биваше да се изключва възможността някой от тях да избяга — или по-скоро да бъде отвлечен — в чужд мравуняк и всичките ни тайни, или поне голяма част от тях да дадат на вероятния — а значи и бъдещ — противник дори не предимство, а просто равнопоставеност спрямо Нас в една бъдеща война. Споменах, че Кралицата нямаше ясна представа за далечно планиране във времето, но имаше инстинкт за оцеляване и интуитивно усещане за странното нещо, което щеше да последва след „сега“… а може би просто неприязън към чужденците.
Но въпреки че моята Кралица прекрасно ръководеше отдалечените райони на нашата Империя, аз все пак се опитвах да създам собствена мрежа за управление и събиране на информация — за всеки случай, като подсигуряващо въже на алпинист или резервен парашут. Може би поданиците ми ме смятаха за чудак. Но пък ме обичаха. И ако на Кралицата се подчиняваха по инстинкт и поради вътрешната си същност, то, иска ми се да вярвам, моите заповеди те изпълняваха и защото това им бе приятно, колкото и плитки да бяха чувствата им по принцип. Затова поне в едно отношение постигнах успех — намерих начин, например, да преброя наличностите на складовете, инвентара и населението, да получа количествена оценка на нашата държава, а не само качественото усещане.
Вестоносците ми доставяха цветни кълчища с възелчета — един цвят за хората, пришълците, присъединените и първоподаниците от всички поколения, войска, работници, Майстори и други касти; втори цвят за обема на хамбарите, трети за сечивата, четвърти за оръжията…
После преди вечерното къпане систематизирах тези данни и траках с абак като бакалин. Няма смисъл да привеждам други цифри, освен една, която ме стъписа. Броят на населението.
Империята ни имаше пет милиона поданици, една трета от които — първоподаници и доброволни пришълци. На всеки човек, старец и дете се падаха нужното количество храни, необходимият брой сечива и оръжия, достатъчно площ в мравуняците. Разполагахме с голям запас пурпурен плат, който вече си произвеждахме сами — от суровата вълна до боядисването.
Замая ми се главата. А населението растеше и нямаше никакви данни, че ще избухне глад, да не говорим за епидемия, защото хигиенните навици тук се спазваха като религиозен завет, а събирачите ми бяха открили и сребро, което заповядах да разпределят в питейните водоизточници и резервоари, тъй като помнех от училище, че през Средните векове хората, ползващи сребърни съдове, не са умирали от чума.
Същата нощ разказвах на Кралицата колко сме много и колко много ще станем само след няколко години. И за да не пропаднем, трябва да завладяваме нови и нови територии… и нима някой ден ще ни потрябва целият свят?! Как ще се справим тогава с тази огромна отговорност, скъпа?!
Стори ми се, че тя се усмихва в тъмното. После горещото й езиче ме парна по гърдите, аз зарових пръсти в косите, които тя всяка вечер разплиташе и те падаха под коленете й, а сутрин отново ги плетеше пред сребърното огледало, което бях наредил да й направят — и то бе едно от малкото неща, които имахме вповече в сравнение с народа си. И усетих с кожата си нейната кожа, извивките на снагата й, стегнатата й плът, топлото дихание, вкуса на потта и устните й… и си рекох със замаяна от щастие и копнеж глава — какво пък, цял свят… щом трябва!
И мисля, че същата нощ, а може би в някоя от следващите, се събудих, малко след като бяхме заспали с преплетени ръце и нозе, с изсъхващи и изстиващи по телата ни взаимни целувки… и след минута се стреснах, защото тя плачеше.
Никога преди не беше плакала. Нито от болка, нито от гняв или огорчение. Бях сигурен, щях да го усетя.
Галих я дълго и нежно, като малко дете, като първа обич, като за последно… тя хлипаше и се притискаше към мен и даже трепереше като от страх, защото студът не й правеше почти никакво впечатление.
