Да пробудиш драконче…

съм аз. Нека бъде някоя освирепяла ромейка… Което също е малко пресилено…“

„Нима и българките от твоето време са се сражавали наравно с мъжете?“

„Не говори недомислици. За битка трябва физическа сила. Ала се упражнявахме, да. Нали ти разказвах — ако е волята Божия в семейството да загинат мъжете, едно от момичетата даваше обет за безбрачие, докато не убие наречен брой врагове. Най-често с лък, ала такъв мъчно ще направим добър. Виж, това е немалко изкуство, както и изковаването на мечове… Нека пак. И щом замахваш, прави го бързо, без да стягаш мускули, не си на оран! Прави атаки с цяло тяло, ала краката ти да държат земята като корени на дъб! Стой таръм44! И не ме гледай в ръцете, а в очите — така ме следиш най-добре.“

Този път Радослав успя да отрази няколко удара, но не съумя да довърши хватките, които предполагаха мигновено контранападение. А когато се поядоса и влезе във вкуса на боя, дървената сабя се строши. Той отпусна с досада и разочарование ръка — провален бе целият му устрем, а го чувстваше като добър!

„Защо спря! — извика Верена и веднага се усмихна, клатейки глава. — Дичо, мили, не се прави тъй. Знаеш ли защо такива народи като франки, варяги и авари уважаваха българските воини? Защото специално се обучавахме за фехтовка със счупени оръжия, колкото и рядко това да се случва с наши кубачии. Какво ти се прииска — да хвърлиш меча, така ли? Ала той продължава да е опасен! Дори двойно — мами противника, че си вече лесна плячка. Строшеното оръжие не е безвредно — то е коварно! Сигурно не е така със сегашните огнестрелни и не знам на що ви учат във войската, ала повярвай ми, дори готите сме смайвали с тези наши хватки, измислени точно за такива случаи. Счупено копие или просто овчарска гега, да не говорим за строшена сабя — все неща, които много неприятно могат да изненадат… ако са в научени ръце.“

Радослав си спомни това и го изживя отново за един миг. Още секундичка той отдели да съжали, че не е бил по-старателен. Е, все нещо можеше да покаже. Какво е един „Уинчестър“, ако не къса гега? При това доста тежка.

„Изпроси си го тоя“ — каза Радослав на съвестта си и мушна с цевта втория бодигард в слънчевия сплит. Използвайки помпата като тояга, подсече превиващия се бияч, който тежко тупна по задник. А годеникът на Омуртаговата внучка, барикадиран зад туловището на падналия, вече сочеше първия охранител с „Уинчестър“-а.

Сто шестдесет и две.

— Изваждаш това, за което посегна, с два пръста и внимателно.

Зениците на появилия се изневиделица терорист бяха по-плашещи от черното око на „Дефендър“-а и първият бодигард отмести поглед към дулото. Оттам му се озъби нещо ухилено и без грам плът по черепа, което проверяваше с кокален пръст остротата на жетварска коса.

Бодигардът се подчини, нервно тресейки се: „Ама к’ъв е тоя?! Дали не е от руснаците? ’Бах го и командоса…“

На чист български омоновецът45 отсечено нареждаше:

— Остави пищова на масата. Ръцете на тила. На тила казах. Отмести стола встрани. Краката разкрачени… — използва паузата да забие лакет в слепоочието на живия си щит, — изпъни ги напред. Браво.

Радослав се изправи. Пистолетът на бодигарда по нещо приличаше на „Макаров“, но бе по-плосък и не толкова груб. Различаваше се надпис LLAMA и cal.38. Младият мъж не бе чувал за такъв модел. Реши, че е излишен.

Ревът на „Уинчестър“-а, произведен в град Милуоки, щата Уисконсин, отнесе пистолета далеч от масата, като помете от нея чинии и шишета.

Виж ти. Бренеке.

Следващото ужилване засегна телевизора и беше много по-ефектно. Парчета се разлетяха из цялото помещение.

