Отдолу следваше бързешком рисуван чертеж на пътя от къщата на бай Христо до Прохода. Радослав разпозна мястото недалеч от което съсипа колата на похитителите. Разстоянията бяха педантично отбелязани на схемата в стъпки, разтеги и хвърлеи.
Младият мъж светна. Хазаинът го изгледа изненадано:
— Добри вести? Прощава ти?
— Да, бай Ристе! Много добри! Виж… аз се изнасям.
— Ъъъ… ’мчи платили сте за ощe десет деня…
— Нищо. Малко посчупих вратата.
Бай Христо скоси очи натам.
— Бе дребна работа… Да ти върна барем част от парите, а?
— Недей. Скоро ще дойдат мои приятели. Смъкни им наема, става ли?
— Ми… хубаво. Ама къде така изведнаж?
— При Нея, бай Ристе, при Нея! — отговори Радослав, затегна шнуровете на самара и бързо навлече змейската риза.
Хазаинът се втренчи в стърчащата от раницата дръжка на „Уинчестър“-а.
— Само дето го мъкнах този харпун, нищо не улових — подхвърли нехайно Дичо.
— Аха…
Радослав протегна ръка на омърлушения хазаин.
— Страшно ти благодаря, бай Ристе. Жив и здрав да си.
— Ъхъ… И ти, Радославчо, ’сичко най-хубаво. И вече без глупости, нали? Щото такъв бабаитлък не е мъжка работа, без да ми са сърдиш…
Следващите дни, в очакване на назначеното време, Дичо се криеше по пустинните каменисти плажове на север от градчето, без да доближава точката на Прохода. Само отдалеч проследи с бинокъл как вдигаха от скалите грозните останки на мицубишито. Сред сюрията присъстващи, измежду работниците от „Пътна помощ“ усиленият му от драконовата кожа поглед различи двамата биячи от дискотеката и с тях гларусът с уискито. Изглеждаха като бити псета, а освен това водачът на изгорялото возило беше обилно покрит с лейкопласт.
„Не е възможно аз да съм го нашарил така — изненада се Радослав. — Мяза на болен.“
При оттеглянето си в нелегалност Дичо купи два ръжени хляба и две шишета горнобанска минерална вода от по литър и половина. В самара си имаше консерва русенско варено. Но не чувстваше остър глад, нито жажда — допълнително, че змейските сетива и реакции му позволяваха с голи ръце да лови риба и да усеща достъпна прясна вода.
Не палеше огън, не само от опасения, че може да привлече внимание. Просто бе отвикнал да носи кибрит или запалка. Та нали постоянно бяха заедно с Верена — за какво му трябваха?
Събуждаше се, когато от звездите единствена Зорницата оставаше на източния небосклон, приповдигащ клепача на новия ден.
Втората сутрин го поля с весел дъжд. Преди мръкване, високо на североизток в небето, той забеляза едни особени облаци, надробени като паваж, които Верена наричаше „земетръсни“.
Рано следобяд на третия ден младежът реши, че има да посвърши още нещо на Земята, която познаваше, или поне приемаше, че познава — в рамките на България, мразовитата република Коми и екскурзионните будапещенски спомени от техникума. Той се върна в летовното градче, минавайки по бреговата линия, стегнат като войник на поход. Изцапа се с мазут по неохраняемите плажове, където вниманието му беше заето от хората, и се позабави край няколкото паркирани автомобила да помоли за парцал с малко бензин за почистване. Получи отказ с невероятното обяснение, че „бензинът не бил без пари“. Дичо смаяно огледа намусения шофьор на ладата, после избухна в невесел смях. Продължи по шосето.
Там го задмина джип. Чероки. Ала компанията в колата, момчета и момичета, му замахаха дружелюбно и му предложиха да го закарат до Резово.
— Мерси, за тук съм — отвърна на усмивките Радослав.
— Както кажеш, майна. Чао! — И джипът изчезна, отнасяйки ритмично дънещ шлейф звуци на „Замунда Банана Бенд“. Дичо се озъби с облекчение на тревожните си предчувствия и под сянката на дърветата в лек тръс се насочи към курортното градче.
В пощата той се позамисли над бланката. После решително надраска:
„МАМО ТАТЕ. ЗАМИНАВАМ НЯКОЛКО ГОДИНИ ЧУЖБИНА… — Поколеба се. — НА РАБОТА. ВСИЧКО НАРЕД. НИКАКВИ ПРИТЕСНЕНИЯ. ЧАКАЙТЕ СЛЕД ШЕСТ МЕСЕЦА ПИСМО. ЦЕЛУВКИ ВАШ РАДОСЛАВ.“
Плати на гишето и поиска телефонен разговор със София. Едва се натика заедно със самара в кабината.
Зако не отговори. Навярно бе на работа, както всеки четвъртък. Радослав набра друг номер, почти сигурен, че и Сашо Русия не си е вкъщи. Но изненадващо оттатък триста и осемдесетте километра по права линия вдигнаха слушалката. Връзката беше невероятно добра.
— Как си бе, морски? Ще се забавим. Майка ми не беше добре и нямаше кой да тича по поликлиники. Между другото… Ъъъх… С Еми ще си правим сватба на морето! Вече подписахме. Какъв купон ще стане само!
— Я! Е, поздравления, Сашо. Радвам се за теб.
— Нали знаеш, човек дори добре да живее, жени се, ха-ха! Така че уговорката остава, заведението на Бети, само денят се пренася за сряда, демек… ъъъ, двайсет и четвърти юли. Баш след рождения ти ден. Много гот стана, че се сети да звъннеш. Имам няколко поръчки…
— Сашо.
— Ъ?
— Няма да те дочакаме.
— Ха така! И кой ще ми кумува в църквата?! Да ти пратя мангизи?
— Не, имам още. Заминавам.
— Къде бе!?
— Хм, за чужбина. Подир Верена. У тях.
— Че тя чужденка ли била бе, Дичо? Айде стига бе! Направо ме шашна!
— Наполовината.
— И сега к’во — Канада, Австралия? Хей, мама му стара, кой ще ми партнира на карти и асоциации! Абе що не заминеш сам, пък Веренчето я остави тука, ха-ха!
Радослав също се подсмихна.
Нещо го сърбеше под черепа, сякаш някой му телепатираше настойчиви сигнали.
— Няма как. Тя вече е там.
— И къде е това? Да не е Щатите?
Радослав помълча.
—
В слушалката съскаше електричество.
— Нещо нищо не загрявам — обади се Сашо накрая.
— Написал съм ви писмо. Оставих го в Мичурин, в пощата на името на Зако, до поискване. Там всичко е обяснено, колкото и невероятно да ти се стори… Да, предай много здраве на Павката.
Малкият салон на пощата, и без туй непретъпкан, взе изведнъж да се опразва. Служителката на гишето осезаемо занервничи.
— Мичурин ли?… Май нещо си закъсал, братко — каза сериозно Русият.
— До гуша — отвърна Радослав и проследи как на улицата спират два мерцедеса с тъмни стъкла. Стана
