Но Кралицата знаеше какво да прави.
Тя се приближи до моя враг, изтръгна меча от трупа му и подложи длани под бликналото червено фонтанче. А после ме погледна и протегна напред шепи.
Пий, казаха очите й. Те блестяха. Устните й се притвориха като за целувка.
Не успях да се отвратя. Напротив. Коленичих, но не отпих веднага. Първо я помилвах по бузата. Тя наклони глава и за миг притисна дланта ми към топлото си рамо. А после настойчиво поднесе шепи към устните ми и пак ме погледна заповедно, но и по-меко, почти като молба.
И тогава разбрах, че съм готов да направя всичко за нея, а тя навярно — не, но това нямаше значение, с радост щях да изпълнявам нейните желания, без да искам в замяна нищо повече от това, което тя сама ще ми даде. И аз пих от кръвта на врага си.
А после Кралицата ме поведе в пещерите под корените на дървото великан и там, върху белезникав мъх разбрах, че досега не съм имал представа как се прави любов.
Така станах Кралят.
III
Кралицата роди след около седмица. През цялото това време аз тичах да й търся храна. Берях плодове, намирах къпини колкото портокали, мъкнех гъби с големината на плажен чадър, но особено силно тя се нуждаеше от месо и затова от колана си направих прашка и след два дни се научих в кой точно момент да отпусна единия му край, така че камъкът да не ми разбие главата. Налучках и правилния начин на въртене, за да увелича началната скорост на снарядите. Скоро станах професионалист по изтребване на летящи твари — гугутки, гълъби, понякога дори и прилепи. И храната пак не стигаше. Тялото на мъртвия ми съперник бе оглозгано до последната кост. Най-странното бе, че месото му приличаше на пушено пиле и на вкус, и на вид. Накрая Кралицата употреби и костите, като издялка от тях ножчета, игли и стъргала, а аз й направих доста добър гребен. За себе си измайсторих сполучлив харпун, с който ловях риба в близкия поток. Почти всяка вечер се къпехме в него, но винаги предпазливо и с озъртане. Често моята спътница и любима изведнъж се сепваше, грабваше ме за ръката и хуквахме да се скрием в бърлогата си вътре под корените, а аз даже не успявах да забележа явната заплаха. Най-страшното в този бяг за мен беше притеснението, което изпитвах при вида на грамадния й лъскав корем, който се люлееше бясно, докато тичахме…
Заедно копаехме нови пещери и землянки, постилахме ги с мъх и пера, останали от поредната ми ловна плячка. Моята приятелка изплете сандали от меки дървесни влакна. Веднъж хванах охлюв с размерите на автомобилна гума, но не позволих на Кралицата да го яде суров, както правеше досега. От черепа на убития от мен воин стана нещо като котле, в което сварих нарязаните ивици месо. Добих огън с много мъки, но след като той пламна веднъж в огнището ни, тя не му позволи да угасне. И по-рядко вече ядеше нещо несварено или неопечено.
Тя роди дванайсет бебета почти без стон. Аз поех първото и просто бях замаян, тръпки ме побиха. Прерязах пъпната връв с меча… и после нямах време за чувства, защото трябваше да вадя другите, да ги измивам набързо, да ги повивам в приготвената чиста шума, да поднасям удивително тихите хлапета към гърдите й, които бяха станали просто чудовищни…
Три от децата ни се родиха мъртви. Четири умряха няколко часа по-късно. Кралицата бе изтощена и спеше. Уморен бях и аз, но трябваше да се грижа за огъня, за водата, да погреба трупчетата, да следя дали оживелите са нахранени… Не ми остана време да скърбя или да се радвам.
Последва още една луда седмица на неспирни задължения и грижи. С някаква слаба изненада забелязах, че оцелелите пет деца бяха все момичета и че растяха с шеметни темпове. А заедно с това растяха и коремите им. Бяха се родили едри… и бременни. На деветия ден от живота си те започнаха да раждат и не спряха до смъртта си.
А моята Кралица буквално за една нощ отслабна, тялото й отново стана като на девойка, стопиха се тлъстините от първата й бременност и снагата й отново стана гъвкава, стройна и млада. Оттогава тя рядко забременяваше и изобщо не пълнееше. А дъщерите ни бълваха нови бебета, които бяха мои деца и същевременно мои внуци.
