спектакъл…
— При положение, че правителствата не са жертва на манипулацията и вече не са способни да приведат нито една своя заповед в изпълнение. Държавните администрации също се състоят от хора. Както и медийните компании… Аха, казаха, че всички сървъри и потребители на интернет в Япония са станали недостъпни точно в полунощ… Хипотезата за информационна „диверсия“ в глобален мащаб все повече се потвърждава.
Даниел не посмя да изтъкне, че ставащото, което не даваше никакви сигнали за естеството си на наблюдаващите отвън, можеше да има и друго обяснение — версията на проповедниците. Но дори да се бе престрашил да го произнесе на глас, така или иначе щеше да бъде прекъснат.
Лина беше скочила от мястото си и се бе втурнала към вратата. Задърпа я диво, заблъска я, почна да си удря главата в касата — както птица връхлита стъклото, след като е попаднала в стаята и всеки несполучлив опит да излезе на свобода сгъстяваше паниката и стреса в цялото й тяло…
— Теди! — извика Даниел и рипна към балдъзата си. С два скока стигна до нея, тя се метна настрани — внезапно и чевръсто като диво животно, той едва я докопа и стисна откъм гърба в прегръдките си. — Теди!! Ела! Ела и я успокой ти! По-живо! Ти трябва да… аааа!
Лина го беше ухапала и той я пусна, стъписан от болката и ненадейната й постъпка.
За щастие Теди го бе разбрал. Стана, но твърде тромаво, навярно хладнокръвната му маска изискваше доста напрежение, а може би приятелят му се ужасяваше от перспективата да успокоява младата жена.
Тя обаче налетя точно на него и той механично я притисна към себе си, скри лицето й — изкривено и обезумяло — на гърдите си и повдигна лакти, за да я затрудни да го налага с юмруци по раменете и лицето.
— Ох, Божичко — изхълца Даниел, когато видя кървящата си ръка. Ана вече се притичваше на помощ с хартиена салфетка и го задърпа към бокса, където над хладилника бе окачена аптечката.
Марта, след кратко объркване, се приближи първо до ругаещия през зъби Даниел, после застана до Теди и замилва Лина по главата, за да я успокои, макар че вероятно самата тя имаше нужда от подкрепа.
Ръката на Даниел бе превързана и той вече беше в състояние да пуска тъжни шеги. Лина се бе сгушила в Теди на канапето и виновно гледаше към пострадалия. Марта беше превзето оживена, горещо подкрепяше спокойните доводи на Теди с неуместни възклицания и преповтаряне на репликите му: „Да, точно така, и аз това казвам — медиите… комуникации… администрация…“
Ана бе забъркала леки коктейли, в които Даниел поиска малко повече алкохол, а сокът за Лина съдържаше успокоителни, за което не я бяха попитали.
— Не мисля, че е добра идея да се налеем с водка — мимоходом забеляза Теди.
— Рядко имам нужда от питие — възрази приятелят му.
И сега, докато посръбваше портокаловия сок с малко по-голяма концентрация алкохол от обичайното — петдесет грама на сто и осемдесет „течно мезе“ с плуващи на повърхността парченца лед и с резен ябълка на дъното, както винаги му го правеше Ана, — той се мъчеше да приеме обяснението на Теди, че сектантите режат кабели, имитирайки Приближаването, прекъсват клетъчни телефони, отвличат репортерски екипи, но най-вече държат в подчинение медиите, като осуетяват и напъните на властите да пресекат тази грандиозна акция, събаряща самата цивилизация.
