оборудвани с шлемове за виртуални симулаторни екрани. Само в шлюзът едно илюминаторче, няма и две педи в диаметър… Вътре не са голи стени, разбира се. Абе, огледайте се пак! Брокат. Ламперии. Лунен гранит. В каютите ИМА прозорци — но с холографски земни пейзажи. Ако не знаеш, че летиш към лунарната система на Юпитер, направо няма да се усетиш, че си в космоса. Разбирате ли ме, сестри и братя орбитални плъхове?
Дълго мълчание.
— Те не обичат черното небе… — отронва накрая лейтенантът и свива устни до побеляване.
— Именно. Опитват се да го забравят. И когато нещо се е случило… дреболия, предполагам, тогава ВСИЧКИ, даже космонавтите-пилоти, са офейкали със стаза-капсули. Само и само да не виждат черното небе.
Дълго мълчание.
Васил пак се обажда, макар да осъзнава, че би било добре да замълчи:
— Тук са парчета от планетата Земя. Като в нашите детски градини. За хлапетата е добре. И за възрастните е приятно… понякога. Земята е нашето детство… не на всички, разбира се, но детството на родителите ни поне. Всеки милее за тези години. Но никой пораснал не си поръчва уголемено копие на детското си креватче, за да спи в него, нали? Нито подрежда стаята си като детска. Вече живеем в други светове, момчета и момичета. Не съм ли прав?
Въздишки.
— Да си вървим — казва лейтенант Хоши. — Ще вземем круизъра на буксир след като проверим околното пространство за стаза-капсули.
Космонавтите се изнизват към совалките си в мълчание.
— Капитан — обажда се Икономът през комуникатора, монтиран на всяко ниво в ротора на Къщата, — имаш пряка връзка с Патрула.
Васил внимателно плеви оранжерия-1, а пуснатата на свобода по случай отсъствието на Котето богомолка все се завира в ръцете му, привлечена от шаващите под пръстите на космонавта листа. При псевдогравитация две пети от стандартната растенията все още имат нужда от стебла, за да крепят плодниците си.
— Закъснение на сигнала? — пита през рамо Васил и нежно побутва настрани богомолката, която е направо пощуряла от разходката на воля.
— Седем секунди.
Бива. Така може да се води разговор.
— Арапов, здравей пак. Приемам.
— Здрасти, Хоши. Приемам.
Когато радиовълните закъсняват поради голямата отдалеченост на събеседниците, винаги е добре да съобщиш кога си приключил репликата си, за да не става неволно прекъсване.
Васил търпеливо брои до седем.
— Забравих да те питам за морзовия сигнал. Приемам.
— А, това ли… Боцманът е програмирал предавателя. Бил е против напускането на круизъра, както личи от оставена в рубката бележка, но се е подчинил на заповедта на капитана.
Патрулният хрисимо чака Васил да продължи, кодовата дума не е произнесена. Учтивостта в космическите радиоразговори няма алтернатива — от изслушването на отсрещната страна може да зависи нечий живот. Твоят — или неговият.
Васил се е поразсеял с кастренето на прекомерно кичеста царевица, кочаните са колкото кислородни бутилки. Пуканки от такава се режат с нож, за да ги налапаш. Добавя припряно:
— Приемам, Хоши.
— Защо морзов код? Приемам.
— Нямам представа, само предположение. Изразил е неодобрението си от наредената му евакуация по този начин. Явно човекът по душа е космически плъх и не го плаши черното небе… Приемам.
— Да… вероятно е. А… как е Леда? Приемам.
Васил се усмихва и надълго и нашироко обяснява. Усеща се, че е попрекалил, чак когато споделя името на очакваното бебе, което измислиха с Леда.
— Опа… прощавай, Хоши… не исках да ти докривее. Приемам.
— Слънцеслав или Слънцеслава е красиво име — отвръща достатъчно ведро лейтенантът от Патрула на МФ. — Предай поздрави на Леда от мен. Приемам.
— С удоволствие… Приемам.
Винаги е трудно да общуваш на лични теми, не по работа, с някого, който е бил влюбен в жена ти. И по работа не е много леко де.
— Радвам се за нея — заявява Хоши от разстояние два милиона километра. — Аз съм твърде привързана към нашите пустини, макар да обичам и черното небе. Вие заради това си паснахте толкова добре. Двойка истински орбитални плъхове. Не като мен… полуорбиталната, ха-ха! — разсмива се накрая. Васил си отдъхва, защото марсианката звучи искрено. — Добре… ти закъде си се запътил сега? Приемам.
Васил свива рамене, въпреки че каналът не е видео:
— Към Технопръстена. Приемам.
Не му хрумва да каже „у дома“ — та той си е вкъщи, в Къщата.
— О…
Някаква сянка ли се долови в късия звук, издишан от гърдите на Хоши? Разочарование?… Моментно е, гласът на марсианката е бодър отново:
— Е, всичко добро тогава… Да не забравиш поздравите! Приемам.
Васил се обръща към комуникатора, който го дебне с насочен микрофон от гнездото си в стената до шлюза на оранжерийния модул. През заоблено-правоъгълните илюминатори надничат звездите, те бавно се редуват заради въртенето на ротора.
— Хоши. Нищо не взех за спомен от круизъра. Повярвай ми. Приемам.
Паузата е повече от девет секунди.
— Разбирам те напълно — сериозно отвръща лейтенантката. — Разбирам също и че бързаш при жена си. Успешен л… щастливо завръщане, орбитален плъх такъв! Ние вече влачим „Алдебаран“. Черно ти небе! Отбой!
— Черно ви небе, Хоши. Отбой.
Уредбата млъква, но Васил не оставя микрофона. Гледа звездите през страничния илюминатор. По бронестъклото пълзи богомолката. Арапов се плясва по челото.
Тръгнал беше на лов. С наряд за сто и петдесет хиляди тона желязо-никелова сплав и силикатни материали. А какво стана? Получи потвърждение за получената премия от круизъра… и забрави за небесните камъни!
Първо правило на ловеца на астероиди — никога не се връщай без плячка! Ето това е смутило простодушната Хоши.
— Иконом!
— Слушам, капитан.
— Наблизо да има камъни?
— Засичам нещо като хондрит…
— Подходящо ли сме ориентирани за прихващане, без застопоряване на ротора?
— Почти. Да, капитан.
— Прихвани го тогава! Ама полекичка, ще се позабавя двайсетина минути още в оранжерията… дявол да ме вземе!
— Изпълнявам, капитан. Изпълнявам маневрата, дяволите не са моя компетентност.
— Без остроумия, ако обичаш… — цупи се Арапов, но му става приятно.
Леда е вложила в компютъра обичайните си шегички, за да му е по-леко по време на раздялата…
