— Пържени филийки? — попита жена му. — Още има ток отвън, да не повярваш…
— Може.
Даниел включи телевизора, Теди му махна да го обърне така, че само той да си следи какво става на екрана. Очевидно не му се отвличаше. Приятелят му също си сложи слушалки и се отпусна в ергономичния стол от комплекта обзавеждане за луксозен офис. Надникна към пулта пред домакина. Тихичко подсвирна.
— Откъде си намерил такъв радар?
— Един военен ми го даде. Без пари. После ще ти разкажа. Той организирал подобна на нашата група и беше зает да създава предварителни контакти… Донесе ми и свързочно оборудване с блокове за кодирана връзка. Ще се чуваме по радиостанцията.
— Не си ми казвал!
— Нямаше време, пък и не исках да говоря за това по телефона. Онзи военен ме предупреди да не афиширам много подготовката си, препоръча да се доверявам изцяло само на разговор очи в очи. А ние два месеца не се виждахме с теб! Долу се сетих за момент, но се отплеснах. Не съм… съвсем на себе си. Докато не се изясни дали ще става нещо в Токио, или не, просто не мога да се отпусна…
— Да, бяхме заети… Ана е направила закуска.
— По-късно…
Зачакаха напрегнато, местейки очи от монитора на компютъра към екрана за външните камери, радара, часовниците. Даниел зяпаше и в телевизора.
— Нещо интересно? — обади се Теди.
— Нищо ново в сравнение с последните седмици. Ако има, ще ти кажа да видиш.
— И при мен е така. Предъвкват едно и също…
Двамата погледнаха часовника за Токио. Оставаха единайсет минути.
Появи се Марта.
— Играят на „Не се сърди, човече“. Одеве се биеха с възглавници.
— Добре — нервно отвърна Теди, по-високо отколкото възнамеряваше заради слушалките.
Лина се събуди, ако изобщо беше спала, отметна одеялото, седна. Лицето й бе подпухнало. Марта се настани до нея и я прегърна. Ана им сервира на масичката, занесе чиния и на мъжете.
— Обърни така, че да гледаме и да слушаме, Дани — обади се изведнъж Лина с гъгнив глас.
— Да, разбира се, миличка — сепна се Даниел и побутна приятеля си.
Телевизорът се озова на бар-плота — точно срещу канапето, Даниел се просна в креслото с дистанционното в изпотена длан, Теди отмести слушалки, така че само едната да му е на ухото, като се извъртя леко към останалите.
Ана потърси ръката на мъжа си.
Говорителят бърбореше нещо, което му предаваха от Япония. Засега всичко било спокойно. Хиляди, милиони хора били излезли на улици и балкони, струпали се пред източните прозорци на небостъргачите. Чакали.
Даниел превключи няколко канала, преди да попадне на репортаж от Токио. Просто тъма, в която светлините очертаваха силуетите на сградите.
— Четири минути — каза Теди напрегнато. Седеше с безсилно провиснали ръце, които леко трепереха. Очите му бяха впити в екрана, където се разиграваше някаква „дискусия“ по единствено актуалната тема — Краят на света.
Лина се сви от звука на гласа му и стисна дланите си между бедрата. Марта я прегърна по-здраво. Ана облиза устни, Даниел опря дистанционното в челото си.
Говорителят от радиото възбудено отброяваше последните секунди, докато гостите в студиото — разярен учен и преблаг проповедник, още си разменяха реплики, вече не по същество. Всъщност, тъкмо когато стигнаха до лични нападки — изкараният от равновесие професор или нещо такова сипеше жлъчни подигравки, а сектантът с непробиваемото спокойствие на фанатик му отвръщаше плоско-остроумно, — тези двамата на телевизионния екран най-сетне бяха проговорили на общ език. Даниел съчувстваше на учения, който не можеше да си представи, че съществуват мозъци, които не зачитат елементарната логика, но си даваше сметка, че поведението на проповедника е значително по-обиграно и съобразено с вкусовете на масовия зрител. Поклати глава.