Струва ми се, че тогава се любихме по-нежно, по-свенливо и мило откогато и да било… и както май не ни се случи никога повече.
Питах я, целувах сълзите й, исках да зная от какво й е толкова мъчно, но тя вероятно не можеше или се плашеше да ми обясни.
Заспахме отново призори.
Повече не се повтори. Друг път тя не заплака.
V
В нощта, когато вкусих сълзите на моята Кралица, тя зачена пак. Ала роди чак след три седмици. Никога не беше носила толкова дълго плод в утробата си.
През това време направихме една продължителна обиколка по главните градове на нашата държава. За по-бързо придвижване ни носеха на бегом в паланкин. А и този път тя се пазеше много. Не знам защо го възприех като признак на зрялост, дори остаряване и се натъжих, а нямах основание — този път тялото й не се промени, не й се лепна и грам излишно тегло, само бузите леко се заоблиха, престанаха да са толкова хлътнали, гърдите й се наляха, но запазиха хубавата си форма, която винаги като по чудо се възстановяваше до ден-два след раждане. И някак не ми хрумна, че вероятно децата бяха за първи път необичайно важни за нея.
А държавата ни живееше и укрепваше. Водеха ни понякога пленени чужди царе и царици. За щастие отдавна не се налагаше да ги обезглавявам със собствената си ръка, но оставаше неприятното задължение да присъствам на екзекуцията, която ставаше в Кралската зала и се изпълняваше от най-доверения и опитен наш гвардеец. Половината от населението имаше собствени спални за нежелаещите да делят постелята си с други. Децата растяха. По-старите поколения работници и войници — обикновено онези, които бяха по- посредствени, странно наблюдение, но факт — остаряваха и аз гледах да им измисля начин да се порадват на бързотечните си старини и да напуснат света без мъки…
Не ни заплашваха никакви бедствия — нито природни, нито вътрешни. Нима бе възможен бунт или безредици, докато сме живи с Кралицата?! Нима имахме достойни противници отвъд границите си?!
И както бях зает с тези и други грижи, едва не пропуснах раждането на тези, както се оказа, последни наши преки деца. Иначе Майките продължаваха да дават живот, носейки в себе си семето ми и го предаваха на някои свои дъщери, мои внучки и пак дъщери едновременно…
Този път я болеше и тя се изтощи както първия път, но тогава не страдаше. И пак — не извика, не заплака, но изпохапа устните и пръстите си до кръв.
Бяха само три деца. Едно момче и две момичета. Още щом ги подхванах и ги предадох на бавачките, видях, че гениталиите им са нормално развити.
И още — бебетата имаха тънки прозирни крилца.
Принцът и двете ни принцеси.
VI
Навярно предчувствах, че няма как да останат при нас. Трябваше да следват неумолимия закон на природата. И понеже растяха още по-бавно от Майсторите, някак ги изтиках от съзнанието си, погълнат от грижите за Семейството и Империята, което беше едно и също. Но подозирам, че и Кралицата се постара да ги скрие от мен, а навярно и от себе си.
А аз през това време бях успял на направя пробив в създаването на нещо като писменост и обучавах вестоносците. Бях начертал пълна карта на владенията ни и подготвях картографи. Дори от общия план на нашите територии изпъкнаха някои инфраструктурни проблеми и се чудех как да ги разреша. Освен това ме безпокоеше, че сякаш бяха изминали няколко години по субективния ми часовник, но нямаше сезони, което значеше, че навярно ще настъпи Голяма Зима и исках да се подготвим за нея; народът ми инстинктивно правеше нещо в тази посока, но аз желаех Зимуването да мине с минимални загуби, да няма срутвания, да няма глад, да не се случват премръзвания и други беди, за които още не бях се сетил. Занимаваше ме и още нещо, свързано със старите и болните. Възнамерявах да сложа край на варварската практика старците да бъдат изоставяни да гаснат без специални грижи, както и на убийствата на сакати. А имахме немалко
