полунощ. Подгответе се да се защитавате или да им избягате. Довиждане, Шали. Може би ще се видим, когато има мир.
— Ще се моля да стане така, Стърджис. Вървете си в мир и безопасност. — Стиснаха си ръцете, после Шали го придружи до края на лагера. Гледа го, докато се изгуби в тъмнината. Тя вдигна поглед към пълната луна — беше около десет и половина. Можеше ли да вярва на Стърджис? Да не би да ги води към капан? Нещо й подсказваше, че не е така. Трябва да предупреди останалите.
Бързо отиде до шатрата на шамана и извика името му. Той се появи почти незабавно.
— Дойде пратеник да ни предупреди, войниците скоро ще ни нападнат. Трябва да извикаш мъжете. Налага се да избягаме в безопасност и да се скрием, докато нашите воини се върнат. — Шали не каза на объркания водач на индианците, че пратеникът е бил бял. Той се зачуди защо предупреждението е било изпратено до нея, но не зададе този въпрос в необичайната ситуация.
Каолотка незабавно се подчини на съобщението й. След няколко минути мъжете вече крояха планове как да евакуират лагера. Решено бе да се отправят към близките хълмове, които предлагаха по-голяма закрила от оръжия и вражески очи. Там можеха да предложат на хората си по-голям шанс за оцеляване.
Лагерът беше вдигнат на крак в пълна тишина. Възрастните, жените и децата бяха бързо изпратени към хълмовете, които се издигаха пред тях тъмни и далечни. Тъй като времето бе кратко и ценно, покъщнината беше оставена. Конете носеха старите и болните. Бягащия вълк беше положен върху каручка, въпреки че опасността от пренасянето беше известна на всички.
Когато въоръжените мъже подреждаха тила, беглеците внезапно спряха. Към тях тихо и бързо се приближаваше голяма група ездачи! Шали пребледня и потрепери. Дали не са предадени?
Двете групи бяха изумени от неочакваната среща между лагера и хълмовете. Почти едновременно те се познаха. Сивия орел смушка коня си напред, за да разпита защо напускат лагера. Ако ги бяха нападнали, защо се изтегляха така спокойно? Те не бягаха! Не се чуваше шум от битка откъм лагера или от издайническите огньове, които да осветяват тъмнината. Защо искаха да се скрият в близките хълмове?
Шали остави Бягащия вълк и се втурна да посрещне съпруга си.
— Войниците ще ни нападнат нощес, любими! Навреме се върна, за да ни защитиш! — бързо изрече тя.
— Откъде знаеш това? — запита той озадачен.
— Един пратеник дойде да ме предупреди. Казах на Каолотка и на мъжете. Тръгнали сме към планината, за да се скрием и да изчакаме завръщането ви. Той каза, че войниците са те подмамили. Искат да унищожат селото и хората ни.
— Кой дойде? Никого не съм изпращал — разсъждаваше той на глас.
— Водачът на форт Мийд, Стърджис. Опитал се да ги спре, но не го послушали. Той желае мир, не иска да вижда как избиват жени и деца. Промъкна се в нашата шатра и ми разказа.
— Предупредил ни е за нападението, знаейки, че ще им направим засада?
— Сърцето ми подсказа, че говори истината. Предупредих останалите.
— Не разбирам защо го е направил, но е казал истината. Щом разбрахме измамата им, веднага се върнахме. Бяхме сред хълмовете откакто Уи показа лице.
— Но той съобщи, че ще нападнат от другата страна — веднага вметна тя.
— И аз се сетих за това. Тръгнахме, за да ги разгромим. Идете в планината, докато свърши тази битка. За това ще говорим по-късно.
— Моля те, внимавай, Сив орел. Обичам те — нежно прошепна тя.
— Къде е Бягащия вълк? Защо той не води народа? — запита той, забелязвайки отсъствието на вожда.
— Той е болен, любими. Аз го гледам — неохотно отвърна тя, като не искаше да отвлича вниманието му с лошите новини.
— Как тъй? — незабавно запита той, усещайки колебанието й.
— Лия се опита да ме убие и да избяга. Бягащия вълк посрещна с тялото си ножа, предназначен за мен. Много е слаб, но смятам, че ще се оправи.
Смаян от новините, той изръмжа:
— Ще я убия!
— Тя е мъртва. Падна върху ножа си, опитвайки се да ме убие.
— Защо е била тъй дръзка и зла това слънце? — настоя да знае той.
— Тази луна доказа, че всичките й приказки са били лъжи, любими. Страхуваше се от разкритието — намекна тя. — Искаше да ме убие преди да избяга. Великият дух я наказа. Всичко свърши Бягащия вълк ще оживее.
— Ще трябва да поговорим, има много за разправяне. Пази себе си и сина ни Ти си моето сърце. Обичам те — призна той, а после отиде да предупреди хората си за предстоящата атака Направиха нови планове.
Една група се насочи към планините, а друга — към потъналия в мрак лагер, едната отиваше да пази, а другата — да напада Всички бяха в напрегнато очакване.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
— Господи, какво ли не бих дал за една черно кафе! — раздразнено се обади един изнервен войник.
— И аз! Това чакане ти гризе вътрешностите, нали? — отвърна един изтормозен негов другар.
— Смяташ ли, че сме глупаци, както каза Стърджис? — запита той с неудобство.
— Всеки, който предизвика Сивия орел, е такъв! Ако въобще имахме някакъв мозък, незабавно трябваше да се ометем оттук! Краката ми щяха да се разтреперят, ако не знаех, че той е на километри далеч оттук.
— Какво ще кажеш да се върнем в долината на Охайо, когато всичко свърши тук? Не съм дошъл в кавалерията, за да убивам жени и деца.
— И аз! Някога правил ли си го? — запита приятелят му.
— Да! Веднъж, при едно нападение на лагера на шейените. Ходжис каза да не оставяме нито един жив. Тя беше хубава, млада и изплашена. Вътрешностите ми се обърнаха. Не съм сигурен дали бих могъл да го направя отново — призна той.
— Не мислиш ли, че е малко късно да не се подчиняваме на командите?
— По дяволите, Джош! Ти нямаш представа какво е! Никога не си прерязвал гърлото на жена, докато тя е впила очи като на кошута в теб! Никога не си виждал глава на бебе, смазана с камък! Даже и след седмици като си затвориш очите, виждаш кръв и продължаваш да чуваш тези писъци. Виждал съм стари хора, които не могат да вървят, да тичат, подгонени от сабите. Миризмата на кръв и вътрешности те преследва дълго време след това. Ако Ходжис е тъй решен да изколи червенокожите, защо и той не опита веднъж?
— Ти си луд, Шит. Тук сме във война. Ако не ги убием, те ще ни убият — меко възрази Джош.
— Така ли? Война се води с хора, които могат да се бият, а не със семействата им. Щом всичко се свърши, ще се махна оттук.
— Не тръгвай без мен — намекна му Джош.
— Защо правим това? Обзалагам се, че няма и десет души, които биха искали да са тук тази вечер. Стърджис е прав, глупави сме като магарета!
Колинс обикаляше и говореше с двама стражи край конете.
— Още малко — мърмореше той със садистично удоволствие в гласа. — Давам месечната си заплата, за да видя израза на Сивия орел, когато се върне в този лагер, след като ние си свършим работата. Ще станем известни, хора. Колинс и неговата смела команда, които смазаха всеизвестния и непобедим Сив орел — говореше с копнеж той.
Щом погледът на Пийт се стрелна към групичките мъже, насядали тихо наоколо с оръжия в ръце, Колинс им се присмя подигравателно.
— Изплаши ли се, Пийт?
