когото преговарях с факсове от Лос Анжелис, много се учуди откъде знам за името и мястото на комплекса в Кала. За да го успокоя, трябваше спешно да му цитирам книгата на проф. Веско, издадена в Италия преди повече от 30 години.
8.3. Методи на подземно пробиване и строеж.
След като почти се бях убедил в съществуването на над хиляда подземни комплекси в Германия, у мен се зароди друго съмнение. Как немците бяха успели да издълбаят и построят тези десетки хиляди километри галерии под земята, в тези твърди скални пластове. Просто ми се струваше, че в Германия не е имало нито достатъчно работна ръка, нито нужното време за да се изкопаят огромните подземни градове — нито с пневматични пистолети и динамитни шашки, а камо ли пък с кирка и лопата. Последните две години от войната бяха твърде кратки, за да се постигне цялото това чудо, та дори и с труда на милиони роби- концлагеристи.
Когато през 1994 г. посетихме с японския телевизионен екип първата двукилометрова галерия от многото такива в Нордхаузенския подземен комплекс, отново разкрита и реставрирана от немците, ми направи впечатление, че тунелът със сечение 20?10 м беше дълбан с пневматични пистолети и после взривяван с динамитни шашки. С тази технология явно времето не би стигнало на немците да пробият и изкопаят стотиците подземни комплекси. Освен това на нито една фотография не бях виждал подземни галерии с кръгло сечение, което да показва, че немците са използвали огромни тунелокопни „къртици“, с режещи фрези отпред, големи колкото диаметъра на тунела, които го прокопават само с едно минаване.
Точно в този момент на съмнения за валидността на горните данни, след една от моите лекции в Лос Анжелис при мен дойде една жена. Без да ми казва името си, тя ми спомена, че преди много години работила в ЦРУ над някакви стари прашни разсекретени немски документи за подземното строителство, останали още от войната. В тях се споменавало за използването от немците на фантастична нова технология за пробиването на гигантските подземни съоръжения. Това били тъй наречените „акустични лазери“. Под действието на техните лъчи твърдата скала се разпадала на едър чакъл, или фин пясък, според настройката на уреда. Оставало само да се изгребе и изнесе „баластрата“ с конвейерната лента от галерията. Тази магическа технология, явно дадена на немците от техните извънземни наставници, им е помогнала да изкопаят гигантските подземни съоръжения с невиждана до тогава скорост. Единствената пречка като че ли е била бързината, с която са успявали да извозват планините от изкопан чакъл навън от галериите.
Колкото и невероятна да ни изглежда тази технология, не трябва да забравяме, че повече от половин век преди Втората световна война един друг умишлено „забравен“ и изтрит от световната академична памет гениален физик-самоук и контактьор от най-висока класа — американецът Джон Ернст Уоръл Кили, успешно демонстрира пред дузина американски минни магнати подобна акустична технология за копаене на минни галерии. Джон Кили беше приет в залата на славата на нашата Академия за дисидентски науки като откривателя и ненадминатия гении на физиката на симпатическите вибрации. В следващите томове от серията за немските летящи чинии ще се запознаем заедно с читателите с невероятните експерименти, които Кили провежда в областта на акустичната вибрационна телекинеза, антигравитация и телепортация.
Кили открива и разработва самостоятелно новия фундаментален клон на физиката, занимаващ се със симпатическите акустически вибрации. Той формулира едно огромно богатство от вибрационни взаимодействия, като извежда 40 техни основни закона. Те се базират на много по-високо йерархично познаване на вибрационната вълнова страна на материята и на енергията. Кили открива цели гами, цели октави от „катализаторни“ акустически дезинтеграционни честоти, които съществуват за всяко твърдо тяло в природата — независимо дали то е твърда скала или стоманена броня. Тези ключови дезинтеграционни честоти могат да „разградят“ всяко материално тяло до неговото молекулно, атомно или даже етерно ниво.
