работнички и войници и няколко Майстора, а дори и две Майки. След това щяхме да народим цели пълчища, закърмени с отмъщение и проклет да бях, ако този път не ги бих въоръжил с огнебойки, с базуки и истински картечници! Вярвах, че и самолети ще произведа, само Майстори щяхме да раждаме!…
Преследваха ни, а аз се мъчех да спася колкото се може повече души от нашия народ, от нашите деца. Това бе неразумно и ние загубихме шанса си да се скрием в дебрите на Гората. Но не можех да зарежа тези, които мряха, само и само ние двамата да живеем.
Не зная защо, но и Кралицата не ме спря.
За малко да ни спаси влошаването на времето. Застудя. Аз забелязах, че растенията наоколо стават жълти. Беше Есен.
Преминахме едно поточе. Войниците понечиха да построят мост от телата си, но аз заповядах да се направи дървен. Двамата с Кралицата също мъкнехме греди. Настигнаха ни и сред отчаяната престрелка ни се наложи да вървим по труповете на децата си, които се хвърлиха във водата, сплетоха крака и ръце и така се издавиха и вкочаниха, без да се пускат…
Изкарахме още една нощ, а на сутринта ни намери малък отряд от дванайсет оси. Бяхме останали седмина. От петнайсет милиона!
Последният ни бой бе най-славното нещо, в което съм участвал… и което имах нещастието да преживея.
Забелязахме ги първи и открихме стрелба миг преди те да ни засипят с отровните си дартове. Залегнахме и аз броях щракането на пълнителите им. А после се хвърлихме в атака, за да не успеят да презаредят. Избихме ги всички. Бяхме Ние, една Майка от трето поколение, един Майстор, трима войника, работник и работничка, които през последните ни нощи спяха заедно и дори свенливо се галеха, може би подражавайки на нас. И нашите загинаха всички. Останахме аз и Кралицата. И една недоубита амазонка, която вдигна пружинната си пушка и стреля в мен.
Кралицата ми постъпи също толкова неразумно и безотговорно към династията, колкото и аз преди това, докато се мъчех да изведа с нас повече наши рожби.
Моята мила безмълвна любима ме закри с гърди и намушка осата, като пое всичките й изстрели, но те не я спряха, докато мечът на Кралицата не се заби в гърлото на разбойничката. Чак тогава Кралицата си позволи да падне. Гърдите й приличаха на игленик.
Аз изтръгнах всички жила, смучех отровата от раните й, без да ме е грижа дали ще пострадам. Напразно.
Кралицата живя още няколко часа. През повечето време не беше на себе си, мяташе се и хриптеше, надаваше викове и хленч… Не, не исках по този начин да чуя гласа й…
По едно време тя се свести и ме погледна. Протегна ръка да ме прегърне. И Боже мой, Ти, който си на небето — Тя ми се усмихна. Толкова щастливо, сякаш се събуждаше за нов ден, който обещава в края си нова любовна нощ и така като наниз мъниста, черни и бели, напред и далеч в безкрая, защото няма край обичта!…
И преди Кралицата, моята Кралица бе прекрасна. А след като се научи да се усмихва, просто заблестя. И пак ми се усмихна, и поиска с устни да я целуна, и я целувах…
Тя изгуби съзнание, но вече не я мъчеше отровата, тя просто заспа, а след час или малко повече въздъхна в съня си и умря.
Бях я скрил в една дупка, вероятно прокопана от червей. Жалък подслон.
Дълго лежах до нея и я прегръщах, мъчейки се да я стопля. Моята Кралица бе мъртва. Ала аз все още оставах Крал. Кралят-с-Думите. А тя остана безименна. Както всичките ни мъртви или поробени деца.
Не исках да гние в земята, затова събрах съчки за клада. Очаквах, че кремацията й ще бъде последното изпитание за мен, но не познах.
Умих я и я сресах, почистих дрешката й, пурпурната, с короната. Украсих неравно остриганата й, но не погрозняла глава с бели цветя. И щом щракнах с огнивото и подпалих кладата, тялото й пламна, сякаш беше от картон. Кожата почерняваше, но не се пукаше, не се сбръчкваше, а се топеше. А после изведнъж снагата й лумна с такъв ослепителен бял пламък, че отстъпих назад и закрих с длан очи. Костите й се топяха като восъчни. Почти нищо не остана от нея.
Едва тогава повярвах, че си е отишла завинаги. И легнах в топлата й пепел, и затворих очи, и си пожелах да не се събудя.
Но се събудих. В моя апартамент, в моя хол.
Навън беше късна есен.
Последният ми спомен от този Свят беше пролетен. Никой от познатите ми не беше ме виждал цяло лято.
От друга страна — нямам белези. Дори от обръча, от моята корона не остана протритото по челото.
Но пък косите ми са доста прошарени. И знам кога стана това — когато вървях по моста от мъртви тела на своите, на нашите с Кралицата деца.
От друга страна, всичко много прилича на сън, който нито е докрай логичен, нито докрай насекомешки или човешки…
Това не ме интересува. Не ходя да наблюдавам мравуняци и да въздишам над тях. Не паля с бензинова лампа гнезда на оси. Това е излишно. Примирен съм.
И само едно нещо ми тежи, и само с едно не мога да се примиря — това, че навярно стреснат от безсловесността й, аз не помня да съм й казал на глас, гледайки я право в очите, че я обичам.
Информация за текста
© 2002 Николай Теллалов
Източник: http://sfbg.us
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/633]
Последна редакция: 2006-08-06 15:28:36
