Населението е почти петнайсет милиона. Пет шести от пътищата са павирани. Дълбоките зимни галерии са укрепени добре, тунелите следват дебелите корени, водоизолирани са и в складовете им се трупа осолено месо и сушени плодове. Империята разполага с четиринайсет хиляди водни колела и петстотин вятърни мелници. Отново не достигат кожените доспехи и плат за облекло. В южните провинции успешно развъждат охлюви, на изток методично обират титанична леска и пакетират лешниково брашно…
Почти не забелязвах какво прави тя денем. Нещо се беше скъсало между нас. Или аз просто не можех да се съвзема и да разбера… да простя…
Влудяваше ме мисълта, че навярно единствената ни успяла да стане кралица Дъщеря остана без име. Име тук имах само аз. Дори Кралицата нямаше. Както и петнайсетте милиона наши поданици.
Мекото ми сърце не беше за този свят.
Катастрофата дойде внезапно от Север. Нахлуването бе неудържимо. Още на втория ден пролича, че може би е било грижливо планирано отдавна. И нищо чудно, че го бяхме пропуснали. То не дойде по суша.
Противникът ни налетя от небето.
Бяха красиви създания. Неотразими. Сексапилни. Май само аз можех да го оценя. Амазонки с ивичеста жълто-мургава кожа. Зад раменете им бучаха крилца като винтове на хеликоптер. Бяха много по-добри летци от нашите принцове и принцеси. И бяха добре въоръжени. Имах възможност да разгледам оръжието им. Беше пружинен самострел, приличаше на автомат, биеше по-точно, по-далеч и много по-често от арбалетите. А и малките му стрелички бяха намазани с отрова. Несвикналата ни да се сражава с въздушен противник армия гинеше, гинеше, гинеше…
Свирепите нападателки убиваха всеки, който се движеше. Налитаха на рояци и облакът от дартчетата им хвърляше сянка. След тях оставаха полета от трупове. Те влитаха и опустошаваха крепости и Домове, макар че в коридорите и залите даваха големи жертви, но и нашият навик да ги нападаме и преследваме, след като напуснеха неудобната за тях обстановка, ни струваше скъпо. Преди да предупредя гарнизоните да не си подават носовете от крепостите и да разстрелват крилатите разбойнички от прикритие, вражеският рояк атакува Двореца.
Нападнаха ни преди зазоряване, както бих направил самият аз, но подцених противника… а всъщност, не зная дали бих постигнал нещо. Империята се разпадаше, разрушаваше се граденото с толкова труд, гинеше народът ми… Смаза ме тежестта на очевидния факт, който някак бе престанал да стои в центъра на вниманието ми, който бях пренебрегнал, на който бях престанал да придавам значение. Там, отвън и тук, в Двореца, гинеха моите деца… нашите деца с Кралицата. Гинеха безименни, гинеха геройски. Нищо не можеха да сторят на хвъркатите пиратки, но се биеха и умираха. Умираха и в Двореца, където всъщност нямаше много войска. Закриваха ни с телата си от дартовете на врага и се гърчеха в конвулсии от най- малката драскотина.
Накрая ни заловиха. Стреляха по нас и ни улучиха, но бяха сменили отровата от смъртоносна на парализираща. Така ни плениха. Съединиха на хикс два дебели пръта и ни завързаха за тях поотделно гръб в гръб, разчекнати като за вивисекция. После окачиха гредите на сбруи и ни понесоха по въздуха. Въртяхме се и се премятахме във въздушните течения, гадеше ми се от височината и от преминаващото действие на упояващите им стрели. Не повърнах, само за да не изцапам моята Кралица. Бяхме допрели главите си, тил в тила и това ни даде спокойствие и мъжество. Водеха ни към приетата по обичаите на тази реалност екзекуция. Преди пред нас докарваха победените, а сега беше настъпило и нашето време. И държавата ни беше съсипана, и народът ни, децата ни, внуците, правнуците, плът от плътта ни, кръв от кръвта ни — бяха избити. Задушавах се от тази сеч. Бях се примирил, че ще умра, но защо, по дяволите, тези курви недочукани трепеха децата ни?!
Усетих, че Кралицата потърква бузка в тила ми. Извъртях глава и отвърнах на милувката. И това ме утеши. Скоро и двамата — двамата! заедно! — щяхме да последваме рожбите си. Задишах по-спокойно. Изчезнаха страхът и отчаянието. Зачаках, а в действителност се отдадох на усещането на кожата й и на косите й, които гъделичкаха лицето ми според капризите на вятъра и маневрите на летящите мерзавки.
