Да пробудиш драконче…

Изграчи нещо. Таксиметърджията потрепна.

— Къ-къде съм?

— На път — изхили се нервно шофьорът.

— Зъ-защо съм сам?

— Така си бяхте. Приятелите ви ви качиха, платиха и това е.

— Д-докъде?

— Ами прочетоха го от една бележка в паспорта ви. Тежка вечер, а? Хубаво е човек да има приятели…

Радослав се опитваше да мисли.

— Обръщай.

Главата на шофьора леко хлътна в раменете. Таксито увеличи скорост.

— Почти сме пристигнали…

— Обръщай — изхриптя младежът. Тялото му бе като изтръпнало.

Шофьорът продължи напред.

14

Чувстваше се парализиран, разбит и невярващ. „Намирам се в уж спокойната, тиха и мирна България, не в някакъв шибан американски екшън!“

„Спокойна? Мирна? — насмешливо се обади Чувството му за черен хумор. — Откога не четеш вестници бе, човек? Забрави ли Пешко, когото пречукаха за седемстотин долара, с които щеше да прави фирма? От кой Марс падаш! Да не би да си мислиш, че мръсотията по света престава да съществува, когато не й обръщаш внимание? Ти ме скапа, бе! Какво чувство за хумор съм, след като ти си цяла трупа смешници! А ревни де, женчо!“

Това май вече беше Съвестта в дует с подпряното на патерици Достойнство. А зад тях хвърляше кръвнишки погледи Гневът и точеше на камък ръждива секира.

В предутринния мрак в полицейския участък равнодушно и някак притъпено-гузно записаха данните на Верена (173 сантиметра ръст, 50 килограма, синьозелени очи, прясна татуировка), прибраха снимката й и го посъветваха да си върви, щели да вземат мерки. Радослав не спомена за липсващите от портофейла пари — просто не се сети за тях. Опита да настоява за незабавна хайка в дискотеката.

— Я не ме учи какво да правя бе, келеш! — сряза го полицаят. — Фръкнала е мацката ти при друг, а ти ми дигаш тука гири. Де се е чуло и видяло на някой да му отмъкнат гаджето, без тя да поиска… Не ми лази по нервите, момче, че ще спиш в килията за нарушаване на паспортния режим. К’ва е тая поповска брада, де е на снимката, а? Айде чупка, калугер!… Не ми опявай за права, не ми опявай! Ша ми кипнат лайната, па кат’ те запукам с палката! Битник с битник! Като си толкова ербап, що сам не я потърсиш?

Другият полицай се оказа по-човечен и му прошепна на излизане:

— Ще ти я върнат, ти само си трай. Софиянец ли си?

— Роден съм в Пловдив, живея в София… Ама какво да правя сега! Таксито отказа да ме върне, иначе щях да отида до скапаната дискотека…

— …и след няколко дни морето да те изхвърли подут, посинял, с кожа като мокър вестник — поклати глава полицаят. Изглеждаше горе-долу на Радославовите години. — Или да прекараш остатъка от отпуската в гипс и с катетер, от който ще тече кървава урина. Това в случай, че не се репчиш, а просто имаш глупостта да попиташ два пъти за приятелката ти. Върни си се в бунгало там, квартира… Тя ще се прибере. Най-много на следващата сутрин. Пак ти се е разминало, щом са ти сипали дрога, вместо да те смелят от бой и да си вземат момичето.

Радослав измери полицая с безумен поглед. И видя отсреща срам. Срам, който се страхуваше да се признае за такъв. И безсилие. И уморено съчувствие.

Прибра се.

Сега лежеше в полубезпаметен унес, а въображението го инквизираше с кошмарни картини.

От дълбините на съзнанието му отново избликна звук на точиларски камък. Гневът майстореше алебарда от вехта коса. Радослав зашлеви с всичка сила въображението си, скочи от леглото и трескаво зашета из стаята.

