ще бъде лъжа Тъкмо ти си този, който търси наказание и отмъщение! Затова бягаш като страхливец! — извика тя сърдито, без да мисли половината от нещата, които му каза във възбудата си.
В мига, в който изрече „страхливец“, мъчителният разговор пое погрешна посока. Той стисна до болка раменете й и я разтърси.
— Как посмя да наречеш Уанмди Хота страхливец! Аз не бягам от трудности. Отивам да пречистя тялото и сърцето си.
Господи, какво изрече тя? Защо си крещяха такива обидни думи?
— Не исках да го кажа така, както прозвуча — бързо каза тя, опитвайки се да смекчи удара. — Исках само да кажа, че тръгваш, когато трябва да разговаряме.
— Най-добре е да тръгна бързо, преди да сме хвърлили още болезнени стрели един към друг, след което раните няма да могат да заздравеят — изрече той хладно.
Тя се хвърли към него.
— Не отивай, Уанмди Хота. Моля те, не сега. Толкова се страхувам, че ще те изгубя.
Неговите чувства бяха също той объркани, той не можеше да й предложи утеха, за която тя го молеше. И двамата имаха нужда известно време да бъдат сами.
— Ще се върна колкото е възможно по-бързо, Шали, но го правя заради двамата. Ако продължаваме да си късаме нервите по този начин, ние ще унищожим любовта и спокойствието си.
Тя се изненада, внезапно проумявайки, че отчаяно й се искаше да се люби с него в този момент, на това място. Какъв абсурд, тъкмо след като му каза, че сексът не е панацея! Значи думите й не отговаряха на онова, което изпитваше! Възможно ли е, че при съединението на телата им някакси и сърцата и душите им се съединяваха и успокояваха разбунтувалите се води по някакъв магически начин?
Тя го погледна.
— Обещавам да не изрека нито една жестока дума към теб. Обичам те, Уанмди Хота. Заклевам се от цялото си сърце.
— Обстоятелствата ни разкриха много неизвестни неща, Шали. Чувството ни е било сляпо и егоистично. Трябва да размислим върху тези неща, които заплашват любовта ни, които ни карат да се страхуваме от загубата й. Не бива да ни е страх. Трябва да победим страха, а също и недоверието. Една раздяла ще отвори очите и душите ни към истината.
— Обичаш ли ме? — безпомощно запита тя.
Той вдигна очи нагоре, а мълчанието му раздираше душата й. Бездънният му поглед се върна към бледото й лице и пълни със сълзи очи.
— Да, Шали, но не всичко е наред между нас.
— Ако се обичаме, не е ли това най-важното?
— Ти спомена, че известно време трябва да сме сами и аз смятам, че засега това е най-добре. Тревожи ме фактът, че любовта ни не е достатъчно силна, за да победи злото, което влезе в живота ни.
Дали гордостта или вината говореше чрез чувствените му устни? Защо не можеше да я вземе в обятията си и отново всичко да е наред помежду им? Дали пропастта между тях не се разширява непрекъснато, без да могат да я спрат? Той беше прав — нещо не беше наред.
— Моята любов е достатъчно силна, за да прости и да забрави тези последни луни, съпруже мой. При теб не е ли така?
— Ти ме объркваш, Шали. Когато започнахме разговора, ти ми обърна гръб и ми каза, че ти е необходимо време. Сега, след като аз се съгласих, постъпваш като обидена. Преди нямаше прошка. Откъде изведнъж дойде тя? Ти твърдеше, че между нас е изправена Лия и че любовта ни е слаба. Сега ми заявяваш, че е силна и сигурна. Не може и двете да са верни, нито пък всичко да се промени тъй бързо.
— Бях разстроена и обидена, бях ревнива и сърдита. Докато разговаряхме, много неща ми се изясниха. В много отношения бях сгрешила. Нахвърлих се върху теб и те обидих, както и ти ме засегна. Не бих искала да бъде така.
— Щом те обвиних, че искаш отплата, ти се разгневи и го отрече. Сега пък ми казваш, че си искала да ме накажеш. Не бива да се обиждаме един друг.
Очите й изследваха непоколебимото му изражение.
— Не искаш да разбереш и мен, така ли? Искаш да се пречистиш, а какво ще стане с мен? Когато наказваш себе си, значи наказваш и мен. Хайде да сложим край, Уанмди Хота — смирено го помоли тя.
