Къщата-орбитър на Васил ако се лепне към шасито, ще се изгуби сред горивните холдери, които комай са в повече от необходимото. За къде ли лети с толкова реактивен работен флуид?…
Хм, има нещо смущаващо обаче в облика на всичките модули. Заоблени са, с оскъдни детайли по повърхността, сребристо-синкаво, по-скоро тъмно покритие. И грамадни бели букви:
С тия габарити круизърът навярно кара поне пет хиляди души, пресмята на око Васил и казва на Иконома-компютър саркастично:
— Името на станц… круизъра е „Алдебаран“. Готов ли си вече с идентификацията?
Икономът досега десет пъти трябва да е докладвал данните за обекта. Отвръща невъзмутимо:
— Сканирах за опасни лъчения и повреди в реактора. Корабът принадлежи на земна туристическа корпорация „Орион старс“, обслужва рейса Земя — Ганимед. Екипаж — 48 души, пътници — 300, атомна тяга, силова установка тип…
— Стоп! ТРИСТА души? В барични обеми за десет пъти повече човеци?
— Круизърът е категория „лукс“ седем звезди. Маса на хардуера — двеста и деветдесет хиляди тона…
Арапов слуша и не чува, втренчен в екрана на телескопа.
Една-единствена сигнална светлина мига по целия кораб — над шлюза на командния модул, скачен с цилиндъра на главината. Модулът също е голям, на половината на целия петрофагер на Арапов.
— Тая лампа това ли значи, което си мисля? — глупаво пита Васил Иконома си.
— Не знам какво мислиш, капитане.
— Хуморист… Че екипажът и пътниците са напуснали кораба. Но защо?
— Изглежда са го напуснали наистина. Гнездата на спасителните капсули пустеят. Нямам данни да отговоря на втория въпрос… риторичен ли е? — отвръща компютърът. Даже с намек на укор в синтезирания си глас. Великолепна машина, много изпипан софтуер. Васил се гордее с тази си придобивка, дори когато тя му се опъва и репчи. Често и заради това обстоятелство. Добре е да има кой да ти възразява и мрънка.
Полезно е, ако не спиш с него.
Е, наистина НЕ ВСИЧКО в програмните императиви на Иконома е ДОБРО. Васил отдавна се гласи да даде да го пипне ВЕЩ софтуерист. Да направи някои промени, почти законни.
— Пълен напред!
Икономът не се колебае да изпълни нареждането, но вметва:
— Навлизаме в частното пространство…
Васил механично кимва. Тук, в тази област на Извънземието, частното пространство се разпростира на дистанция от осемдесет до осемстотин мили според ранга на орбитъра — Арапов знае данните наизуст. Частното или личното пространство не важи при преследване на метеоритни и планетоидни тела, които не са уредени като частна собственост пред Комисията по…
Пренебрегва се и при спасителни акции.
Всеки КА, приел сигнал за бедствие, е длъжен да се притече на помощ, освен ако не застрашава собствената си безопасност по силата на Кодекса, параграф…
Има случаи, в които навлизането в ЧП не се третира като нарушение, но пък го смятат за просташко. Невъзпитано. Винаги трябва да имаш позволение от собственика на орбитъра. Сама по себе си липсата на възражение не е достатъчна…
Стига глупости и чудене как да не се опариш! Хората викат за помощ!…
— Свърза ли се с тях, Иконом?
— На честотата на излъчвания сигнал за бедствие — не отговарят. Нито по други канали.
— Пълен напред, пълен… Патрулите кога ще сколасат да си домъкнат цистерните за рециклиране насам?
— Два-три часа след нас, ако продължим със същата скорост.
— Споделяй с тях актуална информация за „Алдебаран“… давай тяга, бе, ти на това форсаж ли му викаш!
— Капитане, превключваш на ръчно управление?
— Брей, пак позна! Контролирай маневрите, без да ги спираш, само оптимизирай… ако се наложи! — милостиво позволява Васил.
— Капитане, защитното им поле работи.
— Помоли бордовите им компютри да го спрат.
— Нямам връзка. Вероятно са изключени.
Васил клати глава. Типично земен рефлекс — да оставиш орбитър с изключен компютър! Все едно спираш домашното си персоналче. Леле, леле.
— Неутрализирай ми тунел тогава с нашето поле… двеста метра разстояние ще ти стигнат ли?
— Капитане, без специален екип не препоръчвам скачване…
— Кой ти каза, че ще се скачваме? Отивам пеш.
— Не препоръчвам да рискуваш. Какво ще кажа на жена ти, ако пострадаш?
Васил слисано поглежда мъничката камера на Иконома, чрез която компютърът следи лицето му, за да възприема по-адекватно гласовите команди на човека. Просветва му обяснение.
— Леда ли те е програмирала да ми дуднеш по този начин?
— Потвърждавам.
— Запиши си, че ще внимавам и без повече излишни реплики… МОЛЯ.
Грамадата на изоставения кораб се люшва през илюминатора на Василовия КМ и започва да се уголемява. На екраните изображението е стабилизирано и само се уголемява.
Васил ловко довършва маневрата, шасито вибрира от импулса на бустерите, минипетрофагерът замръзва спрямо круизъра на някакви си двеста метра. Двата апарата летят успоредно. Два гиганта, може да се каже. Гигантчета, ако ги сравниш с орбитален град. Круизърът обаче е бая по-гигантче. Тъмен, безучастен.
Изоставен.
— Кой глупак зарязва такава машина… — мърмори си космонавтът. — Иконом! Наглеждай Къщата! Аз отивам да видя какъв е проблемът.
— Прието, капитан. Изпълнявам — покорно отвръща Икономът, но, нали си е машина, все пак извежда върху дисплея предупреждения за възможни последици от решението на Васил да отиде до кораба. Набляга и върху юридически усложнения в случай че намери пострадали хора и не успее да им помогне поради липса на сериозно медицинско оборудване в Къщата. Лечителят не е клиничен модел, способен да извършва хирургически операции, а всичко на всичко експертна система за диагностика и съветник за самотерапия, когото не можеш да осъдиш, ако оплете конците — поемаш си риска сам, след като си го закупил. И е редно да го използваш единствено за ЛИЧНИ нужди. Приложиш ли го върху друг човек… без негово съгласие… даже на Марс още спорят по въпроса доколко е редно това. А земяните са направо фундаменталисти относно роботизираните лекари.
А круизърът е земен.
Гражданинът на марсианските орбити хич не поглежда пулсиращия в оранжево текст и започва да стъкмява бордовия си костюм за функциониране в режим на скафандър.
Ако си космонавт, трябва да свикнеш с втората кожа. Ако си орбитален жител — задължително. И без тия приказки, че СКАФАНДЪРЪТ е ужасно и неудобно НЕЩО, моля! Някой друг, освен нудистите, да излиза от дома си гол? Скафандърът е ДРЕХАТА на всеки нормален обитател на космоса. Дебелината на последните модели не надхвърля пет-десет милиметра (най-много двайсет, и то тук-таме), външно приличат на ризнично трико, достатъчно гъвкаво за удобството на свикнал човек, а твърдите им части са само шлемът,
