няколко — очевидно, следвайки дадената им от мен насока.
Ловните и събираческите ни отряди престанаха да изчезват. Експедициите донасяха невероятна по количество и вид плячка. Например домъкнаха може би два тона истински вълнен плат на ивици и отрези. Той беше с красив пурпурен цвят и от него по моя заповед се уши облекло за цялото население от Землянките. Разбира се, простичко — правоъгълно парче с дупка за главата и препасвано с плетен пояс. Навън блестяхме като калинки. И много скоро появата на някой с такава дрешка предизвикваше паническото бягство на по-осъзнатите горски жители.
Вече бяхме станали истинско Кралство. И всякак се стремяхме да се превърнем в Империя.
IV
При нас се стичаха множество бездомници. На тях се полагаха пурпурни наметала, само ако заслужат. Заедно с това аз заповядах да им татуират на челата петозъби корони. Същите рисунки, но по-изящни, украсиха дрехите на нашите поданици. Всъщност скоро те започнаха сами да си татуират челата. Те, които едва изпитваха емоции, очевидно бяха харесали този знак, който се вееше и по знамената ни, дори ние с Кралицата го носехме на гърдите си. Облеклото ни беше същото като на последния роден работник, но носехме и корони — обикновени, лъснати до блясък железни обръчи, подплатени, за да не нараняват челата ни. Всъщност от това нямаше нужда. Ние винаги се разпознавахме и изпъквахме в тълпата на нашия народ. Но Кралицата одобри тази ми прищявка, като придружи жеста на съгласие с леко повдигане на раменете: „Няма да навреди“. Далеч по-полезно се оказа въвеждането на сигнални средства като дървени свирки и пробити черупки на охлюви. Аз тренирах упорито нарастващата от ден на ден войска да се подчинява на тези звуци, да се движи в строй, да стреля залпово и редица по редица… и множество други военни неща.
Подготвях се за завоевания.
Първата ни война бе насочена към една планина от дърво, може би пет-шест пъти по-голяма от НДК. Целта на моите проекти за един наистина уреден и силен мравуняк се намираше в средата на слънчева долина, до която имаше половин ден път.
Затова тръгнахме през нощта. Всички. Целият народ. Майките ги носеха на носилки; раждаха в движение. Струва ми се, че те единствени умееха да изобразят на лицата си нещо близко до усмивка, когато ги целувах — тези грамадни женища, моите дъщери. Те най-явно показваха радостта си да ме видят, макар че и всички останали ми го показваха. Но те ми бяха първите чеда… пък и ми беше някак жал, че са орисани на такъв живот, който впрочем май не им тежеше — винаги бяха ведри и доволни…
Призори застанахме пред планината, която трябваше да стане наша. Сбогом, тъмни, влажни землянки! Сбогом на лютивия дим! Щях да направя комини, вентилационни шахти, стълбища, дори водни асансьори — край великанския пън имаше няколко поточета, а преди успешно бях изпитал едно водно колело, с помощта на което направихме брашно и работничките опекоха първия в нашата история хляб!
Превзехме планината малко след пладне в жестока битка с няколкото племена, които обитаваха различните й части. Те не се обединиха, а се сражаваха всяко за себе си, а аз имах достатъчно акъл да не ги нападна наведнъж. В първата редица вървяхме заедно — Кралицата и Кралят. Нейният арбалет бълваше ветрила смърт, тя презареждаше оръжието с такава шеметна скорост, че сякаш използваше стрелометна картечница. Отстъпваха й в бързина, но също бяха чевръсти и безмилостно точни — работничките и специално родените от нас Майки, които попълниха армията с момичета-воини. Аз и другите мъже въртяхме мечове, мушкахме с копия и газехме, газехме вражеска леш!… В треската на подготовката за похода аз бях пропуснал да наредя да бъдат щадени предаващите се противници, но вроденият инстинкт на моите бойци се оказа сам по себе си мъдър. И войниците не хабяха сили да убиват онези, които хвърляха тояги и трошливи железни мечове и коленичеха със сведени глави, подлагайки шиите си на победителите. Доубиваха само ранените и половите врагове. Останалите пленници на нашата победоносна армия получаваха татуировка по челата, хранеха ги и ги обличаха в белите робски дрехи… макар че за какво робство можеше да става дума — новоприетите в моя народ не вършеха нито повече, нито по-малко работа от пурпурните ми първоподаници, нито получаваха по-малко храна. Просто те бяха чужди и на първо време трябваше да се стремят да заслужат дори чисто символичната привилегия да се облекат в червеното на Кралството… Веднага ги впрягаха на работа и те бяха отново щастливи с това полубезчувствено щастие, защото имаха сигурност, защото не бяха останали сираци без Дом и Семейство.
