Имаше някакви остатъци от мухата около мястото, където острието влизаше в дървената плоскост. Ножът изскърца, излизайки от нея. Присвил очи, Радослав прецени, че с лекота бе пробил трите сантиметра чамова дъска и беше щръкнал поне четири пръста от другата страна.
„А ти даже не ме хвърли силно — възторгна се ножът. — Още от пещите заводски мечтая за подобна употреба. Yes!“
„Ризата — просветна му на Радослав. — Роклята. Преобразените криле на Верена. Прилеповите криле на любовта. Имаше ли приказка за юнак, облякъл змийска кожа?“
Осъзна, че вижда по-различно.
Околният свят бе придобил неподозирана дълбочина и богатството на различни оттенъци. Сякаш имаше очи за повече от трите пространствени измерения и седемте основни цвята на спектъра. Заобикалящите го звуци превключиха на хиперхекса-долби система с кристално ясна чистота на всеки шум. В ноздрите му нахлуха отчетливи миризми, които имаха определена посока и точна локализация. Осезанието му без допир долавяше грапавини по стените, хладна неравност на стъклата на прозореца, мъхеста топлина на одеялото…
„Миличко, защо не си ми казала в колко плосък, сив, безвкусен и гумен свят живея! Навярно не си го и предполагала, огнена моя, мило слънчице, гущерчето ми…“
Мисълта за Верена го влуди. С хладни пестеливи движения той прибра в джобовете си паспорта, портфейла и излезе от къщата.
В седем без дванайсет пред смешно малката сграда с табела АВТОГАРА Радослав хвана заблудено такси. Метна хилядарка на шофьора и през зъби заповяда:
— Созопол. Там ще ви покажа къде точно. И бързо.
Неизвестно от какво впечатленият таксист подкара форда-ветеран като на рали.
Дискотеката очевидно не работеше, но огледалните врати не бяха заключени, което беше добре дошло — Радослав влезе без трясък и парчета стъкло.
Тихо, тъмно и празно. Лъскавината на бара осветяваше сама себе си. Погледът на младия мъж се позадържа върху дансинга. Бе пометено и подредено. От приоткрехнатия служебен вход до хромираното гнездо на ди-джея избоботваха гласове. Радослав тихо застана до вратата и се заслуша.
— Ма к’ва мастия, иих…
— Дай огънче… А черната?
— Маймуна… Резни малко филе.
— Я го върни т’ва.
— Бе ш’ти дам касетката.
— Кой е снимал? Дай още бира.
— Дръж. Не го знаеш. Един от Варна с „Панасоник“.
— Става, става… Още салата?
Нищо не означаващи, безинтересни реплики. Радослав се поколеба, но интуицията властно му заповяда да изчака. Младежът започна да брои.
Едно, две, три… сто и трийсет, сто трийсет и едно… Избоботи автомобилен двигател. Без да се изненадва или съмнява в извода си, Радослав реши, че отвън е спрял джип, вероятно „Чероки“ — такава кола караше един тип от съседната кооперация в София. Сега. Той се вмъкна в служебното помещение.
Там седяха трима души със зачервени от безсънната нощ очи — барманът, единият келнер („Не е
Сто трийсет и три.
Радослав пръв наруши мълчанието:
— Търся приятелката си. Носи бяла рокля с гол гръб, има дълга черна коса, нашарена в светло- и тъмносиво. Под лявата ключица — татуировка, китайски дракон. Танцуваше снощи в средата на дансинга. Къде е?
„Сещат се“ — помисли той.
— Откъде да знаем? — сви рамене барманът.
— Що я търсиш тук? — изръмжа бодигардът.
„Този поназнайва нещичко“ — реши Радослав.
— И к’ъв си ти бе, отворко — лениво продължи биячът. — Как влезе? Яаа чупка, че кат’ те зашамаря!…
Келнерът реши да се направи на остроумен:
— Да не е тази тук — и посочи екрана на „Сони“-то.
„Малко предупреждение. И мърдай по-живо, онзи от черокито скоро ще довтаса“ — напомни си младежът и пристъпи напред. Сто четирийсет и пет.
Подигравателният смях се задави, когато Радослав светкавично обръсна широка ивица коса от главата на келнера. Фъндъкът падна в чинията пред него. Младият мъж с лице на екзекутор поигра три секунди с грамадния си нож и го втъкна обратно в канията, така че дръжката да стърчи от разкопчаното на ризата.
После се обърна, като уж нехайно загърби бодигарда.
— Първо ти — посочи той пребледнелия барман… и изтръгна от лапите на бияча зад себе си пушка- помпа „Уинчестър-Дефендър“ с пистолетна дръжка.
Продължавайки движението, той тресна по главата келнера, като заедно с това просна и бармана. Атлетичният притежател на пушката не успя да стори нищо друго, освен да надзърне в дулото й през рамото на нападателя.
— Шшшш — каза Радослав на бодигарда и заотстъпва към ъгъла.
Втори борец влезе със замах и се втрещи. Докато оцени обстановката, Радослав вече бе захлопнал вратата зад гърба му.
— Добре дошъл — поздрави той ококорения гостенин. — Заповядай, седни.
Вторият бабаит мислеше.
„Да го поступам ли за неподчинение?“ — въздъхна Радослав. Едната му част се отврати, а другата, тъмната му половина, енергично закима. Съвестта запази неутралитет и младежът избра нулев вариант.
—
Онзи продължаваше да не разбира.
Внезапно Радослав си припомни как веднъж разправяше на Верена за своите спортни увлечения.
„Кендо ли? Какво е това? — бе го попитала внучката на Омуртаг. — Я по-добре да ти покажа как са въртели мечове багаините от едно време. Можеш ли да намериш кон? Добре, тогава само чиготчийски42 хватки.“
С доста труд Радослав съумя да издялка две леко извити саби от дебела букова дъска. Верена преглътна критиките си и сама измайстори подходящи за демонстрация и упражняване мечове43. След показване на основните похвати, змейското момиче заяви, че техниката се усвоявала само в двубой.
Всяка схватка свършваше с избиване на оръжието от ръцете на младия мъж, а острието на Веренината сабя опираше адамовата му ябълка. При това лицето й имаше такъв израз, че Радослав вътрешно изстиваше. Сякаш дуелирането събуждаше някакво унищожително упоение във войнствената душа на девойката.
„Обикновено към лявата ръка се крепи малък щит, ала така, че да не пречи да прехвърляш меча в нея. Освен това преди малко като замахна, най-разумното беше да ме удариш по главата с дръжката — затова е тоз топуз накрая й. И не се притеснявай да ме нараниш. Не че ще успееш, ала просто не мисли, че пред теб
