и превземки. И е вълнуващо! Който е Господар, той става такъв и нищо не може да му попречи, стига да не се отпуска — ще остане такъв, докато умре спокойно в леглото си, няма да му размахват главата за косите пред кръвожадни тълпи! Хубаво е да умреш на върха, а не като теб… или по-скоро като нея, защото ти имаш ум в главата и думи на езика. И сигурно ще помислиш добре. Казах — не е според правилата тя да остане жива!
Повторих:
— Не ме вълнуват твоите правила.
— Те не са мои — възрази тя. — Те са тукашни. — Тя присви очи и запита с интерес: — Щом не ти харесват законите на този свят, как така си се озовал тук?… О!… Май разбирам… ТЯ е причината, нали? Ами ето още един повод да я премахнеш. Така ще се освободиш и ще се върнеш там, където си мислиш, че ти изнася да съществуваш. Само че там никога няма да си Крал…
От един момент нататък едва я чувах какво говори. Промълвих с усилие:
— Какво каза? Че мога… да се завърна…?
— Разбира се! По дух ти не принадлежиш на този свят. За разлика от мен. Тук има справедливост без предразсъдъци и без лигавщини. Е?
— Какво „е“? — автоматично реагирах аз.
— Мечът е пред теб. Избирай!
Наистина беше на няколко крачки. Пристъпих и го взех. За момент ме обхвана изкушението да направя някоя глупост. После тръгнах към Кралицата.
Още преди да ни въведат в чуждата Тронна зала, цялата в сивкави шестоъгълни килийки, бяхме свалени от разпятието и вързани с ръце отпред и с дървени пранги на краката. Кралицата стоеше с наведена глава. Когато усети, че приближавам, тя тръсна коса и оголи врат, подлагайки го на удара ми. Кой знае защо в този момент не можех да мисля за нищо друго, освен за бялата шия на Дъщеря ни, колкото и да се мъчех да извикам някой по-светъл и хубав спомен.
Замахнах.
Острието разсече въжетата. Наведох се и освободих нозете й, като бързо целунах коляното й. После се обърнах и хвърлих с колкото можах по-презрително движение меча в краката на русата Царица:
— Благодаря за беседата. Само че аз предпочитам да умра заедно с МОЯТА Кралица. Вярно, че е мълчаливка, но в нашия роден Свят мъжете си умират за такива половинки, дето не им надуват главите с приказки и не мрънкат за пари!
Не бях доволен от себе си. Духовитост не се получи. Прегърнах Кралицата през талията, тя трепна и се притисна към мен, а ръката й почна да гали шията ми.
— Колко трогателно — сухо каза русата. — Е, нека видим дали наистина сте идеалната двойка. След седмица-две в кулата единият ще изяде другия. Такива са законите тук. Не си въобразявай. Искаш ли да знаеш на кого ще заложа? На нея!
Думите й ме смутиха, но стиснах зъби и премълчах. Усетих, че Кралицата ситно-ситно клати глава, сякаш отрича казаното от Царицата на осите: „Не е вярно, тя лъже! Ще си умрем от глад и жажда, но заедно, ти сам каза, не един срещу друг! Ще видиш!“
А може би само ми се искаше клатенето на главата й да значи това.
Докато стражата ни връзваше, аз казах:
— Престани да разоряваш мравуняците. По-добре ги подчини на властта си, но спри да унищожаваш децата НИ…
Съперницата сви устни. Пазачките не успяха да ни разделят. Ние не се съпротивлявахме. Ние се прегръщахме и, честно казано, в този момент исках само едно — да остана насаме с моята Кралица.
Кулата бе висока и нямаше друг път от нея, освен с криле. Поне така мислеха осите.
Кралицата ме поеше със слюнката си. Аз я остригвах косъм по косъм с остро парче черупка, озовало се в тясната килия.
Килията наистина беше тясна. Толкова тясна, че не можехме да правим любов легнали. Но това не ни затрудни. И макар да беше разход на енергия и влага, това ни ободряваше… пък и бяхме се намерили отново, бяхме засипали зейналата помежду ни пропаст. Не можехме да не почетем това събитие, тази наша малка победа.