Признаваше, че приятелят му има право. Едно такова мащабно информационно антишоу можеше да бъде осъществено по принцип — при наличие на достатъчно масова организация, внимателно планирала всичко, разположила свои хора на ключови места в необходимите структури, блокирала с всевъзможни средства по-чувствителните места на имунната система на държавната администрация. Мотивите бяха патологични, ала целите — съвсем прагматични: след урагана на паниката и хаоса, когато хората са нивелирани до тълпи с първични инстинкти, единственото, което ще остане непокътнато и дееспособно, са сектите. Всичко останало ще бъде пометено — тълпите са лесно манипулируеми, когато ги гони ирационален страх… кой ще се противопостави? Полиция? Срещу собствените си семейства? Армия? Армията е дресирана да изпълнява заповеди, а заповедите няма как да стигнат до нея, ако сектите имат пълен контрол над всякакъв вид комуникации. Разбира се, военните биха могли да плюят на всичко и да се намесят, за да възстановят реда. Но подобни действия силно приличат на преврат, психологически ще е трудно да се решат веднага на такава крачка. Но ще го направят, разбира се, в момента, в който съобразят, че смисълът на съществуването им е да защитават обществото, което ги храни. Само че за това трябва време. А факторът време е против тях, хаосът и дезорганизацията ще удавят армията, която няма не само опит, но и идея как да се бори с призрачен враг, който не подлежи на поразяване с ракети, танкове, бомби… Редовият състав ще се поддаде на лудостта отвън или ще хукне поединично да спасява майки, бащи, деца, сестри, братя, съпрузи, приятелки… Ще останат островчета ред и дисциплина, съставени от офицерския корпус… но вече ще е късно. Ще гърмят пушки и пистолети, ще дезертират войници, тълпи обезумели цивилни ще атакуват оръжейни складове.
Апокалипсис. Армагедон — но в неочакван вариант. Всички са си представяли последната битка между Доброто и Злото като величава панорама на срещащи се светли и тъмни армии в чисто поле като на парад. Но се оказва, че Армагедонът е просто една тотална партизанска, гражданска война по образеца на Близкия изток или Ълстър и всеки е срещу всеки. Защото телевизорите не показват горящи от небесен огън съвременни Содом и Гомор, радиостанциите не транслират наистина седемте ангелски тръби. Напротив — няма нищо, никакъв намек какво става отвъд мистичния терминатор на Посочения час.
Страхотен термин са измислили сектите — Приближаване. Да го тълкува кой както иска — според страховете в подсъзнанието си. Неизвестността е най-страшна. Наистина оръжие за масово поразяване на умовете и за освобождаване на диви и мрачни стихии, които се крият във всеки от нас. И тези стихии сега вилнеят и рушат всичко, което е било постигнато.
И сякаш наистина няма значение дали е дошъл същинският съден ден или е дирижиран глобален заговор на шепа маниаци, които обаче разиграват огромни човешки маси като стада добитък.
Но нима никой не се е подготвял за това, освен подобни приятелски групи от здравомислещи? Секретни служби, разузнавания? Или и те имат пръст в цялата работа? Богаташи, мафиоти, магнати, политици… А дали не са подценили нещата? Наистина развоят е неочакван — от изток настъпва… пустота. Навярно са се надявали Посоченият час сам да се дискредитира — дори с цената на масови самоубийства на религиозни психопати и хора, подведени и наркотизирани от фанатиците. Разчитали са, че нищо няма да стане и нещата ще се успокоят — и преди вълните на лудостта са атакували устоите на обществото. И ето, че действително не се случи нищо. По-точно — случи се нищото. От териториите, където е настъпил Посоченият час, не постъпва и бит информация, ни вопъл, ни стон, нито репортерска снимка, новина, свидетелски разкази… Нищо. Поне чрез сетивата на съвременната цивилизация — медиите — не пристига нищо. В съзнанието на хората Краят наистина идва. Словото, мисълта, представата се превръщат в материя, в дело, в руини.
Ужасно.
Даниел отчаяно искаше да повярва в описания от Теди сценарий.
Но и не можеше да забрави думите на проповедника по телевизията: „Нима очаквате да видите тайнството, докато удобно седите вкъщи?“
Впрочем, самото участие на проповедниците в телешоуто като че ли говореше в подкрепа на тезата за сектантски мегазаговор.
Но… ако бяха искрени? Не, не ставаха нито прави, нито симпатични от това. Все пак нищо чудно да бяха познали истината. И нещо наистина Приближаваше.
Страшният съд. Краят на света.
Телевизорът вече показваше епизоди от Армагедон. Уличните схватки избухваха с приближаването на нощта. Липсата на светлина винаги е засилвала човешкия ирационален страх, а значи и агресивността. Рядко някъде хаосът се разразяваше още денем, но където това ставаше, привечер бе същински ад. Дори наистина нищо лошо и особено да не се случваше зад фронта на Приближаването, вече щеше да се