Не успях да се опомня, а вече имах помощници в лова, в копаенето на нови и нови галерии за живеене, за складове и гъбарници, за ясли и работилници. Старите ни „дрехи“ от шума, които се износваха като вестникарска хартия, се смениха с изтъкани от дървесни нишки наметала, по-добри и здрави станаха сандалите. Вече не ходехме да се къпем, примирайки от страх, а под силна охрана от бронекожи воини, които обучих да боравят с къси копия с кокалени остриета. Под тяхната защита се миеше цялото ни племе — сутрин призори и вечер с последните слънчеви лъчи. Само петте Майки не излизаха от землянките, на тях им носеха вода в издялани от дърво корита. Бяха станали като слоници, но незнайно защо не погрозняха от рубенсовите си форми — в тях имаше нещо много величествено и съразмерно… а може би просто не можех да ги видя отблъскващи — нали ми бяха дъщери…
Първите си внуци акуширах пак аз и тогава в мен още по-силно трепна усещането за извършващото се тайнство — появата на нов живот. Но сетне множеството новородени притъпи тази вълшебна тръпка и аз почти равнодушно дочувах тихите проплаквания на новите си потомци или зървах как отнасят повитите в шума починали деца.
Дните ми бяха заети да уча моите поданици на неща, които те не можеха. А те можеха учудващо много. Вродените им умения ме смайваха, но все пак те вършеха всичко механично и сляпо, инстинктивно. Стремях се да ги направя по-гъвкави и да разнообразя талантите им. Едното бяха копията.
А не на последно място бе речта.
Те свикнаха да говорят. Най-интелигентните дори успяваха да съчетаят до три думи в изречение, но повечето се задоволяваха да изговарят по една дума, а всичко останало да бележат с поглед, жест или мимика — също както Кралицата. Но тя не говореше никак.
Навярно затова мен ме нарекоха Кралят-с-Думите.
Нощите ми също бяха пълни. Пълни с любовта й. Когато денем тя минаваше покрай трудещите се без умора хора, те се изопваха, през тях прелиташе някакво въодушевление, но тя никога не проявяваше топлина или майчинска загриженост. Аз напротив, милвах момичетата и жените, потупвах по рамото момчетата и мъжете. И те реагираха на появата ми по-различно — съживяваха се, лицата им омекваха, очите се стопляха. Кралицата пък им действаше просто мобилизиращо.
Но тази нейна студенина, сдържаност и може би равнодушие към отделните индивиди се стопяваше и изчезваше, когато нощем я вземах в прегръдките си. Дори тихо ми шепнеше нещо в ухото, но не бяха думи, а просто гукания и други нечленоразделни звуци, които се лееха и ромоляха мило и ласкаво. Аз така и не чувах гласа й, освен когато простенваше от удоволствие, а шепотът… шепотът като че ли е еднакъв у всички хора. По много часове се любехме, а когато капвах, й разказвах своите идеи за бъдещето, споделях планове, питах я за мнение… Тя ми отговаряше, но с жестове и то толкова красноречиви, че сякаш понякога ги чувах като произнесени слова. Ала тя реагираше предимно по три начина — потъркваше буза в гърдите ми или започваше да ме целува, ако беше съгласна (но само нощем! През деня тя не беше склонна към очевидни прояви на нежност), а в знак на съгласие енергично тръсваше рамене или чертаеше с длан категорична водоравна линия. Последното често го използваше и на дневна светлина. Съпровождаше жестовете си с толкова изразителни погледи, че винаги се досещах кое точно не й допада и срещу какво възразява. С редовите членове на племето тя също използваше мимика и ръце, но сякаш и по някакъв начин им внушаваше своите мисли, защото виждах как подир съвсем простичко посочване и свиване на вежди, от някой разнообразен куп намерени от Събирачите предмети й донасяха не само точно който й трябваше, но и във вида, който тя беше поискала.
Чудех се дали няма някаква телепатична дарба. Сигурно.
И последният тип нейни реакции на мои хрумвания бе колебливо свиване на раменете. В този миг просто все едно я чувах да казва: „Ами щом толкова ти се иска… забавлявай се, скъпи!“
Нерядко се чувствах засегнат от това.
Но колкото и да й се сърдех, нощем тя ме караше да забравя всички огорчения.
