Още повече, че в първоначалния вариант на своята лунна ракета немските конструктори планират да използват в първата й степен пакет от 120 м двигатели на Фау-2. Те са с шестогранни дюзи, които са наредени плътно една до друга като пчелна пита. Въобще бурното развитие през войната на немската аерокосмична техника е един безкраен низ от успешно изпробвани „невъзможни“ летателни апарати, с които те доказват на целия свят, че могат успешно да ги вдигнат във въздуха и управляват, въпреки авторитетния скептицизъм на болшинството от авиационните учени по света.
Също както и при извънбордната ракетна чиния, и при Флугшайбата на Миите подемната сила се генерира изцяло от антигравитационни ефекти. Главният ефект е жироскопирането на целия тежък корпус около централната вертикална ос на симетрия на чинията, заедно с двигателите и резервоарите за гориво и окислител. Допълнителната подемна сила се дължи на ентропийно-жироскопния антигравитационен ефект на изгарянето на ракетното гориво в соплата на развъртащите ракетни двигатели (Терз, V. 94).
Способността на диска за екзоатмосферни полети се обуславя от факта, че ракетните двигатели, работещи с течно гориво и окислител, са независими от атмосферния кислород. Това е различието от турбореактивните двигатели на предишните модели, които се нуждаят от него за своята работа. Поради това ракетните двигатели се оказват много подходящи сред двигателите с вътрешно горене за дълготрайни екзоатмосферни полети с летящи чинии. За окислител се използва течен кислород, за гориво — различни смеси от въглеводороди или етанол. Последният се извлича от ферментирали гнили картофи — стандартното възобновяемо гориво за шестте хиляди немски ракети Фау-2, изстреляни срещу Англия. При по-късните модели вероятно се използва за гориво и течен водород.
При хибридните аеродинамично-антигравитационни чинии, разгледани до тук, в момента на отлепянето от земята и при полет в ниските плътни слоеве на атмосферата антигравитационната тяга е по-малка от теглото на чинията и недостига се покрива от аеродинамичната подемна сила. За разлика от тях, при чисто-антигравитационните чинии без аеродинамични асисти антигравитационната подемна сила още при излитане трябва да бъде по-голяма от теглото на чинията. Иначе тя просто не би се отлепила от земята. Високата антигравитационна подемна сила още преди старта се дължи на големите обороти, постигнати от гладкия обтекаем ракетен диск. Главната причина за това е много ниското аеродинамично ротационно съпротивление, дължащо се на скритите вътре в корпуса и добре обтекаеми ракетни двигатели, а също и много по-голямата тяхна мощност в сравнение с реактивните двигатели.
Поради пълното изчезване на гравитационната и на инерчната маси на летящите дискове на инж. Миите, по мое мнение даже и най-малките модели от серията — тези с 15 м диаметър — биха могли лесно да отидат до Луната и да се върнат. Още със своето проектиране те са били предвиждани да извършват главно орбитални полети около Земята за военни или изследователски цели (Терз, VI. 94).
Първият летящ прототип, построен от Миите, има диаметър от 15 метра. Както е практиката тогава, много често един модел на чиния се проектира едновременно в няколко различни размера, използвайки едни и същи чертежи. Следващите проектирани варианти са с 50 и 150 метра диаметър, като са запазени основните характеристики на 15 метровия прототип. На единствените известни досега скици от книгата на Рудолф Лусар (1959) са показани само моделите на ракетните чинии на Миите с диаметър от 15 м. Този модел и следващия с диаметър от 50 метра са пленени от руснаците в края на войната, заедно с работещите по тях немски конструктори, като Ото Хабермол. Те са доразработени в Сибир в края на 40-те години и стават причината за многобройните истории за „ракетите-призраци“, „ghost rockets“, забелязани над Скандинавия след войната. Петдесетметровата руска чиния, разработена вероятно по проектите на инж. Миите, се разбива при Шпицберген в началото на петдесетте години, и норвежците успяват добре да я огледат, преди американците да я грабнат (Саарбрюкер…, 52). За това ще разкажа във втория том на тази книга.
6.8. Лунната космична програма на СС.
