VT10: жироскопиращ ядрен реактор.
В този модел подемната антигравитационна тяга на двигателя се регулирала по нов и елегантен начин, без да се изменят оборотите на въртене на реактора-жироскоп около вертикалната му ос, както при жироскопиращите ротори на всички предишни модели, разгледани до сега. Тук оборотите се държат постоянни, а вместо това за регулиране на подемната сила на двигателя се използва контрола на скоростта (броя на разпаданията за единица време), а от там и интензитета на ядрената реакция вътре в реактора. Това се постига чрез простото потапяне или изваждане от него на регулиращите реакцията забавителни пръти. Тази схема много елегантно потвърждава и експериментите на Козирев за усилване на антигравитационната подемна сила при комбинирането й с един ентропиен физически процес. В нашия случай това е еднопосочната и необратима във времето реакция на разпадането на атомните ядра в жироскопиращия ядрен реактор.
След като въведохме невероятните антигравитационни двигатели — атомни пумпали, сега защо пък да не разгледаме съобщения и за летящи живачни топки. В езотеричната и уфологична литература има описани случаи на използуване на живак в антигравитационните устройства на земни летящи колесници от древността (като в древноиндийския епос „Махабхарата“). Или за използуването му в антигравитационните устройства на долетели до нас извънземни пришълци. Или пък използуването му в прости древни алхимични експерименти с левитиращи топки (твърде вероятно направени от стъкло и пълни с живак), които левитират и се издигат сами във въздуха, след като се нагреят върху горяща свещ.
Сякаш по странно съвпадение едни от последните немски подводници, измъкнали се от блокадата на Съюзниците в самия край на Втората световна война, и устремили се към тайната нацистка колония Ной Берлин на Южния полюс, южно от Южна Африка, са били натоварени именно с контейнери пълни с живак. Като че ли Третият райх се е бил загрижил, измежду всичките други сериозни проблеми пред себе си, за състоянието на зъбите на стотината хиляди концлагеристи, тайно прехвърлени още преди края на войната с гигантските транспортни подводници в суперсекретната колония Ной Швабенланд на Южния полюс, та е бързал да запаси базата с живак за техните амалгамени пломби.
Пак по странно съвпадение научих, че гениалният италиански учен-изобретател Гилермо Маркони, ученик на най-великия от великите изобретатели — Никола Тесла (виж библиографията накрая на книгата), за когото тепърва ще пиша в бъдещите книги от поредицата „Летящите чинии на Илюминати“, също експериментирал със сферични вортексни динамомашини. Те твърде вероятно не са представлявали нищо повече от сфери, пълни с жироскопиращ в бесен вихър живак (ТХГ, 1991).
Тези вихрови сферични динамомашини, тъй наречените в секретната немска литература „кълбовидното вихрово динамо на Маркони“, „Markonis Kugelwirbeldynamo“, са били доразработени и значително развити от тайните конструкторски бюра на СС — от отделите Е-4 и U-13 — в основните антигравитационни двигатели на тежащите стотици тонове летящи чинии-дреднаути от сериите „Haunebu“ и „Андромеда“. Те са били построени тайно от СС за немските и глобалните тайни общества зад тях — за техните илюминирани господари, финансисти и благодетели. Това са били тежките бронирани сферични вортексни тахионатори от типовете „Туле“ и „Андромеда“, с диаметри от около 5 м и 15 м съответно. Те в крайна сметка не са били нищо повече от кухи сфери, пълни с устремно въртящ и вихрещ се живак. Жироскопиращ около Вие знаете вече коя ос. За всички тези експерименти ще говорим по-подробно във втория том на тази книга. За тях се разказва в нелегално заснетия през 1991 г. филм „НЛО? Или Третият райх отвръща на удара?“. Той беше заснет от виенския филиал на тайното немско общество „Темпелхоф Гезелшафт“, т.е. немския клон на рицарите-темплиери (ТХГ, 1991).
След въртящите се атомни пумпали и живачни топки, защо пък сега да не опитаме една история за левитиращи синхротрони? Както казахме още в увода, Вселената наистина май е значително по- шизофренична и от най-налудничавите наши представи за нея. В контактьорската книга „НЛО — Контакт с планетата Ярга“ се описва нагледно как по най-прост начин може да се конструира летяща чиния, практически без движещи се части в нейния жироскопен антигравитационен двигател (Стивънс, В., 86).