За да „изкопае“ своята галерия, Кили трябва единствено да настрои своя портативен ръчен акустичен вибратор-дезинтегратор — нещо като съвременните металотърсачи — на специфичната дезинтеграционна честота на скалата пред него, и след това да тръгне към нея, размахвайки в полукръг вибратора около себе си, очертавайки по този начин контурите на тунела. Никакви отломки, никакъв чакъл или пясък не се е сипел по главата му, защото се предполага, че е настроил своя дезинтегратор до нивото на газовете на окисите на компонентните елементи, които съставят скалната порода. Поради тази причина „изкопаната“ скална маса се превръщала на самото място в газови продукти, и е могло да бъде изсмукана обратно по вентилационната уредба на галерията и изхвърлена навън в атмосферата. До какво точно се е дезинтегрирала скалата не е ясно — дали до газови молекулни продукти, или до едно още по-ниско йерархично ниво — това на съставящия материалните частици етер? Ако е вторият вариант, то тогава как не се е получавала никаква експлозия?
В успешната демонстрация в края на XIX век пред половин дузина богати банкери и собственици на златни мини, за десетина минути Кили „прокопава“ със своята невероятна технология в твърдата златоносна скална порода галерия дълга няколко метра и имаща сечението на обикновен железопътен тунел.
Ако Кили можеше да върши това повече от 50 години преди немците, аз не виждам нищо невъзможно и те самите да са използвали подобна технология, дадена им от техните извънземни наставници, за строителството на техния подземен Гулаг от концлагери-заводи. Още повече, че тя е била доста по- примитивна от технологията на Кили. Скалата е била само раздробявала, без обаче да се „газифицира“ и превръща в лесно изсмукваеми газове.
Трябва винаги да имаме в предвид, че болшинството от немските подземни заводи и проекти са частно финансирани от Илюминатите. За своите собствени проекти те винаги използват най-напредналите технологии, с които разполагат в дадения момент в своя арсенал.
8.4. Подземни летища за самолети и летящи чинии.
Точно когато мислех, че бях открил всичко, което можеше да се открие в областта на германските подземни приготовления за ожесточена дългогодишна война със съюзниците, няколко познати ми изпратиха книги, които споменаваха за строежа в последните години на войната на цели подземни военни аеродроми. Между тях имаше и много рядка фотография на едно от тези огромни чудеса на строителната техника. Те са наречени от немците U-feld (от Untergrundflugfeld — подземни летища), по аналогия на техните подводници (U-boot, Unterseeboot). В края на войната подземните летища са пленени в отлично състояние от американците. Огромни бетонни дъги върху пистата, дебели по 5 метра, поддържат 10–15 м пръст отгоре. Тя е оформена като хълм, и отгоре е засадена гъста гора. Самолетите се вдигат във въздуха под земята, и чак тогава камуфлираната врата на края на пистата се отваря за кратко време, и те излитат навън, вече набрали добра скорост. Цяло звено самолети е могло да излита едновременно от това подземно летище. При кацане процедурата се повтаря в обратен ред. Съюзниците никога не откриват тези летища преди края на войната. Едно от тях даже било открито съвсем случайно няколко години след войната. Поради болест окапали листата на дърветата отгоре. Американски пилот, прелитайки наблизо, забелязал подозрителната правилна издължена форма на изкуствения хълм, под който било скрито това огромно подземно летище.
След цялото невероятно разнообразие на подземни изследователски, производствени и експлоатационни комплекси, построени от немците преди края на войната, наистина трябва само едно малко усилие да си представи човек и следващата тяхна крачка — създаването на подземни бази за строеж, ремонт, обслужване, зареждане и излитане на летящи чинии. Проф. Ренато Веско (1968 г.) първи намеква в своята книга за такива подземни бази за летящи чинии. Те са построени на много места в Германия, като сред тях най-много се откроява подземния комплекс край Кала в Тюрингия. Във филма „НЛО секретите на Третия райх“, на виенския клон на тайното общество Темпелхоф (ТХГ-2, 93) показан и у нас по Нова телевизия, се показваше компютърната анимация на излитането на 25-метровата електромагнитна чиния от типа „Haunebu-2“ от такъв огромен подземен бункер. Предполагам, че твърде вероятно тя е правена по
