възторг, но много скоро изостанаха. Въпреки това цвърчоренето им следваше необикновената двойка още няколко километра. През остатъка от пътя Радослав смогна да се овладее и престана да се сърди на приятелката си за внезапната баня.
В Созопол бяха час и осем минути след потеглянето. Бързо откриха студиото за татуиране, но почти до обяд чакаха реда си. Цената смая младежа. Ставаше дуза за две букви, по една за всеки, стилизирани като дракончета. Обърна се да каже на Верена, че не си заслужава, но тя вече протягаше на майстора- кожописец две златни монети.
Човекът дълго разглежда жълтиците, после конвулсивно кимна.
Вложи в труда си голямо усърдие, даже извади от едно шкафче чисто ново апаратче немско производство. Игра си с всяко драконче около час, изографисвайки с жужащата машинка всяка люспичка и накрая предложи четирийсет долара ресто — хиляда лева по сравнително изгоден курс. Верена отказа с царствен жест.
Змейското момиче и младият мъж тръгнаха по пъстрите улици на приморския град, съпровождани от отраженията си във витрините, които ги караха да си разменят тържествуващо-заговорнически усмивки. Върху започналата им да побронзовява кожа чернееха пресни татуировки — нейната под лявата ключица, неговата — на лявото рамо.
— Ще се връщаме ли вече, миличко?
— Хубаво е тук — въздъхна девойката. — И на луксозна дискотека ми се ходи, ей в тази например… Нека е друг ден. Сега да не изтърваме рейса. Нещо се поуморих… — тя се усмихна окуражително. — Чувствам се отлично, просто… малка съм още явно.
И без да се наговарят, те поеха към автогарата. Там, в заведението отстрани, унищожавайки пържени картофки с няколко вида риба, тя рече замислено:
— Добре, че не казах на делфините да ни чакат…
Гореше огън, звездите висяха над главите им. Бумтеше дискотеката на централния плаж. Верена с отметната глава гледаше небето.
— Падаща звезда — каза тя.
Радослав спря да рови с пръчка жарта и също погледна нагоре, където му сочеше момичето. Отвори уста да каже, че сигурно е изпуснал, но метеорът изведнъж проблясна, задрасквайки някакво съзвездие.
— Успя ли да си намислиш желание?
— Почти, много бързо беше.
— Аз успях. Отнася се до теб. Искам, като порасна съвсем, да продължим да сме заедно.
Той прикри смущението си с лека усмивка.
— Ще трябва да дебнеш сега друг болид, миличко. Изпълнява се само това желание, което не си го издаваш.
— Зная… Ала то не зависи от нещо друго, освен от нас.
— Ами, спомням си една приказка, в която юнакът изгаря животинската кожа на любимата си, та да остане тя с него и да не се превръща повече в сърна ли беше, какво…
— И така едва не я губи завинаги.
Радослав побутна картофите в огъня, добавяйки към далечните слънца рой краткоживущи оранжеви искри.
— Прощавай… Засегнах ли те нещо?
— Не, не. Не ми обръщай внимание. Нали си ме знаеш — малко ми е проклет характера. Надали е от змейската ми половина… Я виж, прилепи.
Нещо кацна на голата й ръка и запълзя към дланта.
— Какво мъничко, уморило си се, нали? Ние привличаме комари, а прилепите използват късмета — обясни тя, галейки с пръст дребната животинка с невероятно грозна муцунка. — Хайде, лети при своите, ето там, чуй какви тлъсти мушици бръмчат.
Прилепчето сякаш я разбра, разпери крилца и се присъедини към своите събратя, изписващи сложни фигури от висш пилотаж на фона на звездното небе. Верена ги погледа малко, после завъртя глава към почти невидимото море. Прибоят ръмжеше ритмично и заглушаваше дискотеката.
Девойката зарови пръсти в пясъка. Имаше печален и угрижен вид.
— Хей, гущерче, кой те настъпи по опашката? Веднага ще му издърпам ушите!
— Дичо, навярно ти е страшно трудно с мен… — започна тихо тя, — понеже не съм напълно като човешките момичета… Не е хубаво подобно въздържане за мъж. Ще луднеш…
— Е, нали имам едно желание — напомни й той. Веднага съжали, защото прозвуча пошличко.
— Съжалявам, юначе мой, нищо още не мога да ти дам като жена — тъжно отговори тя. — Само толкоз — прегръдки, целувки, ала единствено при пълнолуние… Преди да стана възрастна не бива да опитваме да сме… по-близки, защото можеш да умреш. Момичетата-змеици, знаеш ли… отровни сме преди да излезем из последната си детска кожа. Сега дори потта ми може да те убие, ако не те лекувах постоянно.
Радослав помълча. Подозираше нещо такова. Нали всяко лекарство можеше да е отрова, както всяка отрова — лекарство. Само че сега откритието му се стори маловажно.
— Не съм настоявал за това, нали? — каза й той. — Сметнах, че не си ми дала знак, че го искаш. Но истина е…
— …че ме желаеш. И то силно.
Радослав кимна.
— Страхуваш се да не ме загубиш — промълви Верена. — Няма как да се скрие това. Разбираш ли, още не мога да ти дам други… гаранции, освен думите си. Засега. Не ща да ти обещавам нищо. Кой знае каква ще съм като голяма, може пък да не ме харесаш. Знам само едно —
Притеснен, Радослав гледаше как алено-жълтите въглени се забулват с нежна сива пепел.
— А проблемите ми със змейската кожа… и здравето… — продължи момичето. — Знаеш ли, объркано ми е. Престоят в скалата не ми е преминал без следа. Змейовете са страхотно твърди същества… ала и крехки. И змейското в мен още не се е съвзело от заточението. Детските ми люспи ще паднат много по-рано от десетте месеца. Виж, мога да съблека роклята — (Радослав занемя) — и по цял ден да забравя за нея… Ала не зная
— Аз не… — започна той, но Верена го спря, нежно докосвайки устните му с длан. Той понечи да я целуне и тя светкавично отдръпна ръка.
— Помисли. Навярно ще се превърна в обикновено човешко момиче, за което ще бъдеш сигурен, че никога няма да ти избяга…
Девойката бавно се изправи и застана за миг, загледана в огъня.
„Павката е бил страхотно прав за приликата й с Афродита“ — проблясна в главата на младия мъж. Изпиваше я с очи.
Верена бавно се отдалечи. В мрака се виждаше силуетът й на фона на пенестите вълни.
Радослав крадешком погледна грижливо сгънатата дреха.
„Но какво общо имат страховете ми с НЕЯ — каза си Радослав, — нима я искам някаква друга, да е подвластна само на моите желания, на моите предпочитания? Какво ще спечеля, като й сложа юзда и намордник, по дяволите…“
