случва.
Пожари, плячкосвания, безчинства… Тълпи се сблъскваха и се биеха с голи ръце, но ефектът бе не по- малко кървав, отколкото ако използваха оръжия.
В просторни помещения като театри, киносалони и зали стотици празнично облечени хора пееха псалми, сред тях имаше припаднали, богомолците ги тъпчеха до смърт, без да го забелязват, заслепени от екстаз, оглупели до безчувственост.
Катастрофи по пътища, железници, летища, фериботи, кораби. Огромен бял „Боинг“ без видими признаци за авария на борда се вряза в стадион, пълен с богомолци, камерата бе на самото игрище, предаването се прекъсна няколко секунди след като самолетът се разби в трибуните…
Ненадейно отгоре се изсипаха децата, за да разрешат някакъв спор, който застрашаваше да се превърне в караница.
Даниел се опомни и обърна телевизора, седна пред него и се залови да издирва канали, от които можеше да се улови някаква друга полезна информация, вместо да се парализира от влудяващите, абсурдни и сякаш нереални зрелища…
Уреждането на детските разногласия отвлече възрастните от смразяващите събития отвъд стените на убежището им, които от това станаха някак по-сигурни. Но в същото време ги подсети за отговорността, която носеха за хлапетата. Изпратиха ги горе, като Теди взе видеото и им го занесе в стаята за игра — всъщност просторното антре между двете детски, там имаше прозорец, а подът — застлан с мек сив мокет, който обаче според момчетата не бил подходящ за състезания с автомобилчета. Даде им няколко касети, а Ана ги снабди и със закуски.
— Можем да се надяваме — каза домакинът, — че поне няколко часа няма да ни създават грижи… пък после ще им се доспи.
Даниел премълча, че грижите за децата нямаха край. Марта само въздъхна и се оклюма.
Лина пожела да вземе душ, поне докато имаше ток „отвън“. Ана изпрати сестра си и се позабави. Върна се и кимна към останалите: наред е, успокоила се е, няма да прави глупости.
От телевизора и радиото все още не можеха да научат нищо съществено.
Ако изключим факта, че Приближаването напредваше в синхрон с въртенето на планетата около оста й.
Пред него човешката цивилизация се разпадаше.
Зад него продължаваше да се разширява загадъчната зона на зловещо мълчание.
— Теди!
Той вдигна глава. Беше задрямал на канапето. Марта и Ана се бяха качили да гледат филми с децата. При нормални обстоятелства и двете не биха позволили да се кисне толкова време пред екрана. Лина заспа в предвидената за нея стая на партера. Спускането в подземието бе планирано да стане след мръкване. Минаваше седем и половина вечерта.
— Да?
— Ела! Най-после нещо съществено…
Седна пред телевизора и се заслуша в дългата и донякъде човешка реч на правителствения говорител, който често се позоваваше на учени експерти с предполагаемо световно известни имена. Теди се подразни леко от това изтъкване на мненията на авторитетите. Нима авторитетите винаги всичко знаят?…
Съсредоточи се в изложението на говорителя. Когато то свърши, той се размърда и потърка чело. Даниел го гледаше изчаквателно.
— Честно казано, нямам идея как да го тълкувам — промърмори накрая домакинът. — Струва ми се безсмислено.
— Но като че ли доказва твоята версия.
— Аха — отвърна Теди апатично.
— Добре ли си?
— Хм. Да. Сънувах Нели.
Даниел сведе поглед.
— По-добре не мисли за това. — Оживи се отново. — Но властите поне започват да реагират, в общи линии правилно.
— Но не бяха категорични, че сектите имат вина за хаоса.
— Предпазливи са. Ако ги подгонят и подложат на репресии, нещата може да излязат изпод контрол.
— Ами. Просто търсят кого да обвинят, за да си измият ръцете.
— Какво ти става, Теди? Не е време за пораженчество!
— Сектите сигурно са предвидили такъв ход и няма да позволят недоволството на тълпите да бъде пренасочено срещу тях. Показателно е, че няма цензура върху репортажите, на екрана си текат сцени, които никак не съдействат за успокояване на населението. И проповедите почти по всички канали продължават, Дани. От сектантите вземат интервюта по-често, отколкото от истински учени или дори военни и правителствени чиновници. Експерти! Освен това властите просто нямат време да организират посрещането… на каквото и да иде от изток.
— В по-отдалечените от линията на смяната на датата региони може и да успеят…
— Може би. Дано. Даниел, ами ако наистина иде Краят на света?
Приятелят му помълча.
— Теди, взели сме всички мерки, на които бяхме способни двамата… А, да, имаше телеграма по кодираната връзка. Окуражават ни. Съобщиха, че всички групи, които са им известни, са добре, питат как сме. Отговорих, че не падаме духом. И те нямат сведения какво става зад фронта на Преминаването… Казаха, че ще радират веднага след полунощ. Нещо като преброяване. Така се изразиха. Имаш ли представа колко са тези групи и по колко души има в тях?
— Ни най-малка представа нямам. Онзи военен ми каза, че имали съображения да не разполагаме с такива данни поне до сутринта, когато новата обстановка се изясни.
— Не те ли тревожи това?
— Не особено. Вероятно принадлежат към среди, склонни към предпазливи социални експерименти и се надяват да създадат технократично и по-стегнато общество върху руините на старото. Този вариант за нас с теб е приемлив, ние сме специалисти.
— Но и това ще е някаква… диктатура.
— Може би. Но рационална и много по-умерена от мафиотска организация или държава на фундаменталисти. Нещо такова очаквахме да се случи, нали? И наистина не е най-лошият развой.
— Да… но някак не ми хрумваше, че ще стане… планирано.
— Стихийно не би се получило. Не се тревожи. За добро или лошо, но те няма да успеят да осъществят точно замисления модел — заради взаимодействието с други оцелели организирани групи, както и стихийно организиращи се след… след тази нощ.
— Сектите искат същото — да построят удобен за тях свят. Неприятно е.
— Проповедниците заемат най-нечистоплътната позиция в случая — рязко каза Теди. — Останалите просто се опитват да оцелеят.
— Но и да се възползват от ситуацията.
— Само че не са я предизвикали!
— Не оправдавам сектантите и не осъждам „другите“ — тихо промълви Даниел. — Просто споделям, че ми е малко гадно от това, което наблюдавам.
— Прощавай…
— Теди?
— Ъ?
— Ако утре сутринта всичко си остане по старому… лудостта отмине, животът се съвземе… разбира се, никога няма да е същото, но надали ще се промени драстично, поне не веднага… Колко ли смешно ще изглеждаме с тази наша „база“, все едно очакваме да се пренесем на Марс! Честна дума — първи ще се
