обеда са тревата под старите липи. Всички насядаха около постланата покривка и се заловиха за пастета и другите ястия. Всички имаха отличен апетит; а Ана Василевна постоянно подканяше и молеше гостите си да ядат повече, като уверяваше, че на чист въздух това е много полезно; тя се обръщаше е такива думи и към самия Увар Иванович. „Бъдете спокойна“ …… измуча й той с натъпкана уста. „Такъв чудесен ден даде господ!“ — повтаряше тя непрестанно. Не можеше да я познае човек: беше се подмладила с двадесет години. Берсенев и каза това. „Да, да — отговори тя, — чудо мома бях аз на времето…… лична хубавица.“ Шубин се беше настанил до Зоя и непрестанно й наливаше вино: тя отказваше, той я канеше и свършваше с това, че сам изпиваше чашата, а после пак я канеше; той освен това я уверяваше, че желае да сложи главата си на коленете й; тя никак не искаше да му позволи „такава голяма волност“. Елена изглеждаше по-сериозна от всички, но в сърцето й цареше чудно спокойствие, каквото тя отдавна не бе изпитвала. Тя се чувствуваше безкрайно добра и все й се искаше да е до нея не само Инсаров, но и Берсенев… Андрей Петрович смътно разбираше какво значи това и тайно въздишаше.
Часовете летяха; наближаваше вечерта. Ана Василевна изведнаж се разтревожи. „Ах, драги мои, колко е късно — заговори тя. — Хапнахме, пийнахме, господа, време е да си вървим.“ Тя се засуети и всички се засуетиха, станаха и тръгнаха към замъка, дето бяха екипажите. Като минаваха край езерата, всички се спряха да се полюбуват за последен път на Царицино. Навсякъде пламтяха ярки предвечерни багри, небето беше алено, листата преливаха в блясъци, разклатени от появилия се ветрец; като разтопено злато се струяха далечни води; рязко се отделяха от тъмнозелените дървета червеникавите кулички и беседки, пръснати тук-там из градината. „Сбогом, Царицино, няма да забравим днешното пътуване!“ — промълви Ана Василевна… Но в тоя миг като че за потвърждение на последните й думи се случи странен инцидент, което наистина не така лесно можеше да се забрави.
А именно: преди Ана Василевиа да успее да изпрати своя прощален привет на Царицино, изведнаж на няколко крачки от нея, зад един висок люляков храст, се раздадоха нестройни възклицания, кискалия и викове — и една група чорлави мъже, същите ония любители на пеенето, които така усърдно ръкопляскаха на Зоя, изскочиха на пътеката. Господа любителите изглеждаха доста пийнали. Като видяха дамите, те се спряха; но един от тях, огромен на ръст, с врат на бик и зачервени като на бик очи, се отдели от другарите си и като се клатушкаше тромаво, приближи към вкаменилата се от страх Ана Василевна.
— Бонжур, мадам — каза той с пресипнал глас, — как сте със здравето?
Ана Василевиа се дръпна назад.
— А защо вие — продължаваше великанът на развален руски език — не искаш да пеете „bis“, когато наш компания крещял „bis“ и „браво“, и „форо“?
— Да, да, защо? — се чу от компанията.
Инсаров понечи да излезе напред, но Шубин го спря и сам застана пред Ана Василевна.
— Позволете — започна той, — уважаеми непознати господине, да ви изкажа искреното учудване, в което поставяте всички ни с постъпките си. Вие, доколкото мога да преценя, принадлежите към саксонската част на кавказкото племе; следователно трябва да предполагаме, че знаете светското приличие, а вие заговаряте с дама, на която не сте били представени. Повярвайте, в друго време на мене особено би ми било много драго да се сближа с вас, защото забелязвам у вас такова феноменално развитие на мускулите biceps, triceps и deltoideus, и като скулптор бих сметнал за истинско щастие да ви имам за модел; но днес ни оставете на мира.
„Уважаемият непознат господин“ изслуша цялата реч на Шубин, презрително извил настрана глава и сложил ръце на хълбоци.
— Аз нищо не разбира какво вие говориш — продума той най-сетне. — Вие мисли може би аз обущар или часовникар? Е! Аз офицер, аз чиновник, да.
— Не се съмнявам в това — започна Шубин.
