гордея, но и не се срамувам. Исках да живея. Исках да живее и моята Кралица.
Щом повелителите на противника загинаха, цялата им армия се предаде. У мен обаче оставаше едно неприятно чувство на вина и затова настоях да бъдат пощадени Майките на чужденците.
За първи път моята Кралица се замисли. Обикновено вземаше решения много бързо. Сега сведе глава и бръчка преряза гладкото й чело в продължение на няколко минути. След това неохотно кимна.
До този момент всички неприятелски — а всички, които не принадлежаха към нашия народ, бяха неприятели — полови индивиди и особено Майките биваха избивани незабавно. Но този път кралицата склони на друго. Половите чужденци бяха стерилизирани. Някои бяха заставени да изпият костени чаши с вода, в които Кралицата пусна малко слюнка. За част от тях това бе достатъчно, те спряха да раждат и скоро се превърнаха в много добри бавачки на нашите деца, внуци, правнуци и праправнуци. Ала немалка част от чуждите Майки останаха плодовити и се наложи с тях да постъпят по-зле. Караха ги да легнат и Кралицата лично промуши всяка от тях с тънка и дълга стоманена игла под пъпа. За първи път чувах вик на страдание — истински вик, не скимтене, каквото издаваха загиващите работници или войници, които бяха слабочувствителни към болка. Едва издържах тази операция, догади ми се. Но такава беше цената на живота им. И повечето от тях оздравяха. И след време носеха нашите пурпурни дрешки и никой не им отказваше храна, вода и помощ при миене. Различавах ги само по чертите на лицата им или в сумрака на по-вътрешните помещения — по по-грубите татуировки.
Така продължихме да царуваме.
Нощем камината и фосфоресциращите жилки на загниващи места в стените на Кралската зала ставаха свидетели на неизстиващите ни чувства един към друг, а денем Кралицата бе резервирана и внимателна към всичко край нас. Аз се занимавах с благоустройството на държавата.
Усъвършенствах сечивата ни и оръжията. Съставях карти на владенията ни. Въведох димна сигнализация и съобщения с флагчета. Заповядах да се утъпчат пътища и след това да се павират с камъчета и охлювени черупки. Правехме опити за засаждане на други растения, освен гъби и скоро събрахме реколта от ръж. Построих замислените от мен асансьори, движени от водни колела, за което направихме язовир. В този язовир понякога с Кралицата предприемахме разходки с лодка и тя скоро свикна и не се плашеше от дълбоката вода, а когато я научих да плува… хм… тогава за ужас на гвардейската охрана една нощ тайно напуснахме Дома и се любихме плувайки… Тогава настана голяма паника в Семейството и повече не повторихме тази детинска постъпка. Даже Кралицата изглеждаше смутена от потреса на поданиците.
За компенсация я запознах с удоволствията на топлата вана и тя, свикналата да не прави нищо излишно, се поддаде на изкушението, като с невероятно усилие на волята — наистина го забелязах — се ограничи до къпане с гореща вода веднъж на седмица. Много й хареса това, че почнах да се бръсна. Ако изключим косите, народът ни почти не бе окосмен, често и по слабините имаше едва малко пух… и при Нея, де…
Войските ни междувременно разширяваха нашите владения. Моите проекти за комуникации и размишленията ми върху някакъв апарат за наместничество в по-отдалечените ни колонии срещаха големи трудности. Нуждаех се от писменост и някаква отчетност ли, що ли, но едва стигах до съставяне на някакъв общ каталог от онези знаци, с които работниците бележеха пътеките си. Ала колкото и информация да съдържаха тези символи — като разстояние, вид и количество намираща се в края на пътя плячка — те не бяха годни за издаване на укази, закони и тем подобни. Може би дори стремежът ми да „очовеча“ в своя смисъл този свят бе смешен, защото Кралицата се справяше великолепно без армия чиновници и легиони граматици, както бяха излишни писаните закони, парламент и прочие дивотии. За своя Пълномощничка в далечните крепости и селища тя пращаше някоя от двайсет и деветте наши дъщери, които бяха Майки. Всеки ден по два пъти, понякога и по-често, пристигаха вестоносци — специална дългокрака и подвижна каста — от всяка Пълномощничка. Бях подготвен и свикнал с начините, по които Кралицата общуваше с народа ни, но винаги се поразявах, когато пристигнеше вестоносец. Моята другарка затваряше големите си прекрасни и малко безизразни очи и полагаше чувствителни пръсти върху тила на коленичилия пратеник. Минута, а понякога мигове — и тя отваряше клепачи. И вече знаеше всичко. После пращаше вестоносеца да почива — те бяха единствените, които спяха денем… като изключа себе си, разбира се. Тя