— Ето, в Токио е вече полунощ… — рече изкуствено ухиленият водещ, камерата го даде в едър план. — Моля нашият репортер оттам да даде картина…
Настъпи пауза. Микрофоните на опонентите или бяха изключени, или бяха млъкнали.
— Колеги? — не издържа водещият. Усмивката му стана някак пластмасова. — Чувате ли ме? — Притисна ръка до ухото си, вероятно слушаше какво му казва режисьорът от пулта извън кадър. — Хм… — проточи. — Уважаеми зрители, имаме технически проблем, който след две минути ще бъде отстранен… Реклама, моля…
— Наистина ли се случи нещо? — разлепи устни Даниел. Боеше се да допусне, че липсата на картина от Токио може да значи нещо. — Теди, какво казват по радиото?
— Нямат връзка с Япония — прегракнало отвърна приятелят му след съвсем кратко запъване.
— Дали…
— Гледайте! — възкликна Марта.
Рекламите бяха прекъснати, телевизионната камера показваше едновременно двамата опоненти на отделни видеопрозорци. Ученият беше зяпнал, сякаш не му достигаше въздух. Сектантът обаче стоеше и почти крещеше, насочил нетрепващ пръст към милионите зрители:
— Друго доказателство ли искате?! О, нима мислите, че тайнството може да бъде показано по телевизия, докато хапвате пуканки или пиете бира?! Опомнете се! Не очаквайте да чуете ангелските тръби по стерео уредбата си! Те ще прозвучат над вас, едва когато Часът настъпи за вашия град, за вашата страна! За вас! За всеки поотделно! Братя и сестри! Убедихте се, че нищо не можете да видите по телевизията, превърнала се в инструмент на Врага човешки! Нямате много време! Помислете за душите си! Излишно е да се взирате в телевизионни екрани и да се вслушвате във вашите радиоприемници. Оглушейте и ослепейте за онези, които ви връщат към плътското, материалното, зрелищното и суетното! Но се отворете към духовното, непреходното, вгледайте се в себе си и пуснете Божията милост в сърцата си! Тя ще ви пречисти! И побързайте, защото време за колебание няма! Останаха ви само часовете, в които да отхвърлите греха, да потъпчете Сатаната и да прегърнете…
Даниел превключи на друг канал секунда преди Теди да извика.
Там показваха нещо снимано отдалеч, навярно град, който гаснеше в нощта. Говорителят зад кадър делово изброяваше резултатите от проведените наблюдения, по-точно — липсата на такива: не бяха регистрирани сеизмични трусове откъм линията на настъпващия Посочен час, не се виждаха пожари, взривове, абсолютно нищо. Говорителят за миг замълча, след което съобщи, че липсват данни от спътници и самолети, военните радари с голям обсег не регистрирали нищо, поне според съобщенията на акредитираните репортери към научните, правителствени и армейски военни наблюдателни екипи. Изказа предположение, че проблемът може да е чисто комуникационен, изобщо било рано за каквито и да било изводи, защото изводи на голо място и при липса на данни просто не можело да се правят…
— Какво мислиш, че е? — безцветно попита Даниел.
— Шашми на сектантите — сви рамене Теди, който неочаквано си бе възвърнал самообладанието. — Наистина може да са блокирани комуникациите. Или поне тези на телевизионните компании.
Жените не смееха да гъкнат, но Лина бе захапала кокалчето на пръста си, сякаш възпирайки клокочещ в гърлото й писък.
— Смяташ, че сектите имат такива възможности? — попита Даниел, мъчейки се да оценява събитията трезво и рационално.
— Средства със сигурност имат, и то не малки. А медиите каквото и да разправят, но са много податливи на влияния. Хитър ход обаче. Неизвестността е най-плашеща. Просто режеш жицата, така да се каже, прекъсваш информацията и толкоз. Човешкото въображение върши останалото. Идеален начин да се предизвика хаос. А в момента хората в Токио навярно още чакат нещо да се случи и нищо чудно дори да са разочаровани…
— Правителствата би трябвало да спрат такава намеса, ако в нея е причината и всичко е един медиен