— А аз ето какво казвам — продължи непознатият, отстранявайки го с мощната си ръка като клонче от пътя, — аз казвам: защо вие не пял „bis“, когато ние викаше „bis“? А сега аз веднага, тая минута си отива, само нушно тая фройлайн, не тая мадам, не, тая не пушна, а ето тая или тая (той посочи Елена и Зоя) даде мене einen Kuss, както казваме по немски, цалуфчица, да; защо? Това… нищо.
— Нищо, einen Kuss, това нищо — се раздаде сред компанията.
— Ih, der Sakramenter!16 — обади се, задавяйки се от смях, един вече съвсем хилав немец.
Зоя хвана за ръката Инсаров, но той се отскубна от нея и застана право пред високия нахалник.
— Благоволете да се махнете — каза му той с невисок, но рязък глас.
Немецът тежко се закиска.
— Как махайте? Ето това и аз обичам! Нима аз не мога да се разхожда? Как това махай се! Защо махай се!
— Затова, защото се осмелихте да безпокоите една дама — продума Инсаров и изведнаж побледня, — защото сте пиян.
— Как? Аз пиян? Чуваш? Hoeren Sie das, Herr Provisor?17 Аз официр, а той смее… Сега аз искам Satisfaction! Einen Kuss will ich!18
— Ако направите още една крачка — започна Инсаров.
— Е, какво тогава?
— Ще ви хвърля във водата.
— Във водата Herr Je!19 И само това? Е, да видим, това много любопитно, как така във водата…
Господин официрът вдигна ръце и пристъпи напред, по изведнаж се случи нещо необикновено; той изкряска, цялото му огромно туловище се залюля, повдигна се от земята, краката му заритаха във въздуха и преди дамите да бяха успели да извикат, преди някой да можеше да разбере как стана това, господин официрът, с цялата си маса, с тежък плясък бухна в езерото и веднага изчезна под развълнувалата се вода.
— Ай! — дружно писнаха дамите.
— Mein Gott20 — се чу от другата страна. Мина минута… и една кръгла глава, цяла облепена с мокри коси, се показа над водата; тя пускаше мехури, тази глава; две ръце конвулсивно се блъскаха пред самата й уста.
— Той ще потъне, спасете го, спасете! — завика Ана Василевпа на Инсаров, който стоеше на брега, разкрачил крака, и дишаше дълбоко.
— Ще изплува — проговори той с презрителна и безжалостна небрежност.
— Да вървим — прибави той, като хвана Ана Василевна за ръка, — да вървим, Увар Иванович, Елена Николаевна.
— А… а… о… о… — се раздаде в тоя миг викът на нещастния немец, който бе успял да се хване за крайбрежната тръстика.
Всички тръгнаха след Инсаров и всички трябваше да минат край самата „компания“. Но останали без водач, гуляйджиите се бяха укротили и ни думица не продумаха; един само, най-храбрият от тях, измърмори, като клатеше глава: „Е, това обаче… това бог знае какво… след това“; а друг дори свали шапка. Инсаров им се виждаше много страшен и ненапразно: нещо недобро, нещо опасно се четеше на лицето му. Немците се спуснаха да измъкват другаря си и той, едва като се озова на твърда земя, започна сълзливо да ругае и да вика след тези „руски мошеници“, че той ще се оплаче, че той при негово превъзходителство граф фон Кизериц ще отиде…
Но „руските мошеници“ не обръщаха внимание на виковете му и бързаха е всички сили към замъка. Всички мълчаха, докато вървяха през градината, само Ана Василевна леко охкаше. Но ето че стигнаха екипажите, спряха се и неудържим, нестихващ смях екна сред тях като сред Омировите небесни обитатели. Пръв пискливо, като луд, се заля в смях Шубин, след него ситно забарабани Берсенев, а Зоя разсипваше тънък бисер; Ана Василевна също изведнаж прихна, дори Елена не може да не се усмихне, дори най-после и Инсаров не се сдържа. Но най-силно от всички и най-дълго, и най-неудържимо се кискаше Увар Иваиович: той се смееше до премаляване, до кихане, до задушаване. Затихна малко и продума през сълзи: „Аз… мисля… какво ли плесна?… А то… той цамбурнал…“ И заедно с последната, конвулсивно изказана дума ново избухване на смях го разтърсваше цял. Зоя още повече го подсторваше. „Аз казва — гледам крака във
