Много отдавна, когато кавалерията на форт Пиер я открадна от шатрата на Сивия орел при едно нападение, тя се запозна с Поучуту като скаут полуиндианец. Тъй като й беше мъчно да повярва, че Сивия орел е предал любовта й, тя се обърна към Поучуту — негово подобие в много отношения. Сега й стана ясно защо. Сърцето й се разбунтува от това сърцераздирателно признание.
— Къде е новият ми син? Имам още един шанс да бъда добър баща — откъслечно промърмори той.
— Лия излъга, Бягащ вълк, не беше бременна. Успокой се, отпаднал си и си ранен — умоляваше го тя, обезпокоена от възбудата му.
— Няма ли дете? — повтори той едва чуто.
— Не, татко. Лия ни излъга, тя е мъртва.
— Зла робиня… мъжеството гореше от желание… такава магия и наслада… не може да се откаже на такава сила… слаб… срам — мърмореше той почти неразбираемо, разкъсвайки сърцето й с признанията си.
Не говори повече за тези неща, Бягащ вълк. Може да те чуят. Миналото е мъртво. Не сломявай сърцето на Сивия орел с тези известия.
Как би реагирал Сивият орел като чуе, че заклетият му враг и съперник е бил негов брат? Слава Богу, че не той нанесе смъртоносния удар, който довърши живота на Поучуту!
Внезапно тя осъзна, че ако Бягащия вълк умре, мъжът й ще стане вожд на Оглала. Какво да прави с всичките тези признания? Господи, помогни й, защото тя не знае…
Вождът изпадна в милостиво безсъзнание, забравил за признанията си. Шали стоя край него, докато шаманът се завърна. Тъй като не можеше да понесе тежестта, която носеше в сърцето си, тя избяга в своята шатра. Ако оздравее, как отново ще го гледа в очите, знаейки последиците от себичната му лъжа? Но в много отношения не бе виновен. Не е знаел за другия си син до неотдавна, малко преди тя да пристигне, когато, за нещастие, застана между двамата, за да засили омразата и съперничеството им. Как една майка може да нанесе такава рана на собствения си син? Поучуту трябваше да застане до баща си, вожда, срещу белите. Но беше твърде късно да се променят нещата, тъй като Поучуту беше мъртъв от години. Истината би могла да донесе толкова много нови страдания!
Беше станало късно, колко много неща се случиха през този съдбоносен ден. Сияйната стрела спеше спокойно в шатрата на Рамира, затова тя не го обезпокои. Изтегна се на леглото, молейки се да потъне в безпаметен сън и да се успокои. Поне отчасти разбираше грешките на стария човек. Оставаха два часа до полунощ, когато сънят най-после я победи.
— Сив орел — обади се тихо Говорещата скала, прекъсвайки мислите на воина. — Разузнавачите нищо не са чули и видели.
— Разузнавачи? — повтори си той наум и някакво особено чувство на възмущение и студенина го обля. Разтърси глава, за да прогони от неканените мисли. Защо тази вечер трябва да си спомня за тях?
Насили се да проумее мислите на белите. Внезапно се изправи и пое дълбоко дъх.
— На конете, Говореща скала! Предай на останалите! На погрешно място чакаме Сините куртки, те ще нападнат лагера от другата страна!
Докато воините Оглала бързо се качваха на конете, в лагера се случи друг любопитен епизод. Шали бе внезапно събудена от една голяма ръка, притиснала устата й, за да не извика. Някой хвана ръцете й и ги притисна към земята над главата й. Беше оставена на милостта на някакъв неизвестен нападател, облечен в тъмносиньо и жълто. Безпомощна и разтреперана, очакваше съдбата си.
Дали любимият й ще се върне в лагера и ще намери, че всички са мъртви, всички, които познаваше и обичаше — избити, докато той преследваше заклетите си врагове? Спомни си за мен, моя изгубена любов, молеше се тя пламенно. Сияйна стрела… прости ми, че не можах да те защитя, синко. Велик дух, помогни ни!
Мъжкият глас прошепна на английски:
— Моля се на Бога да не съм сбъркал шатрата. Не се страхувайте, мадам. Искам само да говоря с Шали, жената на Сивия орел. Казват, че е полубяла и говори английски. Вие ли сте Шали?
Тя моментално спря да трепери, докато се взираше в него по-скоро от объркване, отколкото от ужас. Не се съпротивляваше, но и не отговори.