А ние напредвахме и за първи път моята Кралица си позволи да ме целуне на дневна светлина пред целия свят по устата, дори да заметне строен крак на кръста ми и да притисне снага към тялото ми — в паузите и затишията на тази велика сеч! А сетне продължавахме рамо до рамо и аз със задоволство се уверявах, че зъбците по тъпото на правите ни саби намират работа, че бойните рогове безупречно дирижират войската, че ние двамата дъх в дъх воюваме за място под слънцето и че сме заедно, заедно, заедно…
Финалът настъпи привечер, когато воините ни домъкнаха пред нас пленените владетели на враговете ни.
Стояхме в една кухина в дървесната порода на планината, за която от един поглед се разбрахме, че ще е тронната ни зала и нашата спалня. Работниците я допочистваха, Майсторите монтираха желязно огнище, воините — избрани за гвардейци според броя белези по вроговените плочки на телата си, но останали живи и без сериозни наранявания — душеха всяка цепнатина и почукваха по стените. Под нас се настаняваха в самостоятелни светли и проветриви килийки Майките, жилищата им се свързваха с една обща Ясла, дърводелците гризяха вентилационни отвори и канали за течаща вода, с една дума — настанявахме се, без да си дадем почивка след сражението. Още умираха ранени и някъде се съпротивляваха шепи твърде застарели воини, които не можеха да приемат чуждо Семейство, но ние триумфирахме, като стояхме и гледахме вързаните и проснати пред нас крале и кралици, които бяха загубили войната.
И ние двамата пристъпихме напред с току-що наточени саби и обезглавихме покорно сведените пред нас чужди владетели. И пихме, както някога, от кръвта им и поданиците ни, нашият народ ни гледаше, без да прекъсва да се занимава със задълженията си, с възторг и радост.
…А после изстиващите тела бяха отнесени към килерите и продоволствените складове, гвардейците завардиха всички коридори към Кралската зала и аз занесох на ръце моята повелителка към мекото легло, застлано с истински чаршафи. И камината цяла нощ играеше с оранжеви и червени отблясъци по ненаситните ни за обич тела.
Бяхме победили.
Контролирахме обширна територия, на която разорихме двайсет и три чужди мравуняка, присъединихме народите им към поданиците си и преустроихме техните поселения и твърдини към нашите вкусове и замисли.
Триумфът бе пълен.
Нямахме повече нужда да водим армиите си в бой. Но все пак веднъж се наложи. Воювахме с една държава, която също бе добре уредена, но технически изостанала — те нямаха воденици, каручки с колела, метални оръжия и арбалети. Но бяха добре организирани и се биеха в строй, напомнящ фаланга. Първите два сблъсъка завършиха реми. На третото сражение предизвикахме техните владетели на двубой пред настръхналите две армии.
Царят и Царицата на чуждите излязоха напред. Бяха високи и красиви. И сигурно се обичаха като нас. Имаха железни мечове, даже нещо повече — носеха подобия на доспехи. А аз така и не бях успял да уредя производството на ризници, което се оказа много пипкава работа и бях решил да ги заменя просто с кожени плетени брони с нашити метални пластини. Само че смъртоносните арбалети ми бяха замаяли главата и бях пропуснал да реализирам тази идея. И сега съжалявах. В саблен дуел нямах шанс срещу чуждия Цар, а и широките рамене и мускулестите крайници на вражеската Царица май не оставяха много надежди за моята Кралица.
Но другарката ми не се поколеба. Тя бе обикнала приспособлението, което убиваше от разстояние и го използва незабавно. Не успях да гъкна, а противниците ни вече се свличаха на земята и от прорезите на шлемовете им стърчеше по една стрела. Не се гордея с това, че в този миг изпитах облекчение. Не се