Космичната програма за полети и кацане на Луната, проведена от най-секретните научноизследователски отдели на СС, е най-тайната и грандиозна от разгледаните досега многобройни немски околоземни космични програми. Поради изключително секретното естество на Илюминатските проекти на Луната, не само немските полети през Втората световна война, но и всички останали финансирани по частен път проекти на земни тайни общества за кацане на Луната през последните 100 години са били винаги под строгото глобално финансиране, ръководство и контрол на Илюминатите.
Поради това за следващите тайни антигравитационни космични програми, които ще бъдат разгледани от тук нататък, може с голяма доза на сигурност да се смята, че не са били разработвани нито от Вермахта, нито от Луфтвафе или пък от някое от немските държавни министерства. Може определено да се смята, че тези програми са били под контрола или на СС, или на още по-високо засекретени тайни общества — като научно-техническото общество Врил например. Тези суперсекретни проекти са много повече глобални Илюминато-германски проекти, отколкото чисто немски или нацистки разработки.
Те са осъществени на територията на Третия райх със самоотвержения труд и гениалните умения на немските инженери и конструктори — най-добрите в света по онова време. Но те са финансирани, снабдявани със стратегически материали и компоненти и контролирани от дългите пипала на Илюминатите и на банкерите зад тях от техните щаб-квартири в Лондон и Женева. Това са гигантски глобални проекти, които нищо неподозиращите немски учени и инженери конструират и подаряват на международния банкерски картел без никаква парична компенсация, вярвайки, че техните усилия ще допринесат за спасяването на родината им от настъпващото болшевишко робство. Без никога да им минава през главата, че и Третия райх, и болшевишката революция, и Втората световна война са финансирани задкулисно от същите международни банкерски фамилии. Ключовото научно и технологическо ноу-хау за тези фантастични проекти се предава от извънземни наставници директно на членовете на елита на немските тайните общества.
Да се върнем на ракетните чинии на инж. Рихард Миите, и на тяхното предназначение. Петнадесетметровата ракетна чиния е предвиждана като свързочно средство за комуникации с немските тайни колонии в Канадска Арктика и на Южния Полюс, като стратегически бомбардировач въоръжен с атомни бомби, като орбитална пилотирана оръжейна платформа, като товарна чиния за издигане в орбита на отсеци за планираната орбитална станция и като изследователски кораб за кратки посещения и разходки до Луната за елита на Третия райх.
NLO6: Миите в космически полет.
Както споменахме преди малко, пълното нулиране не само на гравитационната, но и на инерчната маса, е според мен магическият ключ, позволяващ на една летяща чиния буквално „да скочи“ за няколко секунди в орбита, ако сравним нейното светкавично излитане с измъченото и продължаващо минути влизане в орбита на една обикновена многостепенна ракета, тежаща стотици или даже хиляди тонове (3000 тона за лунната ракета Аполо/Сатурн-V на американците).
За любителите на физиката, нека да поразсъждаваме за причината на тази ракетна тромавост. Тя е съвсем проста — при ракетата гравитационната и инерчната маса не изчезват след възпламеняването и заработването на двигателите. Тези маси трябва да бъдат „преодолени“ чрез тягата, развивана от двигателя — в случая на ракетата Сатурн-V тягата е 3300 тона, или едва 300 тона повече, отколкото теглото на ракетата при старта. С изразходването на горивото теглото на ракетата пада до около 1200 тона преди отделянето на изразходваната първа степен, или тягата тогава е около 3 пъти по-голяма от теглото. Тази малка сила, от 10% до 275% от теглото на ракетата, е силата насочена нагоре, която ускорява и вкарва ракетата тромаво и бавно в орбита. Това е защото тази сила трябва да преодолее инерчната маса на ракетата, която съвсем не изчезва след заработването на двигателите.
Докато петместната Флугшайба на Миите с диаметър от 15 метра, построена за същото пътешествие, тежи 20 пъти! по-малко — около 150 тона. След заработването на двигателите и изчезването на нейната гравитационна и инерчна маса в момента на старта, тя се ускорява мигновено и просто изчезва нагоре в небето. Поради нулирането и на ротационната инерчна маса, и на последвалото изчезване и на
