Още една забележка: ти с него никога няма да бъдеш пати, и никой не е бил с него на ти; аз, като артист, съм му противен, е което се гордея. Сухота, сухота, а всички нас може да ни смеле на прах. Той е свързан със земята си — не като нашите празни кратуни, които се умилкват около народа: влей се в нас, жива вода! Затова и задачата му е по-лека, по-лесно разбираема: трябва само да се изгонят турците, голяма работа! Но всички тези качества, слава богу, не се харесват на жените. Обаяние няма, шарм; не е като нас с тебе.
— Какво бъркаш и мене? — измърмори Берсенев. — И за останалото не си прав: ти никак не си му противен, а със своите съотечественици той е на ти… това аз знам.
— Това е друга работа! За тях той е герой; а, да си призная, аз иначе си представям героите: героят няма защо да умее да говори: героят мучи като бик; но затова бутне ли с рога, стени събаря. И той сам надали знае защо бута, но бута. Впрочем може би в наше време има нужда от друг калибър герои.
— Защо те занимава толкова Инсаров? — попита Берсенев. — Нима ти дотича тука само за да ми опишеш характера му?
— Аз дойдох тук — започна Шубин, — защото в къщи ми беше много мъчно.
— Я гледай! Да не би пак да заплачеш?
— Смей се! Аз дойдох тука, защото ми иде да се изям от мъка, защото ме разкъсва отчаяние, яд, ревност…
— Ревност? От кого ревнуваш?
— От тебе, от него, от всички. Мъчи ме мисълта, че ако я бях разбрал по-рано, ако се бях заловил умело за тази работа… Но защо да приказвам! Ще се свърши е това, че аз все ще се смея, ще лудувам, ще се кривя, както тя казва, а накрая ще взема да се удавя.
— Е, ти че няма да се удавиш, няма……забеляза Берсенев.
— В такава нощ, разбира се, не; но дано само доживеем до есента. В такава нощ също се умира, само че от щастие. Ах, щастие! Всяка проточена през пътя сянка от дърветата сега сякаш шепне: „Зная аз къде е щастието… Искаш ли да ти кажа?“ Бих те повикал да се разходим, но ти сега си под влияние на прозата. Спи и сънувай математически фигури! А моята душа се къса. Вие, господа, виждате, че човек се смее, значи, според вас му е леко; вие можете да му докажете, че той сам си противоречи — значи, той не страда… Бог да ви е на помощ!
Шубин бързо се отдалечи от прозореца. „Анушка!“ — искаше да извика след него Берсенев, но се въздържа: Шубин наистина не изглеждаше добре. След една-две минути на Берсенев дори му се стори, че чува ридания: той стана, отвори прозореца; беше тихо; само някъде далеч, може би някой минаващ селянин пееше проточено Степ Моздокская.
XIII
Първите две седмици след преместването си край Купцово Инсаров посети Стахови не повече от четири или пет пъти; Берсенев ходеше у тях през ден. Елена винаги му се радваше, винаги между него и нея се завързваше жив и интересен разговор и все пак той се връщаше в къщи често с печално лице. Шубин почти не се виждаше; той трескаво се бе заел със своето изкуство: или седеше затворен в стаята си и изскачаше оттам по блуза, цял изцапан с глина, или прекарваше дни наред в Москва, където имаше ателие, в което дохождаха при него моделите му и италиански формовчици, негови приятели и учители. Нито веднаж Елена не поговори с Инсаров така, както искаше; в негово отсъствие тя се готвеше да го разпита за много неща, но когато той дойдеше, ставаше й неудобно за нейните приготовления. Самото спокойствие на Инсаров я смущаваше: струваше й се, че няма право да го кара да говори и решаваше да чака; при това тя чувствуваше, че с всяко негово посещение, колкото и незначителни да бяха разменените помежду им думи, той я привличаше все повече и повече. Но не й се случи да остане с него насаме, а за да се сближиш с един човек, трябва поне веднаж да поговориш с него на четири очи. Тя много говореше за него с Берсенев. Берсенев разбираше, че въображението на Елена е поразено от Инсаров, и се радваше, че неговият приятел не се бе провалил, както твърдеше Шубин; той с жар й разказваше до най-малките подробности всичко, каквото знаеше за него (самите ние често, когато искаме да се харесаме на някого, превъзнасяме в разговор с него приятелите си, като при това почти никога не подозираме, че по тоя начин хвалим себе си), и само понякога, когато бледните страни на Елена леко поруменяваха, а очите светваха и се разширяваха, онази лоша, изпитана вече от него тъга свиваше сърцето му.
