неочаквано в нея се явяваше непреодолимо желание за нещо необикновено, за някаква чудна partie de plaisir10; и колкото по-голяма трудност представляваше тази partie de plaisir, колкото повече приготовления и грижи изискваше, толкова повече се вълнуваше самата Ана Василевна, толкова й беше по-приятно. Хванеше ли я това настроение през зимата — тя нареждаше да откупят две-три съседни ложи, събираше всички свои познати и отиваше на театър или дори на маскарад; лете тя отиваше извън града, някъде по-далече. На другия ден се оплакваше от главоболие, охкаше и не ставаше от леглото, а след два месеца у нея пак се запалваше жаждата за „необикновеното“. Същото се случи и сега. Някой спомена пред нея за хубостите на Царицино и Ана Василевна внезапно заяви, че тя други ден възнамерява да отиде в Царицино. В къщи се вдигна тревога: нарочен човек замина в Москва за Николай Артемевич; с него замина и икономът, да купи вино, пастети и всякакви хранителни продукти; на Шубин бе заповядано да наеме пощенска кола (само каретата бе недостатъчна)и да приготви коне за смяна при пътуването; прислужникът два пъти тича до Берсенев и Иисаров и им занесе две покани, написани най- напред на руски, после на френски от Зоя; самата Ана Василевна се грижеше за пътния тоалет на госпожиците. Между това partie de plaisir едва не се провали: Николай Артемевич пристигна от Москва в кисело и недоброжелателно, фрондьорско разположение иа духа (той все още се сърдеше на Августина Христиановна) и като разбра каква е работата, решително обяви, че той няма да замине; че да се пътува с коли от Кунцево до Москва и от Москва до Царицино, и от Царицино пак до Москва, и от Москва до Кунцево — е безсмислено — и най-сетпе, прибави той, „нека най-напред ми докажат, че на едно място на земното кълбо може да бъде по-весело, отколкото на друго, тогава ще тръгна“. Това, разбира се, никой не можеше да му докаже и Ана Василевна поради липса на солиден кавалер вече беше готова да се откаже от partie de plaisir, но си спомни за Увар Иваиович и от мъка изпрати да го повикат от стаичката му, като каза: „Давещият се и за сламка се хваща.“ Събудиха го: той слезе долу, изслуша мълчаливо предложението на Ана Василевпа, размърда пръсти и за обща изненада се съгласи. Ана Василевпа го целуна по бузата и го нарече миличък; Николай Артемевич се усмихна презрително и каза: „Quelle dourde!“11 (той обичаше при случай да употребява „изящни“ френски думи), а на другата сутрин, в седем часа, една карета и една каляска, натоварени догоре, потеглиха от двора на Стаховата дача. В каретата седяха дамите, прислужницата и Барсенев; Инсаров се настани на капрата; а в каляската бяха Увар Иванович и Шубин. Увар Иваиович само с движение на пръста си повика при себе си Шубин; той знаеше, че Шубин ще го дразни през целия път, по между „черноземната сила“ и младия художник съществуваше някаква странна връзка и свадлива откровеност. Впрочем този път Шубин остави своя дебел приятел на спокойствие: той беше мълчалив, разсеян и кротък.
Слънцето вече беше високо в безоблачния лазур, когато екипажите пристигнаха до развалините на Царицинския замък, мрачен и страшен дори посред бял ден. Цялата компания се изсипа на тревата и веднага се упъти към градината. Напред вървяха Елепа и Зоя с Инсаров; зад тях, с израз на пълно щастие на лицето, пристъпяше Ана Василевпа под ръка с Увар Иванович. Той пъхтеше и се клатеше, новата сламена шапка режеше челото му, краката му пареха в обувките, но и той се чувствуваше добре; Шубин и Берсенев завършваха шествието. „Ние ще бъдем, братко, в резерва, като някои ветерани“ — пошепна Шубин на Берсенев. — „Там сега е България“ — прибави той, като посочи е вежди Елена.
Времето беше чудесно. Всичко наоколо цъфтеше, бръмчеше и пееше; в далечината сияеше водата на езерата; празнично, светло чувство изпълваше душата. „Ах, колко е хубаво! Ах, колко е хубаво!“ — непрестанно повтаряше Ана Василевна; Увар Иваиович клатеше одобрително глава в отговор на нейните възторжени възклицания и веднаж дори промълви: „Няма какво да се говори!“ Елена от време на време разменяше по някоя и друга дума с Инсаров; Зоя придържаше с двете си пръстчета края на широката си шапка, кокетно показваше изпод розовата си копринена рокля малките си крачета, обути в светлосиви ботинки с тъни върхове, и поглеждаше, ту встрани, ту назад. „Ехе — възкликна изведнаж невисоко Шубин, Зоя Никитишна, чини ми се, се озърта. Ще отида при нея. Елена Николаевна сега ме презира, а тебе, Андрей Петрович, уважава, което е все едно. Ще отида; стига съм се мръщил. А тебе, приятелю мой, те съветвам да се занимаваш с ботаника: в твоето положение това е най-хубавото, което можеш да измислиш; а то и в научно отношение е полезно. Сбогом!“ Шубин изтича при Зоя, предложи й ръка, като каза: „Ihre Hand Madame“12, хвана я и тръгна с нея напред. Елена се спря, повика Берсенев и също го хвана под ръка, но продължаваше да говори с Инсаров. Тя го питаше как на неговия език се казва момина сълза, клен, дъб, липа… („България!“ помисли си бедният Андрей Петрович.)
