Николай Теллалов

Короната на мравките

I

Беше ранна пролет. През прозореца на хола се виждаха панелните блокове на микрорайона, но се нуждаех от по-различна гледка. Затова излязох на кухненския балкон. Оттук под облачното небе нямаше Град, той свършваше отвъд парапета. Блокът отрязваше и шумовете му — виенето на тролеите, скрибуцането на трамвайното обръщало, ревът и бученето на камиони и леки коли. В следобедните часове полето се огласяваше от детски викове, но засега хлапетата не бяха се върнали от училище и бе тихо, тоест достатъчно тихо, за да се откъсна, да се отърся от присъствието на цивилизацията. Почивах си и пушех цигара.

Нещо ме погъделичка по ръката и чак се стреснах, толкова се бях отнесъл.

Беше мравка. Крилата принцеса на своята дребна раса. Заразглеждах я. След трудния си полет тя се чистеше — приглаждаше антенките си, бършеше прах от главицата си, оправяше крилцата. Приближих китката съвсем до очите си. Мравката беше тъничка, изящна, черна като капка смола, а в крилете й преливаше бледа дъга, въпреки пълната липса на слънце.

Тъкмо се зачудих не е ли подранила да излети и дори се запитах каква ли съдба очаква малкото създание. Ще загине ли, клъвната от птица, смачкана от нечия обувка, удавена в замърсена с бензин и машинно масло локва? Или ще избегне инсектициди, автомобили и паяжини и ще основе своето малко кралство, което току-виж подир някое друго лято се разрасне до велика мравешка империя, за която никой човек няма да научи… Взирах се в мравката, толкова нищожна и крехка, беззащитна и изоставена от родния мравуняк и си мислех, че природата всъщност е безпощадна и равнодушна към чедата си, но ето тази шестокрака крилата принцеса има своя шанс и достатъчно сили да се справи с какво ли не и даже да постигне неща, които в света на хората са невероятна рядкост… иначе империи и велики държави биха никнали като гъби след дъжд… дъжд… навярно един дъжд би бил сега катастрофа за Нея. Някак съвсем неочаквано аз силно пожелах тъкмо тази мравчица и никоя друга от милионите й посестрими да оцелее и да успее да извърши това, заради което е полетяла — за първи и последен път в живота си.

И тогава Тя ме погледна.

Наистина. Принцесата обърна главица и черните точки на очите й се спряха върху лицето ми. Осъзнавах, че това е глупост, че нейните фасети никак не приличат на нашите очи, но не можах да се отърва от убеждението, че в този момент Тя ме различава… и дори ме преценява.

А сетне реши и ме избра… и ме призова при себе си.

II

Стоях в рядка гора от невиждано могъщи дървета, корените им излизаха от земята като пипала на кракени с груба и набръчкана слонска кожа. Дънерите литваха в някаква главозамайваща висина, а долу оставаха цели пещерни лабиринти от пръст и огромни корени с провиснали мъхове.

Всъщност доста по-късно разгледах тези дървесни чудовища, защото първото, което грабна погледа ми и го задържа незнайно колко време, беше Тя.

Кралицата.

Кръстих я така тутакси, начаса, в секундата, в която я зърнах. Никоя друга дума не можеше — а и тази се справя доста бледо — да изрази гордата й осанка, величествено вирнатата брадичка и съвършеното излъчване на власт, което обгръщаше фигурата й.

Тялото й бе прикрито с невероятно дълги катранени коси, прави и лъскави и с някакво парче плат, увито около нея като сари, или тога. По-късно разбрах, че това е огромно ланшно листо, черно-кафеникаво и още влажно, а може би размачкано за гъвкавост. Кожата й беше леко мургава, но на фона на косата и листото тя светеше като восъчна. По-стройна девойка не бях виждал. По-хубаво лице, макар и малко студено и сдържано, не бях си представял, а навярно няма и да си представя, нито ще срещна някога. Беше остро и нежно, твърдо и меко… неописуемо.

Тя имаше толкова черни очи, че не можах да различа в тях зеници. Като че ли те самите бяха едни огромни зеници. Бялото им сияеше. Вежди, мигли, скули, нос, устни, особено устните — бяха толкова хубави, че плашеха.

