беше спечелил име на човек, който по-скоро защитава, а не напада. Този бял мъж представляваше загадка за интелигентния Сив орел… Легендарният воин бе объркан от отказа на Стърджис да присъедини войските си към враждебния Ходжис. Вероятно Стърджис искаше само да спечели време, докато невъздържаният Ходжис понесе поражение, давайки на Стърджис възможността и правото да се заеме с командването на двете сили. Както става и с по-слабите племена, един по-силен и изявен вожд често приема ранга на другия с хитрина и сила или чрез самопоражението на своя противник.
Три часа по-късно двата отряда се качиха на конете и оставиха Бялата стрела зад себе си. След известно разстояние една голяма част тръгна на североизток, а другата на югоизток според плана на Сивия орел. Яздеха със скорост, която щеше да ги отведе в лагера на разсъмване, така нито те, нито конете щяха да се преуморят.
Докато групата на Сивия орел се придвижваше напред, той е усмивка си припомни последните думи на най-добрия си приятел. Най-после очите и сърцето на Бялата стрела се бяха спрели на жена. Представяйки си Скитащата кошута, вождът се засмя одобрително. Време беше и неговият приятел да се порадва на любов и страст, както те с Шали. Той смяташе за свое задължение да защитава и избраницата на Бялата стрела. Надяваше се Говорещата скала и Бялата стрела да не се скарат много за тази жена.
При изгрев слънце двете групи сиукски воини на километри разстояние и се скриха. Само скалите скриваха от очите им лагера Оглала. Те стояха в очакване на неуловимите си врагове. Обикновено Сините куртки нападаха лагерите или на разсъмване, или късно през нощта.
Сякаш небето на изток изведнъж се запали и се разгоря ярко, огнени езици облизаха хоризонта. Мрачните сиви тонове бързо отстъпиха на розовите цветове на утрото, предвещавайки славен ден за победа. Скоро оловното небе над главите им стана ясносиньо. Всичко беше готово…
Далеч на запад Бялата стрела и неговият отряд от двайсет и двама души пресрещнаха и вкараха в клопка десетимата бели войници, които ги примамваха в лъжлива посока, както беше предположил Сивия орел. По-добри в боя и обзети от справедлив гняв, индианците най-накрая постигнаха победа, като понесоха само две леки ранявания. Когато ожесточената битка най-после свърши, единствените оцелели бяха трийсет коня и двама души, които с последни усилия успяха да се измъкнат и да избягат от мъстта на индианците.
Скрити сред извисяващите се кървавочервени и синьочерни скали, индианците заеха ключови позиции, за да не позволят на войниците да влязат в лагера им. Конете им, добре обучени за подобни тайни маневри, стояха тихо в каньона и никой не би могъл да ги забележи.
Гордо изправен, със зорък поглед, остра мисъл и с несравними инстинкти, Сивия орел чакаше, като предвкусваше страхотната победа. Това бе решителният момент, за който бе подготвян още от раждането си. Уменията и волята му бяха упражнявани в безброй учения, лов и битки. След идването на белите многократно бе преживявал този миг — очакването преди боя — беше доказвал храбростта си и всякога бе побеждавал.
Неговата съдба и съдбата на народа му зависеха от този миг и от неговото ръководство. Не смяташе, че в заключенията му има някаква грешка. Днес Сините куртки щяха да дойдат. Предчувстваше и усещаше това с цялото си същество. Скоро всичко, което той притежаваше, щеше да бъде подложено на изпитание.
Чакането беше мъчително, атмосферата — наситена със заплашително напрежение. Съдбата на Оглала тежеше в сърцата на воините. Щеше ли още веднъж да изживее дръзкия екстаз на победителя или да изпита унизително и непознато досега поражение? Той беше Сивия орел и нямаше да се задоволи с по- малко от невиждан триумф над враговете си…
Уверен в личните си качества и в силата на верните си воини, той се усмихна и се облегна на една скала от червеникав халцедон, за да наблюдава и да чака точния момент. Минаха часове без никакви признаци за опасност. Уи се изкачваше все по-високо и по-високо в небето, докато се настани точно над главите им, сипейки ослепителна светлина и горещина. Ако воините се съмняваха в преценките на вожда си, никой не даде да се разбере. По нищо не можеше да се отгатне напрежението им.