Изведнаж напред се чу вик; всички вдигнаха глави; табакерата на Шубин летеше към храсталака, хвърлена от ръката на Зоя. „Почакайте, аз ще ви отплатя за това!“ — възкликна той, мушна се в храста, намери там табакерата си и се върна пак при Зоя; по преди да успее да се приближи до нея, табакерата му отново полетя през пътеката. Пет пъти се повтори тази игра, той лее се кискаше и се заканваше, а Зоя само мълчаливо се усмихваше и се свиваше като котенце. Най-после той хвана пръстите й и така и стисна, че тя изписка и дълго след това духа ръката си, престорено се сърдеше, а той й тананикаше нещо на ухото.
— Лудетини, млади хора — весело забеляза Ана Василевна на Увар Иванович.
Той раздвижи пръсти.
— Как ви се вижда Зоя Никитишна? — каза Берсенев на Елена.
— А Шубин? — отговори тя.
В туй време цялата компания стигна до беседката, наричана Миловидова, и се сиря да се полюбува на гледката на Царицинските езера. Те се простираха едно до друго на няколко версти; гъсти гори се тъмнееха зад тях. Моравата, която покриваше целия склон на хълма до главното езеро, придаваше на самата вода необикновено ярък, изумруден цвят. Никъде, дори край брега, не се явяваше вълна, не белееше пяна дори бръчки не пробягваха по гладката повърхност. Сякаш застинала маса стъкло тежко и светло се бе утаила в огромен купел, а небето бе отишло на дъното му и къдрави дървета неподвижно се оглеждаха в неговата прозрачна дълбочина. Всички дълго и мълчаливо се любуваха на гледката; дори Шубин млъкна дори Зоя се замисли. Най-после всички единодушно пожелаха да се повозят на лодка. Шубин, Инсаров и Берсенев се спуснаха надолу по тревата тичешком. Те намериха една голяма, пъстро боядисана лодка, намериха двама гребци и повикаха дамите. Дамите дойдоха при тях; УварИванович внимателно заслиза след тях. Докато той се качваше в лодката, докато се настаняваше, всички много се смяха. „Внимавайте, господине, да не ни обърнете“ — забеляза един от гребците, млад чипонос момък с червена рубашка. „Е, е, бърборко!“ продума Увар Ивапович. Лодката заплува. Младите хора уловиха греблата, по само Инсаров умееше да гребе. Шубин предложи да пеят в хор някаква руска песен и сам подзе: „Вниз по матушке“… Берсенев, Зоя и дори Ана Василевпа подхванаха песента (Инсаров не можеше да пее), но се получи дисхармония, на третия стих певците се объркаха, само Берсенев се мъчеше да продължава е баса си: „Ничего в волнах не видно“, но също скоро се засрами.
Гребците си смигнаха и мълчаливо се ухилиха. „Какво обърна се към тях Шубин, вижда се, че господата не могат да пеят?“ Малкият с александрийската рубашка само тръсна глава. „Чакай, чипопоско — каза Шубин, — ние ще ти покажем. Зоя Никитишна, изпейте ни «Le lac13» от Нидермайер. Не гребете!“ Мокрите гребла се вдигнаха във въздуха като криле и така замряха, като ронеха звънливо капки; лодката поплува като лебед. Зоя започна да се превзема… „Allons“14 — ласкаво промълви Ана Василевна… Зоя свали шапката и запя: „О Lac! L’annee a peine a fini sa carriere…“15
Нейният обикновен, по чист гласец се понесено огледалната повърхност на езерото; далече в гората отекваше всяка дума; сякаш и там някой пееше с ясен и тайнствен, но не човешки, неземен глас. Когато Зоя свърши, гръмко „браво“ се раздаде от една беседка на брега и оттам изскочиха няколко червендалести немци, дошли да погуляят в Царицино. Някои от тях бяха без гюртуци, без връзки и дори без жилетки и толкова яростно крещяха „bis!“, че Ана Василевпа заповяда да карат по-скоро към другия край на езерото. Но преди лодката да спре на брега, Увар Ивапович още ведиаж успя да учуди своите познати: като забеляза, че на едно място в гората ехото особено ясно повтаряше всеки звук, той изведнаж започна да подвиква като пъдпъдък. Отначало всички трепнаха, по тутакси почувствуваха истинско удоволствие, — толкова повече, че Увар Иванович подвикваше много вярно и сполучливо. Това го окуражи и той се опита да мяучи; помяукането не излезе така сполучливо; той извика още веднаж като пъдпъдък, изгледа всички и млъкна. Шубин се хвърли да го целуна: той го отблъсна. В този миг лодката спря и цялата компания слезе на брега.
В това време коларят, лакеят и прислужницата бяха донесли кошницата от каретата и бяха наредили
