„жилетката“, маншетите и подметките. „Жилетката“ — това е раница за пречистване на въздуха с акумулатор и кутията с инструменти на гърдите. На раменете и петите се намират емитери на противорадиационно магнитно поле (не е много добре да се държи включено, но то уврежда организма ДАЛЕЧ по-малко от йонизиращите лъчения!), а външното покритие е идеален топлоизолатор, пък и работи като слънчева батерия. Хич не критикувайте скафандрите — зимата земяните носят значително по-неудобни палта навън, и то не само ескимосите…
Васил е готов за по-малко от минута. Шлемът се включва в микромеханизмите, вградени в тъканта на скафандъра, които възприемат това като команда за режим на херметизация и поддържане на телесна температура. Арапов е „облечен“. Шлюзът на КМ го изплюва заедно с остатъците недоизпомпан от преходната камера въздух. Разточително, но обстоятелствата са форсмажорни. Към шлюза е закачено „магарето“ — титанова тръбна рамка, подобна на клетка. Бутилка аргон поддържа в тръбите постоянно газово налягане, кормилото е досущ като на велосипед, но с повече степени свобода и повечко бутони по дръжките. Васил хваща кормилото и натиска леко напред. Вътре в тръбите миниатюрни лазери подгряват аргона, бордовият компютър на елементарната минисовалка „орбита-орбита“ отваря мънички клапи, те са пръснати по цялата рамка, така че „магарето“ да се задвижи натам, накъдето му заповядват движенията на кормилото. Совалчицата се отлепя плавно от командния модул на петрофагера и се насочва към кораба в беда.
Ох, нещо продължава да не се харесва на Васил в това как изглеждат модулите на „Алдебаран“. Не е компоновката, не е самодоволният цвят, загатващ за земно небе… какво не е наред?…
Отначало Васил прави предпазлива обиколка на круизъра, телеметричните сензори, вградени в шлема, не откриват нищо опасно. Няма изтичане на радиация от реактора, нормално фоново лъчение. Огледът не показва външни повреди, което вече е ясно — щом автоматичните алармени радиопредаватели не са се активирали… Единствената полза от облитането на круизъра е, че Васил прочита върху шасито му регистрационен номер. През видеокамерата на шлема номерът е сканиран и от Иконома.
— Иконом, уведоми Патрула, че влизам… Не ме свързвай пряко с тях. Нямам нерви да слушам конско от някой новобранец…
След няколко минути Икономът потвърждава разрешението:
— Само за да видиш дали има оцелели.
— Разбира се че само за това… А мога ли да го обявя за плячка? — пита с надежда Васил.
Изоставените кораби според междупланетното право стават притежание на този, който ги открие — формално. На дело, ако не иска да си докара беля на главата, по-добре е да се свърже със собствениците, а те са длъжни да му платят добра премия — и специални награди, ако им го докара или прати по зададена траектория.
— Не — попарва бляновете на космонавта Икономът. — Остави го на Патрула. Обещаха ти премия за откриването и спасителните мероприятия.
Законната плячка за частните лица е повече главоболие, отколкото печалба (ако спазваш правилата де), затова организации като Патрулът прибират авариралите космически апарати. Имат достатъчно бюджет, за да държат юристи, които уреждат недоразуменията и капризите на собствениците на кораба.
— Колко?
Икономът отвръща.
Васил сумти.
Скромна работа… в сравнение с доход от един разработен планетоид. Но не е зле. Макар че… абе, стисльовци.
Но, от друга страна, в Патрула има хора, които знаят колко е печен Васил Арапов. Иначе не биха му позволили да се разходи из безстопанствен кораб. Наясно са, че ще прибере някоя-друга полезна вещ, дребен сувенир. Пак е нещо. Лошото е, че след като е уведомил Патрула, не бива да пипа грубо, защото друг път няма да му правят услуги…
Васил разглежда въртящия се грамаден ротор на круизъра. Ох, притеснява го гладкият корпус на кораба и туйто, но още не може да схване какво точно. Пита:
— Патрулът има ли вече връзка със собствениците на „Алдебаран“?
Пауза. Икономът обменя информация с комуникационните компютри на приближаващия се патрулен крайцер. Съобщава:
— Собствениците отказали коментар, но комай са доста объркани.
Космонавтът късо въздиша:
— Влизам, Иконом! Ако има нещо, обади се.
„Магарето“ се гмурка устремно към шлюза на круизъра.
Леле, леле, леле…
Васил не е очаквал подобен разкош. ДЪРВЕНИ ламперии и мебели. Паркет. Концертни зали. Каюти с фалшиви прозорци-екрани. Вътре в круизъра сякаш се озоваваш върху палубата на океански лайнер — със съответните „гледки“ през илюминатора.
Леле, леле…
Още при влизането Васил се мръщи, зървайки индикаторите за налягане. Атмосферата в круизъра по състав и налягане е като земната. Прахосничество. В отсека на КА не е нужно високо налягане, важно е нивото на кислородното съдържание, така че организмът да може да си „вземе дозата“, която е нормално програмирана в гените. Въпреки допълнителните респироцити в кръвта на орбиталния марсиански гражданин Васил Арапов, все пак е добре да си има кислород с подходящо парциално налягане. А пък общото може да е равностойно на земното като на пет-седем хиляди метра надморска височина. Така баричните отсеци са подложени на по-малко конструктивно напрежение, отвън е вакуум все пак, да не говорим, че се пести дихателна смес, защото тя ВИНАГИ дисипира — (около милиграм седмично) — през уплътнителите на всеки шлюз. А въздухът струва пари, освен ако не си го добиваш от астероидите.
Но добивът пак си е разход на средства, така че — безплатен въздух НЯМА!
Такаааа, сайбийте на „Алдебаран“ явно не им пука за елементарни неща. Вътрешното оборудване е масивно, освен дърво има бронз, моля ви се, мрамор, теракот… тия да не би да не са чували за титанкерамика и пластмаси? За надуваемо или картонено обзавеждане? Тц. Май не са подозирали даже за третично оборудване с ниска маса…
Гъзария. ВИП-среда за триста души ВИП-персони.
За паралии.
За такива, дето смятат, че всичко се пазарува. Навярно дори и след това, което ги е сполетяло, надали повечето ще проумеят, че не всичко е мангизи…
Но все пак, на въпроса — какво им се е случило? Круизърът е напуснат е бързо и организирано, с едва видими следи от паника. И — не са задействани системите за консервация! Смахната работа, компютрите в стенд-бай режим, пък корабът не е „зазимен“. Възнамерявали са да се върнат? Или просто не им е стигнало време да сторят необходимото?…
Температурата в някои отсеци е минус осемдесет, затова Васил не сваля шлема. Гледа през фотоумножителния визьор, аларменото диодно осветление е достатъчно. Във вътрешния „геврек“ на ротора обаче е по-топло — само петнайсет под нулата. Палуби за разходка. Игрища за голф. Басейни, в момента превърнали се в пързалки.
Васил спира очарован и втрещен.
Олеле, басейн. Не че водата е много кът, от един въглероден хондрит доста може да се изстиска, почти девет на сто от общата маса. Пък и кислород има почти във всеки небесен камък, а водородът — ето го, прелита наоколо, слънчевият вятър, неутрализиран в специални уловители. Смесваш двата добива в горивна клетка — хем електричество или топлина, хем вода като „отпаден“ продукт.
А тук — басейн… Ей така.
Не, в големите станции на технопръстена ИМА басейни, но нали това тук е чисто и просто круизър, а не орбитален ГРАД, нали?!
Васил клати глава и продължава. Стига до близкия коничен отсек, отваря люка, оформен като
