Той погали роклята на драконовото момиче. Тя трепна като жива, необяснимо свързана с Верена.
Младият мъж внимателно взе преобразената в дреха змейска същност на странната си любима и я премести далеч от пращящия огън.
Зачовърка съсредоточено жарта, в хладния пясък се търкулнаха изпечените картофи.
Тъкмо успя да нареди върху везан пешкир походна вечеря, придружена от бутилка пелин, когато Верена се върна. По тялото й се стичаха капки морска вода, бе прегърнала раменете си и леко извила настрани снага, само така прикривайки голотата си, едновременно нехайно, свенливо и предизвикателно.
Безмълвно седна и притисна мокър гръб към гърдите на Радослав. Той с благоговение я наметна с якето си. Гледаха към морето, ревящо в тъмнината. Верена разсеяно си играеше с живо въгленче сякаш с безобидна светулка. Потърка брадичка и се сгуши в прегръдките на приятеля си. Оттам тихо рече:
— Защо не потърсиш утеха от онази червенокосата? Няма да ревнувам, а тя те харесва и си пада авантюристка. Ала недей си въобразява после, че й дължиш и чувства! Момичето само търси приключение, морето й действа.
— Хм… Питам се, толкова ли са били свободни нравите в Древна България…
— О, знаем ви вас мъжете. Вечни ловци и вечни хлапаци. Винаги жадувате плячка, искате награда — било рошав мамут, било слава или мъдрост, било женска хубост и топлина… Сърцата ви трябва да държим — засмя се тя. — Сърцата и умовете. Телата ви не буйстват дълго, кога са далеч от душите ви. Сега това го показват в цирка звероукротителите — тя се закикоти неудържимо на изопнатото му лице.
— Не — поклати глава Радослав. — Не искам да… те замествам. Не искам да правя любов не с теб.
— Затвори си очите — предложи тя и този път младежът избухна в смях. След малко Верена също се закиска в рамото му.
— Ще потърпя. Нали каза, че не остава много до тази твоя мистериозна метаморфоза. Пък и сексът… хм, не е най-важното нещо, издържа се де… — добави не съвсем искрено той и подхвърли след малко: — Кога ще започнеш да плетеш пашкул?
— Пашкул…? Че аз да не съм ти буба! — престорено се възмути тя и двамата се сборичкаха като хлапета. — Ще видиш — заговори задъхано момичето, когато престанаха. — Щом захвърля последната си детска кожа, няма и да си помислиш за любов с друга жена… поне сто години!
Не прозвуча като преувеличение.
— Уха… Ами какво да правя аз — златна ябълка ли да ти крада, че да не поглеждаш друг?
— За какво ми е златна ябълка… Дичо, аз още отсега не си представям друг до мен. Ти си ме омагьосал, признай! По-хитро от прапрадядо си Радан!… Чуй, смяната на кожата ще стане на новолуние, в полунощ… Ще излезем на брега. Човешкото ми тяло ще остане същото, е, сигурно ще проимам
— Знаеш ли, в теб са още отсега.
Тя не го слушаше:
— А заранта ще посрещнем изгрева и ще Му възвестим, че оттук насетне си принадлежим. Така правят влюбените у нас, в Долната Земя. Чуй какво бива да кажем, докато Слънцето издига лице над хоризонта… — Верена се изправи. Очите й искряха като сини звезди, когато тя тържествено изрече:
„Небесен Събрате! Пред Огъня на Живота, с който ни Даряваш, Аз, наречена Верена — тук ти казваш своето име — вмъкна бързо девойката, — се Обричаме в Едно! Колкото и да Живеем Отсега, било Миг, било Пълен Век, Желаем от Теб и Ти Заповядваме да ни Дариш със Смърт за Двама, Щом се Нарадваш Достатъчно на Щастието и Любовта ни, които Пламтят като Горещия Ти Взор. Потомците ни ще Ти се Отблагодарят!“
— Това е откъс от змейска сватбена песен — поясни тя на Радослав, който бе замръзнал на едно коляно. — Древните Дракони са се мислели за деца на Слънцето, което всяка заран ражда себе си. Харесва ли ти? Искаш ли да Му го кажеш заедно с мен?
Усмихваше се, прехапала долната си устна. Вече не правеше опити да се прикрива. Омагьосващите й очи го гледаха изпитателно.
Радослав сколаса да затвори уста и се изправи, улавяйки я за ръцете. Представи си как някоя сутрин ще стоят двамата, сплели ръце, а от трудно въобразимото разстояние сто и петдесет милиона километра Слънцето — огромна термоядрена пещ в бездната на Космоса — ще ги благослови с чудовищен протуберанс, приличащ на изтъкан от нажежена плазма дракон.
Верена бурно и щастливо притисна бузка към шията му. Радослав чувстваше тритактните удари на змейското й сърце.
— Дичо?
— Какво, гущерчето ми, слушам те.
— Може ли да те помоля, когато се шегуваш, съвсееееем лекичко да се усмихваш преди това? Не забравяй, че змейовете не сме сръчни на тема въображение. Понявга не смогвам да проумея майтапите ти и започвам да се сърдя. За какво ни е да развързваме торбата с караници, малко ли са ни пуберските ми истерии?
Те отново се засмяха.
13
— Хайде, Дичо, ставай. Нали щяхме да ходим до Созопол на танци! Ей, сънчо?…
Следобедна дрямка прохладата на стаята, докато жегата мачка всичко отвън, е неподменимо блаженство… Радослав мързеливо се протегна и отвори очи. Верена чоплеше перце от възглавницата, за да му погъделичка носа. Отново, за втори път, беше оставила змейската си кожа.
— Как така не си люспесто, а, гущерче? — попита той, когато я видя в една от дългите й бели рокли. Разсеяно си помисли, че все се буди след нея… и не може да я види как се облича. Прозя се: — До Со-о- озопол… пак ли с плуване?
— Не. Нека е с автобус. Не се чувствам съвсем… добре за такива разходки.
— Да не ходим тогава, мило!…
— Ами! Просто новолуние… Виж как съм се пременила! Нали много ме харесваш в тази дето е без ръкави? А кожата… Мога и без нея. Нужна ми е все по-малко и по-малко. А и ще съм мъничко по-човек днес.