Тя ме гледаше много внимателно, не се усмихваше, нито се мръщеше. А аз я зяпах и не намирах сили дума да продумам, стъписан и потиснат от спокойствието й, което ме караше да се чувствам недодялан, недорасъл… недостоен. Видя ми се толкова недостъпна и далечна, сякаш не ни деляха няколко крачки, а векове полет с ракета. Стана ми мъчително болно, помислих си, че такава жена не може да бъде докосната другояче, освен с мечти. Беше непоносимо да я гледам, но отместех ли очи, изчезваше и малката сладост от това просто да виждам чертите й… макар и да започвах да страдам, че е толкова красива.

Кралицата внезапно забеляза нещо зад гърба ми, стори ми се, че очите й се разшириха от уплаха още повече, сякаш не бяха и без това големи. Но аз не се обърнах, преди Тя да ми нареди с жест да го направя.

Хлад сви стомаха ми и сърцето се разлудува в клетката си от ребра. Имах съперник.

Беше може би една глава по-висок от мен. Приличаше на гладиатор. Мускулеста грамада с препаска от големи окапали листа около бедрата, на краката носеше сандали от преплетени ремъци. Стискаше къс, оксидиран до синкаво меч или огромен двуостър нож с форма на върбово листо. По плещите, гърдите, над коленете и по корема му се различаваха кафеникави коруби, но май не беше броня или доспехи. Просто кожата му на тези места беше дебела и вроговена като хитин на бръмбар. Виждах белези от удари по тялото му, изпъкналите вени, яките линии на фигурата му — от тях лъхаше на смърт. На главата си Съперникът носеше нещо като шлем, който наподобяваше мотоциклетна каска, направена от великанска орехова черупка с прикачени рога. Очевидно те тъмнееха от засъхнала кръв на предшествалите ме нещастници. В прорезите на шлема различих черните безчувствени очи на воина. Приличаха на ясните очи на Кралицата… и също както в нейните, в тях не се забелязваше мисъл или вълнение.

Очаквах го да скочи и да отнеме живота ми преди да гъкна и сигурно затова се озърнах към Кралицата — да видя за последен път…

Тя ми протягаше меч. Беше пристъпила безшумно съвсем близо до мен и усетих миризмата на нещо омайващо и непреодолимо.

Поех оръжието. Дори се осмелих да докосна ръката й, да погаля с пръст китката, от което погледът й съвсем малко се стопли, но може би така ми се стори. Поех дъх и се извърнах към противника си.

Не бе помръднал. Чакаше ме — равнодушен и самоуверен. И моята сигурност тутакси се изпари, превърна се в дълбоко отчаяние, че след по-малко от минута ще съм мъртъв, а той… и Тя…

Отчаянието ме тласна напред, не храбростта. По това как се раздвижи съперникът ми разбрах, че нямам никакъв шанс. Той беше боец, а аз никога не бях тренирал нищо друго освен баскетбол, и то без да си давам зор. Стойката, която зае противникът ми, говореше, че тялото му е толкова свикнало да се бие, че хладнокръвният разум не взема участие.

Той бе воин, а аз — поредната му глупава жертва.

Прииска ми се пак да погледна Кралицата, раменете й, тънката снага, глезените, устните, очите… Но ме спряха срам и страх и аз тръгнах в атака с главата напред, сякаш скачах от балкона на деветия етаж…

Той щеше да посрещне смешния ми удар, да го отбие небрежно и да ме остави сам да се нанижа на черното острие — и това щеше да е логичен и естествен завършек на схватката.

Спаси ме тъкмо моята неловкост и неумение да се дуелирам с хладно оръжие.

Втурнах се напред, замахнах насреща… и омекналата ми ръка изпусна дръжката на меча — копие на оръжието на моя противник. Спрях като пред ръб на пропаст, но острието продължи право напред.

Беше чиста случайност, че мечът ми се заби право в слънчевия му сплит, където вроговените плочи на неговата бронекожа оставяха малка пролука, която ставаше по-тясна или по-широка в такт с дишането му. Острието влезе невероятно леко и ми се стори, че чувам как удари с върха си гръбнака. И спря, до половината потънало в плътта на страховития воин. Кожата му стана мраморна, погледът посивя и угасна, тънка струйка кръв се плъзна по плочките на корема и от ъгълчето на отворилите се като че ли за стон устни. И моят враг рухна без звук по гръб.

Стоях и гледах глупаво, не можех да повярвам, че съм победил. Сетне се разтреперих.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату