Да пробудиш драконче…

станаха „инцидентите“ тоя сезон. Така ли е? Отговаряй.

— Да, така е!… Не ме режи, не бях го измислил аз!…

— Склонен съм да повярвам, че не знаеш да мислиш.

— Един от нашите викаше, че я видял да плува навътре в морето… ама беше тъмно, освен т’ва, и шампионка по плуване да е, нямаше да е като торпедо…

Жива е. Жива е! Чувствам го.

— Млъквай вече, повръща ми се от тебе… Къде са тези скали? — и като изслуша внимателно панически подробното обяснение, Радослав попита отново: — Как се казва шефа ти?

— Джамбата… ъъъ, Станко.

— Ако успееш да се измъкнеш, понеже това заведение ми се струва пожароопасно, кажи на тази джамба да си изкопае гроб. Ще се върна да го зария. Дай си мобифона, запалката и ключовете от джипа — мрачно нареди Дичо.

След като прибра поисканите предмети, той без предупреждение ритна бияча в челото, строши мобифона и се огледа. Барманът като че ли се свестяваше.

И Радослав си тръгна. Забави крачка, докато прекосяваше дансинга. В съзнанието си ясно видя как ще пламне омразното заведение, как огънят ще гризе лъскавите рекламни плакати, как ще избухват витрините и нагоре ще се засуква черен мазен дим… Младият мъж гнусливо запокити встрани запалката на бияча. Не намираше смисъл наистина да опожарява дискотеката, освен просто от злоба. Майната им, каза си Радослав на излизане и спря разписукалата се аларма на автомобила. Бе сгрешил за джипа — оказа се мицубиши. Гневът му постепенно се укротяваше, в олекващото сърце се разливаше радостта от непоклатимата убеденост, че Верена е жива и общо взето здрава. Вече не го интересуваха джамби, мутри и дискотеки, той бързаше да се прибере. Метна „Уинчестър“-а на задната седалка и запали колата. С вой на буксуващи гуми и надут клаксон джипът се стрелна по още неоживените улици.

След десетина километра отби по един черен път и излезе към скалите, където бе избягало от мъчителите си момичето-змейче. Дълго разглежда стръмнините, плискащите се долу вълни и внезапно се закова на място, забелязал някакъв предмет, заклещен между камъните.

Беше талисманчето на Верена със скъсана кожена каишка. Радослав го вдигна и притвори очи. Сърцето му биеше като пред пръсване, отново препълнено и раздирано от противоречиви емоции — и задушаващ гняв, и жажда за нечувано по свирепост отмъщение, и разкаяние, и тъга, и…

Беше го стиснал в длан и се олюляваше, затворил очи, когато талисманчето осезаемо трепна. Радослав стреснато разтвори пръсти…

Помнеше как драконовото момиче си майстореше амулета от парче дърво и как после го шареше с остро шило, чието връхче нажежаваше с диханието си. Чак бе изплезила езиче от старание. В средата на кръста тя тогава написа няколко руни.

Небето помни — означаваха те.

Но сега върху талисмана имаше други знаци46.

Радослав притисна амулетчето към гърдите си и петнайсет секунди стоя като статуя, устоявайки на беснеещите в него чувства. „И аз те обичам, миличко“ — прошепна в отговор той. След малко се посъвзе. Прибра медальончето в пазвата си. Огледа се.

Нямаше повече работа тук.

Зае се да закара мицубишито до ръба на скалата. Автомобилът жално се катурна надолу и взривът на резервоара отекна наоколо, стряскайки птиците. Радослав тръгна с решителна крачка към шосето. В движение той нагласи пушката до канията с ножа, пусна ризата да покрие цевта на оръжието и безгрижно продължи край изсъхналите магарешки бодили.

Постоя на шосето по-малко от пет минути, когато мина таксиметров микробус.

15

— Ааа… Радославе?

Младежът събираше багажа си. След завръщането в квартирата свали змейската риза и се почувства изцеден и грохнал. Всичко наоколо стана бледо и безинтересно.

Той се обърна към небрежно притворената врата. В стаята надничаше хазаинът — възрастен човек с вечно набола бяла четина по хлътналите бузи.

— Да? — дрезгаво и уморено откликна Дичо.

Хазаинът с укор клатеше глава.

— Не е хубаво така, мойто момче. Не е хубаво.

С неудобство Радослав си рече, че човекът е видял разцепеното на вратата.

— Бай Ристе, аз…

— Не е моя работа, разбирам, но мъжката ще ти кажа: не е хубаво. Чуй ме, синко, докер съм бил, знам к’во е да му се пийне здравата, ама не е хубаво т’ва дет си го сторил на момичето.

Радослав измига.

— Дойде тука преди няма час твойта приятелка. Роклята съдрана, синини по лицето и ръцете, носа й кърви. Ама юначно чедо — държа се все едно й е много весело… Остави ти бележка — хазаинът протегна зеленикав кариран лист и продължи: — Не ви се намесвам, но слушай хем старило, хем патило: бърже да я намериш, доземи й се кланяй, ама си измоли прошка! Че добре си я подредил. То, ракията не прощава, виж се к’ви торбища имаш под очите…

Не бях аз, понечи да каже Дичо, но само стисна зъби. Торбички под очите ли? Сутринта ги нямаше… Верена!

Радослав се насили да вземе писмото спокойно.

— Момичето да не е чужденка? Арменка, грузинка? Много свястно дете, да знаеш…

Младежът припряно зачете. Древнобългарски руни и драконически писмена послушно се преобразяваха в познати думи, изричани в съзнанието му с любим, нетърпеливо-мил глас:

Калеш47 ми Дичо, Любими, намерих Проход към Долната земя!

Там са Mама и Тати!

Хубаво е, че облякъл си Змейската ми кожа, ала варе се Занимава с онез сиряви48 бамбали49, дето ме крадяха. Живи ще Изгният от Огнена треска! Нищо не ще ги спаси, аз люспица за тях Не мръдвам, и да ми се Сърдиш дори. Заслужават го!

Налага се да Бързам. Скоро Проходът ще е Затворен за мен, докато не Сменя Три кожи… Или ако не Ти родя Деца.

На Третята нощ след Новолуние Mожеш да Mинеш при Мен. Дочакай Телеца да Изгрее и Янкул50 да посочи Право на Юг. Тогава Mисли за Мен и Дойди, като скочиш в сушавия Кладенец под стария Цер51 накрай селото преди Летовния град. Връз Камъка, Преди да премина, ще Ти надраскам Белег „Слънце“ върху му ето Тъй:

Долу Ти рисувам Къде е Mястото. Ако бъде облачно, Времето е Една минута След Полунощ.

Чакам да Застанем Заедно Пред Слънцето.

Твоя Годеница, Верен Приятел

и Вечна Спътничка В.