За стотен път очите на Сивия орел изследваха лазурния хоризонт, без да забележат нищо необикновено. Пусна съобщение за хората да си почиват след смените за наблюдение, но да бъдат в готовност. По негово мнение Сините куртки нямаше да нападнат през деня. След като не се показаха на изгрев слънце, беше сигурен, че ще го направят след свечеряване. Надяваше се войниците да не са усетили завръщането им и засадата, която им бяха устроили. Поне колебанието им ще даде възможност на Бялата стрела да ги нападне във фланг! Ще пристигнат днес, беше сигурен в това. Все пак чакането беше изнервящо и ги държеше в напрежение.
На два часа път на изток един прегракнал бял мъж крещеше яростно на голям взвод хора в тъмносини униформи, украсени с яркожълто.
— Господи! — избумтя той с мощен глас. — Ходжис да не е луд? Само истински глупак би нападнал лагер на сиуксите по тъмно! И от всички лагери тъкмо този! За да попаднем право в ръцете на Бягащия вълк и Сивия орел се изисква не кураж, а единствено глупост!
Сержантът със зачервено лице отвърна:
— Вече ви казах, че Сивия орел и почти всичките му воини са много далеч. Лагерът е беззащитен като малко дете. Хората на Трент ще си направят майтап, докато ги разкарват из онези хълмове, а после ще поемат към форта от другата страна. Докато червенокожите ги преследват, ние можем да нанесем смъртоносен удар там, дето най-много ще ги заболи. Ходжис е умен, той знае какъв ефект ще има едно клане върху тези воини. Без лагер и семейства те ще бъдат унищожени. Ако не се съюзят с друго племе, ще останат беззащитни пред нас. С малко късмет можем да ги заловим из засада при връщането им и да ги изтрием от лицето на земята.
Другият поклати глава и въздъхна с презрение.
— Колинс, вие сте толкова глупав, колкото и Ходжис. Ако нападнете лагера Оглала, всички ще бъдете избити. Никога няма да победите Сивия орел. Ако искате да знаете кое е най-доброто, то е да сключите примирие с него.
— Примирие с този дивак? — озъби се невярващо Колинс. — Той не е непобедим, какво вие си мислите, сър. Не чухте ли, че неотдавна Ходжис го залови? Ако не беше онзи лигав испанец, досега щеше да е мъртъв — похвали се розовобузестият Колинс.
— Да не би да смятате, че ако избиете невинни жени, деца и старци, това ще го съсипе? Нищо не оправдава подобна жестокост, сержант! Ако си спомняте, Сивия орел се отплаща със същото при такива зверства. Щом американското правителство стъпи на краката си, то ще отрече подобни мерки в тая пустош. Запомнете думите ми, синко, тази война скоро ще свърши.
— Всички средства, които се използват, за да се постигне победа над безмозъчните диваци, са правилни, майоре. Аз приемам нареждания от Ходжис, а не от вас, сър. Вашият ранг е същия като неговия, но той е прекарал повече време тук и познава по-добре от вас червенокожите. Не мога да отменя директната му заповед за нападение на лагера Оглала нощес. Ако не сте съгласен с моите заповеди, предлагам да се върнете във форт Хенри и да ги обсъдите с моя командващ офицер.
Арогантното и обидно упорство на Колинс ядоса Стърджис.
— Докато стигна форт Хенри, вие ще изпълните безумното си нападение. Дайте ми два дни, за да го накарам да промени решението си — придумваше го Стърджис, давайки си сметка, че молбата му е напразна.
— Не мога да направя това, сър. Трябва да атакуваме през нощта, веднага щом си легнат да спят. Не можем да рискуваме да стоим тук и да чакаме Сивия орел, когато той може да открие трика ни и да побърза да се върне. Още преди полунощ в този лагер няма да има останала жива душа.
— Молете се да успеете, иначе ще умрете заедно с Ходжис, когато Сивия орел реши да отмъсти за това престъпление. Съмнявам се дали бихте се решили да попаднете по-късно под мое командване, а това със сигурност ще се случи, стига, разбира се, да оживеете — предупреди го Стърджис.
— Какъв войник ще съм, сър, ако отхвърлям директна заповед? — неохотно рече Колинс, усещайки искреността в заплахата на Стърджис.
— Бих поставил под въпрос ранга и здравия разум на който и да е водач, който сляпо е заповядал подобно клане, сержант — присмя му се кисело Стърджис.
— Ние не сме започнали тази кървава баня, сър. Те го направиха. — Погледите им се сблъскаха
