лети там във вакуума на Космическото пространство на пълната тяга на ракетните двигатели. Даже нещо повече — бих казал, че космическите полети вероятно са най-важните в списъка на целите, които конструкторите на тази набързо скалъпена извънбордна ракетна чиния възнамеряват да покорят.
Подемната сила се генерира изцяло от антигравитационни ефекти. Главният ефект идва от жироскопирането около централната вертикална ос на симетрия на чинията на най-външната периферна пръстеновидна част на корпуса, заедно с масивните двигатели и резервоари за гориво в нея. Допълнителна подемна сила се генерира от ентропийно-жироскопния антигравитационен ефект на изгарянето на ракетното гориво в горивните камери на четирите ракетни двигателя (Терз, V.94).
За проектантите действително не е проблем да изберат „по мярка“ ракетен двигател за своята чиния от 130-те модела различни ракетни двигатели в немския арсенал. Поради факта обаче, че двигателите са набързо монтирани извънбордно върху периферията на въртящия се корпус, смятам, че това е един скоростно построен евтин експериментален модел. Затова ми се струва, че проектантите не създават нови двигатели специално за него, а вероятно избират някой добре изпитан до тогава двигател. Например на ракетата Васерфал. Това е умалената с една трета ракета Фау-2, модифицирана като стратосферна ракета „земя-въздух“ с таван от 20–25 км. Притежавам няколко много хубави нейни снимки на стартова позиция и в полет. Според правилните съображения на г-н Бориславов (1996), за същата цел двигателите на Фау-2 биха били вероятно огромни и доста лакоми за гориво, а двигателят на ракетния самолет Ме-263 на Месершмит би бил слаб и пожароопасен.
С описания преди малко космически скафандър, използван през 1944 г., немците спокойно са в състояние да изпробват тази чиния в орбита. Дори без тя да има херметична пилотска кабина с въздух под нормално атмосферно налягане — просто пилотът трябва да облече този уникален костюм преди старта.
NLO3: 4-моторен блиц в космически полет.
6.7. Орбиталните и междупланетни чинии-дреднаути с бордови двигатели на инж. Рихард Миите.
След изпробването на предишния и на може би още няколко модела на летящи дискове с извънбордни ракетни двигатели, за които предполагам, немците събират достатъчно данни, за да разберат, че обемистите гондоли на монтираните извън корпуса двигатели изпитват голямо ротационно аеродинамично съпротивление в ниските плътни слоеве на атмосферата. Това намалява оборотите на въртене на целия корпус, а от там и жироскопната антигравитационна подемна сила. Не на последно място това значи и по- малък бомбен товар.
Това е основният аргумент, използван от конструкторите пред Имперското министерството на авиацията, за да получат финансирането за следващата своя разработка. Това е първата ракетна чиния с бордови двигатели, монтирани вътре в корпуса. Същите аргументи са използвани по-рано и от екипа на Белонцо, Миите и Шривер, за да издействат парите за своята Летяща шайба. Като аналог на описваната тук чиния на инж. Миите с първите вградени в корпуса ракетни двигатели, чинията-изтребител на тримата конструктори е първия диск в немския арсенал с вътрешнобордови турбореактивни двигатели. Като такъв той има много по-добри характеристики, отколкото неговия предшественик — Шриверовия флюгелрад с извънбордни реактивни двигатели.
Убеден съм, че за да получи пари, инж. Миите първо демонстрира на полковниците от министерството малки летящи модели на предлаганата ракетна чиния, задвижвани от бутални двигатели за самолетни модели с шахтови вентилаторни пропелери, а после и с малки ракетни двигатели за ракетомоделизъм. Твърде вероятно е разгледаната по-горе ракетна чиния с четирите извънбордни ракетни двигатели да е била построена също от Миите, за да провери на практика неговата идея за левитиращите ракетни жироскопи, залегнала в конструкцията на тези ракетни дискове.
