж, с когото той яздеше заедно още от малък.
— Хайде, трябва да поговорим със Сивия орел и да уредим тази работа.
— Не, не мога да се изправя срещу него. Ще умра, ако някога ме докосне отново. Ако желае Лия, може да я има! Аз вече не мога да остана тук, трябва да си тръгна — неочаквано обяви тя.
Той се смая.
— Не можеш да го направиш! Не е любил бялата курва!
— Но той твърди друго, Бяла стрела. Чии думи да приема — твоите или неговите? Не мога да остана тук, щом като желае нея, нито пък докато тя износва детето му. Не съм в състояние.
— Но ти го обичаш — възрази той, тъй като не можеше да намери какво друго да каже.
— Не, Бяла стрела, той жестоко потъпка любовта и доверието ми. Дори силна любов, каквато беше някога нашата, не би могла да оцелее при такова предателство. Лия винаги ще остане между нас, тъй като той така бързо я е поставил на това място. Обичала съм го, прощавала съм му, много пъти съм страдала, за да спечеля обичта му и да ме приеме. Дойде време, когато аз повече не разбирам, когато не мога да страдам повече. Аз давах от себе си, споделях, приспособявах се и се жертвах, докато вече нищо не ми остана. Колко може да продължи любовта, докато не се претеглят заслугите? Ти познаваш миналото ми добре, приятелю. Нима аз не се отрекох от скъпите неща, които имах, от своя народ, за да му дам всичко? На него не му се наложи да направи същото, за да спечели любовта ми. Не разбираш ли, Бяла стрела? Положението е сериозно. Нямаше ме само дванайсет луни, а той се поддаде на изкушенията на Лия и то не един път. Как може да очаква аз да разбера и да простя тази жестокост? Ако аз го бях предала така, той щеше да ме убие! Между нас всичко свърши и мисля вече, че трябва да си вървя. Ще ме заведеш ли до лагера на Черния облак? — запита тя, изненадвайки го с молбата си. Тя знаеше, че това е единственото безопасно място, където можеше да избяга сред опасната пустош.
— Сивия орел няма да ти разреши — заяви той уверено.
— Този път ще го направи, Бяла стрела. Няма начин да ме спре. Кой ще вземе страната на съпруг- изменник срещу жена му?
— Той не е в състояние да те предаде! — избухна Бялата стрела.