— На неприязънта или на любовта ни? — запита той също тъй странно.
— Ако трябва да зададеш такъв въпрос, това означава, че пропастта между нас е по-голяма, отколкото осъзнаваме. Предлагам ти любов, прошка и разбирателство. Ако това не е достатъчно, за да срине стената между нас, тогава си търси твоите отговори и нужди, където искаш — предаде се тя с прекъсващ глас, устните и брадичката й трепереха. — Иди и намери сам отговорите си, след като аз не мога да ти ги дам. — Тя се обърна, тъй като не бе в състояние да го погледне в лицето.
Как можеше да й се предложи, след като е опетнен? Първо трябва да се пречисти. После ще я потърси отново.
— Ще се върна веднага, щом това стане, Шали — тихо й съобщи той, едва сдържайки се да я притисне в прегръдките си. Но нещата трябваше да се уредят, а не да се потулят. — Ще помоля Бялата стрела да бди над теб и нашия син, докато се върна. Ти също трябва да пречистиш сърцето си.
— Ако този път тръгнеш, Уанмди Хота, може би никога няма да можем да огладим нещата между нас. Трябва да сме заедно, за да разрешим този проблем — увещаваше го тя с шепот. Беше останала с гръб към него, а сълзите се спускаха по бузите й и падаха върху роклята й.
Защо той отказваше да отвори вратата, която ги разделяше? Все още й изглеждаше странен. Как ритуал, свързан с потене и молитви, може да помогне на подобен емоционален проблем? Възможно ли е вината и срамът да напуснат тъй лесно тялото във вид на пот? Щеше да отиде, да намери някое тъмно тайно място и там да се обвие с пара сред горещи камъни и чиста вода. Щеше да седи и да пее песни под въздействието на пезула ютас, докато силното му тяло пусне пот. Щеше да мисли, да разсъждава и да се моли. А през цялото това време тя щеше да бъде сама, щеше да страда и да умира вътрешно. Почувства се толкова уязвима и безсилна, но не можеше да промени нещата.
— Тази вечер тръгвам, Шали — прекъсна той мислите й, щом тя остана смълчана. — Ще се подготвя за ездата. — Той не се и опита да я докосне. Страхуваше се, че ако телата им се допрат, нямаше да може да направи онова, за което се готвеше. Защо тя не му пожела довиждане?
— Искаш ли да ми кажеш нещо, преди да тръгна? — внимателно попита той.
Без да се обръща, тя бавно поклати глава. Не, нека да тръгва бързо и да сложи край на тази разсипваща я мъка. Тя пое въздух на пресекулки. Но сълзите не спираха да се стичат, те образуваха солени бразди надолу по хладното й лице.
Той се обърна и тръгна към лагера. Изкушаваше се да се затича след него, да го помоли да остане или да я вземе със себе си. Трябваше да наложи цялата си сила и воля, за да не го направи. Той беше Уанмди Хота — свирепият и легендарен сиукски воин. На първо място беше индианец, а на второ — мъж, първо беше Сивия орел, а после — неин съпруг.
Отпусна се върху песъчливата земя. Сложи ръцете си на един голям камък и облегна мократа си буза върху тях, сълзите сега се стичаха по ръката й и камъка. Тя се сви до него, все едно че той можеше да я защити от мислите й. Къде сбъркаха? Само ако можеше да се върне към онзи миг, когато се приближи до него, а той стоеше дълбоко замислен. Ако му беше казала нещо различно и се бе държала другояче, сега нямаше да е тук сама, докато любимият й се готвеше да заминава. Щом той се разсмя от радост и я прегърна, тя не биваше да проваля крачката към примирието. Шали се унесе. Чувстваше се като вцепенена, като статуя на любовната мъка. Внезапно чу тропота на копита. Без да вдига глава, знаеше кой приближава. Стегна се, за да го остави да замине, без да накърнява гордостта си.
Той дръпна юздите на коня си Апалуса. Вгледа се в красивата жена, която бе смисълът на живота му. Изглеждаше му тъй уязвима, тъй дребна, толкова измъчена… толкова близо и толкова далеч от него. Не бива да се поддава. Ако слезе и я прегърне, нямаше да замине.
Той се надяваше и се страхуваше, че тя ще го спре, но Шали не го направи. Обзе го облекчение и съжаление.
— Трябва да се върнеш в лагера, Шали. Не бива да оставаш тук сама. — Чудеше се защо не го