недоволстваше, но ме оставяше да дремна следобед, когато се случваше особено напрегнат ден. Та след като отпратеше пратеника, веднага идваше друг и процедурата се повтаряше — тя сякаш пълнеше главата му с посланията си и той тръгваше — невероятен спринтьор на маратонска дистанция. Често подире му поемаше керван от работници, войници, продукти, метал, плат, Майстори в една или друга област. А — много рядко наистина — тя се съветваше и с мен. Тогава не успявах да разбера как успяваше с жестове, въздишки и понякога нещо, приличащо на танц, да ми обясни възникналите в далечната провинция проблеми. Обикновено бяха от техническо естество — да се направи ли в Жълтибор язовир? Как? (за няколко минути ръцете й правеха от глина макет на местността, която тя никога не беше виждала!). Трябва ли да се отреже храсталакът край Сивокамък? Това няма ли да предизвика свлачище? Какво да правим шипката над Подхрастово — тя вече не дава плод? Край Догората войската е убила змия — имаш ли добра идея за кожата й? До Трибуца няма потоци за строеж на воденица, но се е родила много ръж — дали да караме зърното до Петпотока или ще покажеш на някой Майстор как да направи… онова, дето го движи вятър… воденица-без-вода? Друмът на Изгрев до Високатрева няма с какво да се павира — предложи нещо! И пак там: не може да се направи тунел под рекичката, пък тя пречи — ти нали казваше за едно такова нещо… ах, да, мост… как се прави? Отвъд Залезно се е пръкнал чужд мравуняк — да го превземем или да не им обръщаме внимание, понеже от тях ни делят мочурища? А може и да изсъхнат подир време… Значи, ще натрупваме там войска да чака.
По стратегически въпроси ме питаше само ако подозираше някаква перспектива, понеже понятието „след време“ бе научила от мен и трудно боравеше с категорията „бъдеще“, по-далечно от „утре“, като „утрето“ стигаше едва до изгрев-слънце.
Когато аз казвах какво трябва да се направи според мен, тя ме поглеждаше признателно: „Благодаря ти, мили. Не се съмнявах в теб. Нощес ще ти благодаря.“
И за това й обещание, за нейната опияняваща благодарност бях готов да й построя атомна електроцентрала, стига да поискаше…
А имахме вече свои Майстори, не пришълци. Кралицата роди за тях специална Майка. Още невръстни — а те растяха по-бавно от другите деца, — тези чирачета бяха поверени на грижите на предишните Майстори. Старите се стараеха, разбира се, но забелязах, че са посърнали. Изобщо Майсторите бяха странна каста. Проявяваха по-голяма самостоятелност от безполовите, но не можеха да имат потомство. Въпреки това имаха някакви скромни сексуални потребности и им бе позволено да ги задоволяват с работничките, понеже всичките занаятчии бяха мъжеподобни. Разбира се, поради някаква родителска ревност аз строго ги следях да не нараняват краткотрайните си любовници. Но скоро се убедих, че Майсторите са доста деликатни в това отношение, а на недоразвитите жени тези контакти се отразяваха добре, макар да не прерастваха в трайни връзки, нито работничките придобиваха потребност да повтарят.
Та и заради това също, аз се помъчих да разбера защо занаятчиите са омърлушени. Не се наложи да разпитвам дълго. Един от тях, навярно най-талантливият, който вече сам правеше чертежи преди да захване някоя по-сложна работа, ми го изказа така: той посочи едно от хлапетата чираци, което млатеше с огромен чук — боже, физическата сила на поданиците ни беше просто невероятна! — по лемеж на бъдещ плуг, след това вдигна длан, сякаш показваше как момчето ще порасне, а накрая замахна с ръка към врата си, все едно си отсичаше главата. Сетне Майсторът унило отпусна рамене и се прегърби.
Гледах го известно време, а после най-категорично и също със жестове — понякога просто не намирах думи — го уверих, че нищо такова няма да последва. Веднага отидох при Кралицата, за да получа от нея гаранции, че пришълците Майстори ще останат да живеят с нас. И по пътя си мислех, че целият ни народ, дори занаятчиите, които имаха някакви наченки на осъзнаване на собствена индивидуалност и в някои отношения бяха повече личности от Майките-Наместнички, та дори и те не притежават на този свят нищо свое собствено, нищо лично, дори амбиции и желания, а всичко е подчинено на Семейството, на Дома — роден или приютил ги. И не познаваха друга ценност, освен да живеят ден за ден, за храна и подслон и така дори да са по свой начин щастливи… или поне не нещастни.
Зарадвах се, когато Кралицата потвърди моето обещание към Майсторите, но… струва ми се, че тя би предпочела да ги премахне. Това ми натежа на сърцето, въпреки че разсъдих — според нейната логика не