В гениално-простия синхротронен двигател на чинията на Ярганците с диаметър от около 300 метра, вместо да се върти с бавна скорост от само няколкостотин до няколко хиляди оборота в минута цялата огромна маса на корпуса на междузвездния летателен апарат; в лъча на тороидния вакуумен канал на синхротрона се въртят и жироскопират с релативистка скорост елементарни частици с пренебрежимо малка маса. Самият синхротрон не се върти и е неподвижно монтиран за периферията на невъртящия се корпус на голямата колкото лайнера Куин Мери чиния. Но за компенсация на пренебрежимо малката маса на този жироскопиращ лъч от елементарни частици, ярганските инженери наистина го развъртат така бързо, че „чак и дяволите се разлитат от него“, както идиоматично се изразяват американците.
Тези частици се носят бясно по своя вакуумен „хиподрум“ с релативистична скорост, близка до скоростта на светлината, навъртайки над 18 милиона оборота в минута (или 3?105 об/сек). Обороти, които естествено никога не биха могли да бъдат постигнати, ако се развърта целия тежък корпус на чинията. Така че въпреки малката маса на частиците в този жироскопиращ лъч, произведението от масата и гигантската им ъглова скорост (т.е. об/мин) отново се запазва много висока величина. Тя пък определя голямата подемна сила на лекия двигател (ако същата подемна сила трябваше да се генерира само чрез развъртането на груба физическа маса, двигателят щеше да тежи многократно повече).
И така, каква е поуката от тази история? Вместо да развъртат с бавни обороти целия масивен 300 метров корпус на летящата чиния-дреднаут, тежаща десетки хиляди тонове, създавайки си при това огромни главоболия с постоянната нужда да смазват стотиците лагери на взаимно-въртящите се части от корпуса на този мастодонт — вместо това хитрите Яргански инженери са решили изобщо да не го развъртат. В действителност в техния двигател няма нито една въртяща се и износваща се материална част.
Вместо това те просто са решили да развъртат и жироскопират с много по-голяма скорост само нищожно малките по маса елементарни частици в лъча на синхротрона. Те не се нуждаят от никакво смазване в своя вакуумен магнитен тунел.
1.7. Потвърждение на жироскопната антигравитация и от тайните разработки на американските военни.
След всичките хвърчащи небивалици, разгледани до сега, просто не мога да се въздържа да не разкажа и една история за левитиращи камъни. Не беше ли казал и сам Свети Илия, че „точно така, както острието на брадвата може да плува във водата на река Йордан, точно така могат и камъните да летят в небето“.
В този най-вероятно умишлено подхвърлен на американската преса разказ за още един от многобройните тайни правителствени проекти по антигравитация през 80-те години се разказва за точно такива левитиращи камъни — за левитиращи кварцови кристали — за т.н. „петрогравитационни“ двигатели за летящи чинии. Те използуват за създаването на антигравитационната тяга принципа на подреденото ориентирано жироскопиране на електроните в атомните орбити на обикновен кварцов кристал.
Ориентиращият електронните орбити „успоредяващ“ външен електромагнит се изготвя, като се навие вероятно свръхпроводящ електрически кабел около дълъг метален прът. Затова завършеният електромагнит прилича повече на дълъг „прътовиден“ цилиндър, отколкото на стандартната форма на обикновените цилиндрични електромагнити. След това този прът-електромагнит се увива още веднъж на спирала, около вертикалната ос, около периферията на кварцов кристал, за да се получи една външна ориентираща електромагнитна намотка около кварцовата сърцевина. Последната е разположена хоризонтално, и има плоска цилиндрична форма на барабан. По този начин кварцовият „гравимагнит“ е готов за полет. Да видим сега как работи той.
Вертикалното хомогенно магнитно поле на външната ориентираща намотка на гравимагнита осигурява ре-ориентирането на орбитите и спиновете на електроните в атомите на кварцовия кристал. Възможно е това поле да действува на спиновете и на атомните ядра на кристала. Електроните напускат своите хаотично ориентирани в пространството орбити и започват да се движат по нови успоредни хоризонтални