— По дяволите, жено! Ти ли си Шали? Не ме ли разбираш? Няма да мине много време и войниците ще нападнат лагера. Трябва да събудиш хората, или ще ви избият — тихо нареждаше той, страхувайки че, че е попаднал в чужда шатра. Но жената изглеждаше полубяла.
Ужасеният й поглед му подсказа, че думите му наистина достигат до съзнанието й.
— Виждам, че разбирате. Сигурно сте Шали. Ходжис, човекът, който залови вашия син и съпруг, планира тази нощ да нападне лагера ви, докато съпругът ви го няма. С хитрост му отвлякоха вниманието. Смятат да избият всички и да изгорят лагера. Предупредете вашите хора да избягате в гората — бързо я съветваше той.
Когато тя се опита да проговори, той помоли да не го издава, особено след идването му тук. Господ да му е на помощ, ако това се окаже фатална грешка, но той не можеше да позволи безпричинни убийства.
— Ако извикате за помощ, те ще ме убият и тогава нищо няма да може да спаси хората ви. Скоро очаквам повишение, което ще ми даде повече власт, отколкото на Ходжис. Тогава вероятно ще мога да спра тази безсмислена война.
Щом пусна ръцете й, тя седна и се взря в него.
— Кой сте вие? Защо идвате тук под прикритието на нощта?
— Аз съм майор Стърджис от форт Мийд. Опитах се да спра тазвечерната атака, но Ходжис има власт колкото мен, поне засега. Решил е да сложи край на властването на Орела, независимо как. Аз не мога да позволя убийства на невинни жени и деца. Надявам се, че ще възприемете следващото ми изявление правилно, мадам, но не бих искал някой да знае, че съм бил тук. Ако разберат, че обичам индианците, по- късно никога няма да ми се подчиняват. Примирието може да е много краткотрайно. Но се заклевам, че ще направя опити да го постигна. Надявам се, че вашият съпруг ще погледне на мен като на приятел, след като пощадих лагера му и неговия народ. Щом всичко се уреди, ще се срещнем и ще говорим насаме.
— Значи войниците се готвят да ни нападнат тази вечер и да ни избият всички? — запита тя уплашено, чудейки се дали да вярва на този дързък войник.
— Около полунощ. Съжалявам, но не мога да ги спра. Трябва да предупредите вашите хора. Засега само това мога да направя. Трябва да тръгвам, преди да са открили, че съм тук, в противен случай думата ми пред тях няма да струва и пукната пара. Разбирате ли какво ви казвам?
— Да, майор Стърджис. Бях отгледана като бяла и бях такава допреди шест години. Не разбирам как може да съществува такава дълбока омраза. Ще съобщя на мъжа си за безпримерната ви постъпка тази вечер. Той също желае мирът и щастието да се върнат по земите му. Липсват му песните, ловът и радостният живот, което ни е отказано от години с прииждането на белите. Животът е твърде кратък и ценен, за да се губи в безкрайни войни. Ще ви заведа до края на лагера. Бързо трябва да си тръгнете. Ако мирът не е само мечта, ще имаме нужда тъкмо от такъв мъж като вас. Никога няма да забравя добрината ви — тихо прошепна тя, усмихвайки се сърдечно.
— Виждам, че Сивия орел си е избрал достойна жена за съпруга. Умна и нежна, колкото е и красива. — Мила усмивка отпусна чертите му и освети небесносините му очи.
— Трябва да ви дам нещо, което да защити живота ви в случай на опасност — предложи тя, изваждайки уанапин от една кесийка. Отиде до него и подаде гердана на мъжа, чието благородство щеше да спаси народа им.
Стърджис взе предложения му амулет и се взря в него. Представляваше малка стрела от камък, провесена на кожена връвчица, малко жълто перце беше здраво прихванато за края, където бе привързана за каишката.
— Това ще показва, че сте кода на Сивия орел. Ако някой воин ви нападне, покажете му уанапина и му кажете: „Шали, кода, ууки-йе“. Това означава, че сме приятели и че сме в примирие. Дори и да се усъмнят в твърдението ви, ще поискате да ви отведат лично при Сивия орел. Моят съпруг никога няма да убие мъж, който показва такава смелост и чест, както вие тази вечер.
— За мен е чест да се наричам кода на Сивия орел и на Шали. Войниците ще нападнат от изток около
