да се строят убежища или да се пращат космически кораби да го унищожат или отклонят, религиозните психопати биха нарекли това Божие наказание, сцена първа от Страшен съд. Но въпреки тяхното мнение, катастрофата ще си има напълно рационално научно обяснение — маса, параметри на орбитата, ниско албедо, кинетичната енергия се превръща в топлина, атмосферни смущения, трусове… Ужасно, мащабно, но никаква мистерия. Приближаването обаче е съвсем друго нещо.
— Приближаването е черна кутия. Ние виждаме само изходните сигнали…
— Пълната липса на такива.
— Което само по себе си е сигнал.
— Да, съгласен, разбира се.
— В черната кутия важат познаваеми закономерности, логическа верига. И това, че на даден етап те са скрити, не ги прави мистерия и… чудеса.
— Чудо е целият този заговор и перфектното му осъществяване. Не знам някой заговор в историята на човечеството да е ставал така по мед и масло, винаги е имало непредвидени странични неща, импровизации, малко хаос… А тук — смазваща перфектност. Просто не вярвам да е плод на човешко планиране, това е.
— Стихийно явление?
— Да, не знам с какво, но интуитивно ми прилича на класически циклон, концентриращ се в тайфун. Нещо такова. От непознат тип.
— Това имах предвид, когато казах, че е възможно да ни предстои сблъсък с нещо наистина ново, което вероятно не може да се изведе на базата на досегашния ни опит.
— Да, Теди. Само дето се страхуваш да го назовеш. Краят на света.
— Хм. Бръсначът на Окам…
— Бръсначът на Окам с лекота отсича хипотезата за толкова глобален заговор, защото не може да съществува идеално планиране, идеално предвиждане на всички фактори, идеално осъществяване, при положение, че се върви против ентропния принцип.
— Тъкмо ентропният принцип хич не е засегнат, Дани. Цивилизацията е термодинамично нестабилна система, а хаосът — не. Той е енергийно изгодно равновесие.
— Разрушаването на цивилизацията като динамична система изисква доста енергия, Теди, особено ако е съзнателно. Настоявам на стихийността на явлението. И естествено — съгласен съм, че е от принципно нов тип, най-вероятно.
— Стигаме до един и същ извод. Защо спорим тогава?
— Защото не искаш да допуснеш, че всичко това — Даниел обиколи с жест, сякаш обхващаше превърнатата в крепост вила с ръка, — е било напразно. Длъжни сме да предположим, че е възможно наистина да идва Съдният ден…
Теди мълчеше.
— На мен ми е много по-трудно да го приема, Теди — тихо каза Даниел и вдигна очи към витото стълбище за втория етаж, където бяха детските стаи. — Имам да губя повече от теб.
Теди бавно сложи длан на рамото му.
— Как издържаш? — прошепна.
— Стискам зъби — погледът на Даниел зашари из гостната. — Нося отговорност. Трябва да знам. Неизвестността не просто плаши, Теди. Тя ти отнема достойнството. Не мога да си позволя да падна в очите на децата си. Дори това да е… краят. Нямам право да ги разочаровам в нещо, в което вярват сляпо и безгрижно… Не знам как да ти го обясня, човече…
— Разбирам. — Пръстите на Теди стиснаха рамото на Даниел. — Струва ми се, че разбирам… Виж! Има изображение от камерата на ракетоносеца…
— Не е съвсем на фокус — каза говорителят. — Подаваме телеметричен сигнал към бордовия компютър на „Черната птица“… Сега ще получим корекции… Ъ… Боже…
Мъжете замръзнаха пред телевизора.
Изображението от борда на атомния безпилотен разрушител бе обикновен черен правоъгълник.
Но кой знае защо той създаваше кошмарно усещане, колкото и да протестираха сетивата, че това е обикновен мрак. Не беше мрак. Беше нещо, далеч по-неописуемо.
Небитието.
Никой от тях двамата не можа да промълви дума, не бяха в състояние да откъснат погледи от екрана, загубиха и представа за времето.
Но според часовниците на пулта само след пет-шест секунди телевизорът показа бял шум — станцията липсваше от ефира. Миг след това угасна и токът, но веднага лампите светнаха отново, а телевизорчето отново предаваше бял шум.
Вилата бе преминала на собствено захранване.
Теди провери ветрогенератора и слънчевите батерии, макар да не вярваше, че ще има сутрин и светлина, от която те да изработват електричество. Даниел през това време настаняваше останалите за спане в подземния бункер.
Не си казаха нито дума за репортажа от съвършената смъртоносна играчка на армията.
Нито един канал не работеше — телевизионният ефир бе чист. Мъртъв.
Радиостанциите продължиха да вещаят още известно време, но скоро замлъкнаха и те. Само камерите за външно наблюдение говореха, че светът още е на мястото си в околностите на блиндираната вила.
От прозореца на кабинета, преди да пусне тежките защитни капаци, Теди видя в тъмния град зарево на пожари. Някак се справи да не произнесе дори наум името на жена си.
Седяха с Даниел в командната стая и допиваха чашите си с уиски. Беше почти десет и четвърт вечерта.
— Ана приспа децата — каза Даниел. — Аз ще мина да ги видя, преди да си легна при нея. Прочетох им приказка. Не бях го правил отдавна. — Замислено отпи. — Марта си легна със своите.
— Не си им казал, нали?
— Държахме се както трябваше, Теди. Но жена не можеш да излъжеш. Не и собствената. А после между тях преминава някаква искра. Също както феромоните, които им уеднаквяват цикъла, когато живеят дълго време в една и съща стая. Помниш ли, бяхме го забелязали, докато се подвизавахме в студентските общежития?
— Не забелязах да са омърлушени.
— Жени. Бих те посъветвал да отидеш при Лина. Просто я прегърни и си заспете. И двамата имате нужда от това.
Теди кимна. Не беше сигурен, че ще го направи.
— Вилата е херметизирана, капакът за мазето е затворен, сензорите са включени, алармата и тя… Има ли нещо друго за вършене?
Домакинът поклати глава.
— Аз ще вървя при Ана, Теди.
— Добре.
— Благодаря ти.
— И аз.
— Ъ… Лека нощ.
— Лека.
— Иди при Лина, чуваш ли?