А косите й лягаха на пода и тя ги сплиташе в тънко въже, за което не бяхме сигурни, че ще ни свърши работа.
Когато за пореден път надзирателките долетяха и ни завариха да се любим като маниаци, по това как се фръцнаха и отлетяха, и двамата разбрахме, че скоро няма да ни навестят. Но не спряхме, защото не го правехме само за да ги дразним и да маскираме подготовката си за бягство.
Тя работеше бързо. Помагах й колкото можех. Мъчеше ме жажда. Тя я облекчаваше с дълги целувки и ме караше насила да поглъщам слюнката й.
Някъде в мен едно гадно гласче ми казваше, че Кралицата е толкова всеотдайна, защото не може да се спаси без мен.
Въжето беше готово на седмия ден. Още не беше се съмнало и както винаги тогава бе най-тъмно. Започнахме да се спускаме. Кралицата се държеше за раменете ми. Беше станала много лека, кожа и кости. Спускането бе мъчително. Ръцете ми се схващаха, защото трябваше да стискам здраво — въжето бе тънко и хлъзгаво.
Когато бях на път да не издържа, тя ме целуваше горещо и издаваше някакви тихи звуци. Сега разбирам, че се е опитвала да ми говори.
Какво ли е искала да каже?…
Успях. Въжето не се скъса, нито се отвърза. Не го изтървах. Полежахме на земята да се съвземем, а после хукнахме натам, където според Кралицата бяха останките на нашата Империя.
Така започнаха нашите сто наполеонови дни.
В крайна сметка те се оказаха девет.
В граничната крепост, до която се добрахме, имаше малко оцелели. Много бяха умрели от скръб и потрес. Но онези, които ни дочакаха, показаха невероятно бурни емоции. Те ни прегръщаха. Издаваха възклицания. Някои поплакаха. Кралицата ги милваше и отвръщаше на прегръдките.
Нападнаха ни привечер. Но им погодихме мръсен номер. Затулихме се с облак от трици на прах и изпарения на етерични масла, добити от някои треви и цветя. И щом орлякът врагове се вряза в облака, ние хвърлихме навън горящи факли. Когато триците и етерът пламнаха, пострадаха и неколцина наши чеда, които не бяха схванали замислената операция. Но пък осите бяха поразени до една. Вярно, само леко опърлени, но крилцата им бяха твърде нежни за огъня. Някои паднаха от високо и се пребиха, но повечето бяха просто в шок. Излязохме от крепостта и ги изклахме. И както в старите славни времена бяхме рамо до рамо — Кралят и Кралицата. Никоя от враговете не се отърва.
С нощен марш стигнахме до друг мравуняк. Той бе пострадал още по-тежко. Ярост кипваше в душата ми при вида на безсмислената съсипия, на разрухата, която крилатите негоднички оставяха подире си. Армията ни нарасна. Пратихме вестоносци.
По-късно разбрах, че на места поданиците ни са въстанали.
Срам ме, че мислех децата си за безволеви пешки, които са като марионетки и без конци окапват. Ние не ги ръководехме. Те само научиха, че сме живи — и също пожелаха да живеят. Но нямаха шанс.
Още веднъж ни се удаде да примамим осите в огнен облак, но неколцина от тях избягаха и повече не успяхме да ги изненадаме. Изненадаха ни те. С бомбардировка. На огъня отвърнаха с огън.
Разбрах, че няма да си върнем Империята и дадох заповед за отстъпление. Ние бягахме. Зовяхме всички оцелели и се оттегляхме навътре във великанската гора, за да намерим къде да се скрием. Може би някой ден щяхме да потърсим отплата.
Уви.
Аз бях виновен. Правилно беше казала Царицата на осите — в този свят имаше ненарушими правила. Трябваше да се спасяваме само ние с Кралицата. Още бяхме млади. Можехме да преживеем Зимата с шепа