Навън се съмваше. Слънцето се издигаше над мъгливия хоризонт, прерязано като с бръчки от далечни облаци. Приличаше на кървав мехур над вълни стопено олово. Олово, от което се леят куршуми. Радослав обречено отвърна на укоряващото око на Небесния Събрат на змейовете.

Мен няма да загубиш, ако не загубиш себе си.

Радослав започна тихичко да вие през стиснати устни.

„Допуснах го! Позволих да я откраднат, Слънчооо!…“

Понечи да спре с юмруци напиращите сълзи и усети ръката си по-тежка. Погледна какво се бе озовало в дланта му в безсмислената суетня из стаята.

„Аз съм, бате — отвърна шведската стомана на Дънди Крокодиловия нож. — Винаги съм готов. Кажи само к’во ще режем — хляб, сирене, пръти за палатка? Дракон от стар крив корен? Или на някой двукрак шопар гръцмуля? Обичам да режа, бате Дичо, у̀мрем си за тая работа!“

— Я да те видя колко си остър, другарче — прошепна Радослав и тръгна към банята.

След петнайсет минути младият мъж се разглеждаше в огледалото. Брадат той бе приличал на Дядо Коледа на младини. Сега не можеше да познае лицето си — студено, с жестоки гънки около устата, в очите — пламъчета отчаяна лудост. Иронично си помисли, че би могъл да рекламира любимите си „Лъки Страйк“, нищо че бе отказал пушенето. Но не мязаше на Кевин Костнър, още по-малко на Слай Сталоун. „Цял живот си мечтал да бъдеш герой, на̀ ти сега герой!“ — рече си той, стягайки косата си във висока конска опашка. Подхвърли верния нож с полепнала по острието пяна за бръснене, безцеремонно конфискувана от съседната стая, където мъртво спеше и миришеше на бъчва група веселяци от Сливен. Оръжието изглеждаше впечатлено от новия му облик:

„Ррр-иха! Ще клъцнем на мутрата гръцмуля! Ще клъцнем на мутрата гръцмуля! Ще…“

Радослав погнусен обви агресивно настроения нож в хавлиената си кърпа и се върна в стаята. В главата му кънтеше пустота. С престорено спокойствие започна да се облича. Кърпените, отрязани под коленете дънки „Вранглер“. Черните китайски кецове, сега вече сиви, прославящи със здравината си едномилиардната държава. Мексикански колан, подарък от вуйчо му, поизтъркан за десетината години, с календара на маите на токата. Фланелка… тази е мръсна.

Той надникна в гардероба. Сърцето му бясно заби в гърдите като пожарна камбана. На закачалката висеше роклята на драконовото момиче. Люспите блестяха, галени от скръбни слънчеви лъчи.

Радослав протегна трепнала ръка и внезапно, подчинявайки се на необясним порив, наметна топлата материя, като стискаше зъби. Саркастичните мисли за това колко глупаво и нелепо изглежда увяхнаха, защото това, което се случи, го смая… но не чак толкова, колкото очакваше.

Неусетно беше облякъл дрехата, но вече не рокля, а широка мъжка риза в дънков стил. Образът на стаята плуваше в полезрението му и Радослав ядно избърса предполагаемите сълзи. Ала очите му се оказаха сухи.

Занаглася канията на ножа под мишницата си.

„А ще успея ли да извадя ножа достатъчно бързо“ — усъмни се той.

Оръжието вече бе в ръката му и дебнеше невидим противник.

Радослав неуверено го върна на място.

„Я пак.“

Този път стана още по-бързо. Острието мина през змейската кожа на ризата, но Радослав не откри и следа от порязване.

„Но аз не мога да се движа толкова мълниеносно!“ — провикна се по-миролюбивата му половина.

— Можеш, можеш — процеди младият мъж замислено.

Бръмна муха. Радослав светкавично извърна глава по посока на звука. В следващия миг нещо изфуча във въздуха и се заби във вратата.

Той със спряло за секунда сърце изчака да стихне тътенът и се приближи към потрепващата дръжка.