За мен беше шок да видя Царицата на врага. Амазонките приличаха на нея, но бяха с по-съвършени пропорции и наистина главозамайващи фигури. Надали ги беше родила всичките. При осите май всяка една е Майка, но по-младата е и по-младша по ранг от по-възрастната. И на върха на тази нишка на власт и подчинение стоеше тази жена с малко отпуснато и повехнало тяло, но достатъчно привлекателна, ала не с формите си, а заради лицето. Заради очите. Те бяха далеч по-смислени от онези, с които бях свикнал първо в Землянките, после в Кралството и накрая в Империята. Загиващата ми Империя.
Гледах в очите тази жена, тази вражеска Царица и се заклех пред себе си, че няма покорно да наведа глава под секирата на палача. Впрочем този, когото сметнах за палач, май беше Царят. Як, но прекалено охранен търтей, който беше заприличал на японски борец по сумо. Виж, неговите очи бяха безсмислени. Като… като на моята Кралица.
Трепнах и се свих вътрешно от тази мисъл. Омекнаха ми коленете. Сякаш стоях на ръба на бездна. И победителката го усети и не пропусна да ме подхлъзне.
— Знаех си, че скоро ще си намеря подходящ Цар! — провлечено каза тя и се усмихна пресметливо съблазнително и отмерено хладно, но така, че да не гаси искриците надежда.
Стиснах зъби. Не смеех да си призная, че ми хареса да чуя човешки глас и смислена реч… Боях се, че започва да ми се живее — жадно, неистово… и предателски.
Но ми се живееше!
С ъгъла на окото видях как учудено ококори черните си очи моята Кралица, погледна мен, погледна съперницата и оклюма глава. Прави кичури катранена коса паднаха връз лицето й. Отпуснаха се раменете й.
А Царицата пред мен бе руса и със сини очи. Имаше и лунички. И бе едва прикрита с полупрозрачен лилав тензух. Против волята си изучавах бедрата й, глезените, коленете, гърдите, ключиците, тънката талия, чувствените ръце… Пред нея изваяната снага на моята Кралица изглеждаше като изрязана от слонова кост статуетка — изящна, но мъртва. И носеше смърт. А тази тук бе жива.
— Нима си глътна езика? — каза ми закачливо и нареди на стражата: — Развържете го и излезте!
Веднага се озърнах крадешком за някакво оръжие. За миг ме подхвана безумната въртележка на въображението: скачам, убивам враговете си и се втурвам с моята Кралица на ръце… къде? Бос през гората? Хрумна ми идиотска мисъл за мотор или дори джип, бронетранспортьор със зенитни картечници, макар че би трябвало да си пожелая хеликоптер или свръхзвуков изтребител… Клюмнах. Избликът на адреналин ме зашемети. Дишах тежко, стисках юмруци и осъзнавах колко безсмислено е всичко.
Онази сякаш прочете мислите ми:
— Животът продължава. Ела при мен. Ето тук е твоят меч, пречукай този шопар, той няма да помръдне, ако не му позволя. И ще бъдеш отново онова, което си бил. Само че далеч по-силен… защото ще имаш мен — Истинската!
Погледнах я. Тя се усмихваше. Моята Кралица не можеше. Разлепих устни и прегракнало рекох:
— Искам… искам…
— Да, кажи?
— Искам да я пуснеш да си иде. И тогава… ще остана с теб.
Тя изненадано вдигна вежди и се разсмя:
— О, не! Това не е според правилата! Не само че няма да я пусна, но и ти ще си този, който ще ми даде празната й главица! Нима не разбра, че тук победените не ги щадят?! Че тук всичко е ясно и точно, без лицемерия като милост и прошка?!
— Не съм ги измислил тези правила — отвърнах — и може да съм бил притискан от тях, но те не са за мен! Това ми е условието — нейния живот срещу това да ме имаш.
Тя подпря брадичка с пръсти.
— Да не мислиш, че си неоценим и скъпоценен? В леглото надали струваш колкото търтеите, а аз съм опитала доста от тях. Да, би ми било приятно и полезно да имам до себе си някой не безмозъчен, но няма заради това да наруша законите на тази реалност. Защото те ми допадат! Защото тук съм истинска! Защото тук се бориш и побеждаваш или вървиш в нищото и никой не те помни! Тук е ясно и просто, без преструвки