Проектът за космическата чиния на Миите е осъществен от немските тайни общества вероятно в последните две години на войната, през периода 1944–45 г., и е още по-дълбоко засекретен, отколкото предишните атмосферни модели на турбореактивните чинии. Първият летящ прототип има диаметър от 15 м. Добре остъклената невъртяща се кабина се намира в кръглия неротиращ център на диска. Тя е монтирана на лагери, за да не се върти. За тази цел тя е жироскопно стабилизирана с помощта на малък вътрешен жироскоп. Формата й е капковидна, като половината се подава отгоре над плоскостта на жироскопиращия диск, а другата половина — отдолу. Кабината на бомбардировача В-2 Стелт на Нортроп си прилича с нея като две капки вода. Горната полу-кабина е за екипажа, а долната за почетните гости в пасажерския вариант, или за бомбардира и бомбовите отсеци в бойния вариант на чинията. Долната полу-кабина и двигателите зад нея вероятно могат също така да се завъртат около централната ос на симетрия спрямо горната полу-кабина, за да могат долните двигатели да се обърнат напред и да действат като спирачни двигатели при спирането на място при полет.
VT23: Миите в 2 проекции.
VT24: Миите в изометрия.
Летящият диск на инж. Миите има четири маршеви тикащи ракетни двигатели за хоризонталното постъпателно движение. Те са монтирани естествено в задната част на неротиращата централна кабина, за да не се въртят в кръг с целия останал жироскопиращ корпус. Два от тях са монтирани в горната полу- кабина, над плоскостта на диска, а другите два — в долната, под диска (Флугфарт., 75, Стивънс, В. и Стайнман, 86; Терз, V. 91 и V. и VI. 94).
По този начин постъпателната тяга е вертикално балансирана, и не създава повдигащия носа на чинията момент, както при Шриверовия Флюгелрад. При него тикащите двигатели са монтирани само отдолу на гондолата, под диска. Поради това завъртащият момент на тяхната несиметрично поставена спрямо центъра на тежестта на чинията тяга повдига при хоризонтален полет предния край на диска нагоре. При такъв полет пилотът на Флюгелрада не вижда почти нищо напред, заради вирнатия преден ръб на чинията, и трябва едва ли не да използва перископ на подводница за тази цел, за да погледне над него.
Ракетният диск на Миите е развъртан по мое предположение от около 15 стандартни ракетни двигатели. Те са монтирани вътре в корпуса, по периферията на диска, на разстояние около 3 м един от друг. Тягата им е насочена тангенциално, в хоризонталната равнина, за да жироскопира цялата чиния около нейната централна вертикална ос на симетрия (Терз, V. 91). Поради факта, че през 1944 г. в немския арсенал, както казахме, е имало достатъчно най-различни модели на ракетни двигатели, едва ли е било трудно да се намери най-подходящия за тази конструкция, или дори да се проектира един нов специално за нея.
Един от скептиците се изказа с познание по въпроса: „Двигателите станаха много! 15 въртят диска. Още 4 го движат постъпателно. Да си представим за момент какво представлява само системата за управление на 19 броя двигатели. И то при условие, че трябва да е безотказна!“
Да видим какво показват фактите: При първата степен на междуконтиненталната ракета А-9/А-10 немците използват 6 двигателя за Фау-2 и въпреки скептицизма успешно се справят с техния контрол и изстрелват няколко ракети срещу източния бряг на САЩ. Само няколко години след края на войната пленени немски инженери разработват за руснаците и повечето от техните ракетни двигатели, направили от Русия голяма космична сила. Първата степен на основната руска ракета-носител, с която бяха изстреляни и Спутниците, и Гагарин, и още десетки космонавти в следващите 30 години по програмите Восток, Восход, Союз и т.н. (1955–85), имаше не един или два или три основни двигателя, а 5?4=20 двигатели. Те бяха преки наследници на двигателите на Фау-2 и дългогодишната практика показа, че многосопловите ракети се представиха изключително надеждно. След като руснаците с техните значително по-ниски технически умения се справиха блестящо със задачата, не виждам никаква причина и немците да не биха се справили с подобна ситуация.