Презареди нарочно бавно, гледайки замръзналото от гърмежите лице на първия бодигард.

„Правѝ се на Клинт Истууд — посъветва се мъжът с ризата от драконова кожа. — Това се харесва на публиката и тя ще снесе информация. Цяла диария от сведения.“

— Така — каза той и приближи седящия охранител. — Е, слушам.

Онзи мълчеше, вперил поглед в отпуснатото оръжие.

„Добре премерена жестокост — сети се Радослав. Споменът прободе сърцето му. — Да се надявам, че няма да стигна дотам.“

Извъртя „Дефендър“-а и го стовари върху капачката на бияча. Онзи изви от болка.

— Млък! — тихо каза Радослав. — Ще говориш ли за приятелката ми?

— Ух, леле… Нищо не знам…

— Излъжи още веднъж.

— Повлякоха я някъде, откъде да знам!… Ау… Счупил си ми крака бе, мръсник…

— Прибери ръце на тила, иначе наистина ще го счупя. Онзи там знае ли къде сте я отвлекли?

— Не. Върви на майнатааАА!!!

Нещо изохка в Радослав. Той прати съчувствието си по дяволите. Бодигардът се превиваше, като се чудеше за кое коляно да се хване. Цевта на пушката подпря брадичката му.

— Броя до три, после натискам спусъка. Можеш да си помислиш за задгробен живот, за прераждане… а можеш просто да кажеш къде е приятелката ми. Едно. Две…

— Не зная… — изпищя охранителят. — Не ме убивай! Не в главата! Аз не зная! Цяла нощ съм бил тук! Питай… Панчо Джудото знае!

— Кое от всичката измет е Панчо? — спокойно се поинтересува Радослав.

— Онзи там…

Младежът кимна и зверски халоса бодигарда през виещото лице. Охранителят се преметна през стола и остана там като купчина кайма, със също толкова съзнание. Радослав застана над лежащия в несвяст водач на черокито и в изблик на гняв го срита в бъбреците.

Премерено жестоко.

Вторият бодигард се сгърчи и дойде на себе си. Радослав внимателно разглеждаше пресни драскотини, следи от конични зъби и морави петна, избиващи изпод кожата на мускулестите ръце. Едва се сдържа да не напълни слабините на здравеняка с олово. Приклекна.

— Слушай, Джудо — каза равно той и измъкна ножа. — Сега ще започна да те кълцам като да си априлски четник, а аз див башибозук. Само едно те отърва — приказвай, къде е приятелката ми и какво сте й направили. Бяла плажна рокля, дълга коса, татуиран дракон. Хайде.

Борецът изквича, когато острието му отнесе връхчето на носа.

— Продължавам. И когато ме помолиш да те застрелям, аз също ще се направя на глух.

— Недей!… Нищо й няма…

— Нищо?

— Изпохапа ни и ни изподра като бясна котка! Шибнахме я по главата да трае, но не помогна много. Вързахме я и я откарахме на плажа… и да пищи, никой да не чува.

— И?

— Не, недей! Никой не я докосна! Тя не даде! Скъса въжетата — найлонови въжета! — още докато беше в багажника… Направо ги скъса!

— Повтаряш се, Джудо. Къде е сега?

— Амчи, не знам… Изскочи от багажника като хала и избяга… Луда! Виж, някакви обриви хванахме, всеки, който я беше пипнал, тя направо се бе разпенила като кобилка…

— Къде избяга?

— Май… в гората! Оооооооуу!!!

— Без уши се живее. И без език също. Чувал ли си за Крум Страшни, отрепко? Така са наказвали лъжците. Къде е тя?

— Избяга, наистина… Оооу!… Към скалите. Скочи от тях в морето. Не я намерихме, търсихме я, за да помогнем…

— Да помогнете?! — Радослав се изправи като пружина и избухна в зловещ истеричен смях. — Да помогнете!! Неее, задници такива, търсили сте да я заровите, да не намерят трупа й, защото май много ви