Веднаж Берсенев отиде у Стахови не в обикновеното време, в единадесет часа сутринта. Елена излезе при него в салона.
— Представете си — започна той с принудена усмивка. — нашият Инсаров изчезна.
— Как изчезна? — продума Елена.
— Изчезна. Преди три дена вечерта отиде някъде и оттогава го няма.
— Не ви ли каза къде отива?
— Не.
Елена се отпусна на стола.
— Сигурно е отишъл в Москва — промълви тя, като се мъчеше да се покаже равнодушна и в същото време сама се чудеше на това, че се мъчи да се покаже равнодушна.
— Не мисля — възрази Берсенев. — Той не замина сам.
— А с кого?
— При него онзи ден, преди обед, дойдоха двама души, сигурно негови съотечественици.
— Българи? Защо мислите така?
— Защото, доколкото можах да разбера, те говореха с него на език, непознат за мене, но славянски. — Вие, Елена Николаевна, все намирате, че Инсаров не е достатъчно тайнствен: какво по-тайнствено от това посещение? Представете си: влязоха при него — че като се развикаха и запрепираха, и то така диво и злобно… И той викаше.
— И той?
— И той. Крещеше им. Те като че се оплакваха едни от друг. Да бяхте видели тези посетители! Лица мургави, с широки скули, тъпи, с ястребови носове, и двамата към четиридесетгодишни, лошо облечени, целите в прах и в пот, на глед занаятчии… — нито занаятчии, нито господа… Бог знае що за хора са.
— И той с тях ли замина?
— С тях. Нахрани ги и отиде с тях. Хазайката ми каза — двамата изяли цяло огромно гърне каша. Тъй, казва, се надпреварваха и гълтаха като вълци.
Елена слабо се усмихна.
— Ще видите — промълви тя, — всичко ще излезе някак много прозаично.
— Дай боже! Само че напразно употребих тази дума. У Инсаров няма нищо прозаично, макар и Шубин да уверява…
— Шубин! — прекъсна го Елена и сви рамене.
Но признайте, че тия двама господа, които са гълтали кашата…
— И Темистокъл е ял в навечерието на Саламинското сражение — с усмивка забеляза Берсенев.
— Така е: но затуй пък на другия ден е имало сражение. А вие все пак ми съобщете, когато той се върне — прибави Елена и се опита да промени разговора, по той не вървеше.
Влезе Зоя и започна да ходи в стаята на пръсти, с което искаше да покаже, че Ана Василевна още не се е събудила. Берсенев си отиде.
Същия ден вечерта донесоха от него записка за Елена. „Върна се — пишеше той, — загорял и целият в прах; но защо и къде е ходил, не зная; може би ще узнаете вие?“
— Може би ще узнаете вие! — прошепна Елена. — Нима той говори с мене!
XIV
На другия ден, към два часа, Елена стоеше в градината пред малката колибка, гдето тя отглеждаше две домашни кученца. (Градинарят ги бе намерил хвърлени край оградата и ги бе донесъл на госпожицата, за която перачките му бяха казали, че била много състрадателна към всички зверове и животинки. Той не се излъга в сметките си: Елена му даде четвърт рубла.) Тя надпикна в колибката, увери се, че кученцата са живи и здрави и че са им постлали нова слама, обърна се и едва не извика: право към пея по алеята идеше
