— Значи е отишла при откачалките…
— Да.
— Въпросът е приключен — съгласи се приятелят му. — Все пак прощавай, че ще го кажа, но вероятно е по-добре така. С Лина ще си допаднете, сигурен съм. Идеално стана, че не се възползва досега да станете любовници. Не бързай обаче да действаш. Жена ми ще ти каже кога е моментът…
— Това не е най-належащото сега — отвърна Теди, усети се, че е малко по-рязък и додаде: — Благодаря ти… Малко ми е нервно. Трябва да проверим херметизацията на къщата, нещо ме безпокои.
Даниел хмъкна, но не се засегна, нито показа ирония към неловкото оправдание.
— Карам и два варела гориво, както заръча — каза той и седна на волана.
След около два часа бяха приключили с настаняването и разпределянето на багажа. Домакинът разведе приятеля си из подземния етаж на вилата. Жените не изявиха желание да ги придружат, бяха седнали в гостната-трапезария на партера, а децата се бяха поокопитили и сега играеха нещо в момчешката стая на втория етаж.
Мъжете обиколиха петте спални помещения, обширния склад с консервирани храни, медикаменти, облекло, оръжие и хиляди дреболии, включително дрехи за арктически условия, двете малки лаборатории, командната зала с монитори за наблюдение на местността и се върнаха в гаража, където стояха варели с гориво и имаше още една каса с боеприпаси и пушки. На стената обаче висяха истински и превъзходни по качество арбалети, мечове и копия. През решетка с катинар се виждаше и малка работилница, по стелажите бяха наредени акумулатори.
— Отдолу има изолиран резервоар с десет кубически метра минерална вода, кладенец с помпа и още един склад с резервен комплект ветрогенератор и слънчеви батерии, освен онези, които са монтирани на покрива. Там отстрани съм изкопал и място за десет тона брикети за отопление.
— Идеално си се подготвил — одобри Даниел. — Точно както ми разказваше. Доволен съм как си вложил парите.
— Те вече нищо не струват.
— Убедих се. Особено през последните седмици, а най-вече — по пътя за насам.
— Много ли е зле в града?
— Как да ти кажа… Зловещо е. Предимно спокойно — като замръзнало. Но хаосът клокочи под повърхността. Ако има някаква полза от сектите… прощавай, но поне не му дават да се изплиска по улиците. И все пак човек може да откачи от всички тия псалми, дето звучат от всяка обществена сграда или киносалон… И труповете. Малко са, обаче си лежат и никой не им обръща внимание — хората са като хипнотизирани… или надрусани. Цял град от наркомани или тихи луди. Е, на места, за голямо учудване, прибират мъртъвците. С боклукчийски камиони. Не ги карат на бунището, естествено, но… Не ми се говори за това, Теди.
— И на мен. Не знам защо попитах. Изхвърлих телевизора, за да не гледам. Но оставих радиото.
Даниел кимна.
— Да, трябва да следим Приближаването… каквото и да значи това. Доколкото разбрах, възнамеряваш да включваш всичките защитни системи постепенно.
— За да не хабя енергия. Херметизацията ще е последна, може би около час преди да дойде в нашия часови пояс… ако изобщо дойде нещо.
Даниел погледна часовника си.
— Скоро ще разберем. В Токио ще настъпи полунощ след четирийсет минути. Ако изобщо почне нещо…
— Със сигурност ще почне истински хаос с наближаването на Посочения час. Тихите луди, които си видял, ще станат буйни. Очаквам какви ли не изстъпления. Затова съм подготвил вилата за убежище — за най-лошия вариант, при който държавните структури ще се разпаднат без възможност за възстановяване. Ще преживеем варварството, Даниел, не вярвам да продължи дълго. Вакуумът в обществените структури не изтрайва дълго. А навиците от цивилизацията ще ни спестят по-свирепи форми на тирания. Ще се оправим.
— Наистина ли разчиташ на „цивилизовани навици“? Пък и най-лошият ти вариант само варварски период ли включва? Ами ако… Краят на света не е просто глобална психоза?
— Не вземам предвид безнадеждните варианти, Даниел. Към тях просто няма как да се подготвя. Къщата дори няма да устои на пряк ядрен удар. Толкова ни бяха възможностите. Ако знаехме поне няколко години предварително…
— Щяхме да се нанесем на някой остров — кимна приятелят. — Ама не сме такива богаташи… Впрочем, като стана дума за тузарите, подготвих нещо като реферат какво бихме могли да очакваме от страна на оцелелите след безредици тлъсти портмонета. Не съм правил съчинения от ученик! Всичко е както ти ме посъветва, със статистически данни, списъци, карти, схеми. И малко мои анализи. На хард диска на компютъра е. И на два компактдиска.
— Разпечатка?
— Разбира се! А ти успя ли да сглобиш лампова машина, която да не се повреди и след атомни инциденти?
— Криво-ляво… Не е толкова мощна, колкото ми се иска, но ще свърши работа. Досиетата на сектите?
— Всичко, което успях да измъкна. Заедно с всичките енциклопедии и справочници от списъка. Добавих и разни неща отгоре. Моят инфо-Ноев ковчег е перфектен, Теди. Но бих се радвал да не потрябва и нещата да не се свлекат до най-зле.
— И аз разчитам на това, но дори да стигнем дъното, ще сме подготвени. Пък и е очевидно, че ще има други групи като нашата, с които ще можем да се свържем веднага щом стане възможно.
— С тях ще се погодим бързо. Това, което ще ни създаде проблеми, ще са евентуално оцелелите сектанти, богаташите и разните мафии — от класическите криминални, до бившите държавни отломки, военизираните най-вече.
— Да, но докато не започне тази хипотетична катастрофа, ако започне, нищо не можем да предвиждаме като последици. Та дори характерът на катаклизмите в Посочения час не е известен! Хм… Може би не трябваше да разглобявам телевизора. Видеоданните често са по-информативни…
— Нали каза, че си го изхвърлил?
— Повечето от частите не ми вършеха работа. Тях изхвърлих.
— Имам в буса портативен, настроен е на основните новинарски канали, които обещаха, че ще транслират докрай.
— Прекрасно! Виждаш ли как след месеци планиране се допускат и грешки.
— Обяснението е психологическо, Теди. И аз не съм сигурен, че ми се гледа какво ще става, предвид анонсите дотук, които забелязах в града… но пък може да ни помогне да реагираме адекватно.
— Вземай го и да се качваме горе.
В трапезарията бе сумрачно от спуснатите върху стеснените прозорци щори. Жената на Даниел шеташе в кухненския бокс, сестра й се беше свила на канапето, завита презглава с шарено одеяло. Теди се досети, че е тя само по подаващия й се крачол на сините джинси. Радиото нашепваше нещо в ъгъла, където бе монтиран дублиращ пулт от командната стая в бункера долу.
— Къде е Марта? — тихо попита Даниел.
— Качи се горе, децата се бяха разлудували. Може би ще успее да ги накара да полегнат да поспят.
Даниел кимна към балдъзата си, без да произнесе нито дума.
— Не знам дали спи — прошепна жена му. — Поплака си тихичко. Държа я под око. За всеки случай заключих външната врата…
— С Теди имаме ключове — също шепнешком й отговори той, кимна и се запъти към пулта, където домакинът се беше настанил със слушалки на главата и бе вперил поглед в редицата часовници, грижовно надписани с имена на световни столици като в диспечерска на летище.
