охотно я поемаха. В далечината, отвъд реката, до небосклона всичко блестеше, всичко гореше; от време на време там подухваше ветрец и раздробяваше и усилваше блясъка; лъчиста пара трептеше над земята. Птици не се чуваха: те не пеят в жегата; но щурците цвъртяха навсякъде и приятно беше да слушаш тоя зноен звук на живота, седейки на прохлада, на спокойствие: той навяваше сън и будеше мечти.
— Забелязал ли си — започна изведнъж Берсенев, като си помагаше с движения на ръцете — какво странно чувство буди у нас природата? Всичко в нея е така пълно, така ясно, искам да кажа, така доволно от себе си и ние разбираме това и му се любуваме, а в същото време тя, поне у мене, всякога буди някакво безпокойство, някаква тревога, дори тъга. Какво значи това? Дали по-силно съзнаваме пред нея, пред нейното лице, цялото свое несъвършенство, своята обърканост, или пък ни е малко това удовлетворение, с Което тя се задоволява, а другото, тоест, искам да кажа, онова, от което ние имаме нужда, липсва в нея.
— Хм — възрази Шубин, — ще ти кажа, Андрей Петрович, откъде иде всичко това. Ти описа чувствата на самотния човек, който не живее, а само гледа и се възторгва. Защо ще гледаш? Живей и ти и ще бъдеш силен. Колкото и да чукаш на вратата на природата, тя не щети се откликне с разбрана дума, защото я няма. Ще звучи и стене като струпа, по песен от нея не чакай, Живата душа — тя ще се откликне, и преди всичко женската душа. И затова, благородни ми приятелю, съветвам те да си намериш другарка на сърцето и всички твои тъжни чувства веднага ще изчезнат. Ето онова, „от което имаме нужда“, както казваш ти. Та тази тревога, тази тъга, та това е просто един вид глад. Дай на стомаха истинска храна и всичко веднага ще бъде в ред. Заеми мястото си в пространството, бъди тяло, братко мой! Пък и какво е това, защо ти е природата? Чуй само: любов… каква силна, огнена дума! Природа… какъв студен, школски израз! И затова (Шубин запя): „Да живее Маря Петровна!“ Или не — прибави той, — не Маря Петровна, но все едно! Ву ме компрене.1
Берсенев се понадигна и опря брадичка на сключените си ръце.
— Защо се подиграваш — продума той, без да гледа другаря си, — защо се шегуваш? Да, ти си прав: любов — това е велика дума, велико чувство… Но за коя любов говориш ти?
Шубии също се понадигна.
— За коя любов? За която искаш, само да е налице. Признавам, според мене съвсем няма различни видове любов. Щом си обикнал…
— От цялата си душа… — подхвана Берсенев.
— Е, да, от само себе си се разбира, душата не е ябълка; не можеш да я разделиш. Щом си обикнал, ти имаш право. А аз не съм мислил да се шегувам. В сърцето ми сега има такава нежност, то е така смекчено… Аз исках само да обясня защо природата, както казваш, ни действува така. Затова защото тя буди у нас нужда от любов, а е безсилна да я удовлетвори. Тя ни тласка тихо към други, живи прегръдки, а пие не я разбираме и чакаме нещо от самата нея. Ах, Андрей, Андрей, прекрасно е това слънце, това небе, всичко, всичко наоколо ни е прекрасно, а ти тъжиш; но ако в този момент ти държеше в ръката си ръката на любимата жена, ако тази ръка и тази жена бяха твои, ако ти дори гледаше с нейните очи, чувствуваше не със своето самотно, а с нейното чувство — не тъга, Андрей, не тревога щеше да буди в тебе природата, и нямаше да забелязваш ти нейната красота; самата тя щеше да се радва и да пее, щеше да приглася на твоя химн, защото тогава ти щеше да дадеш на нея, нямата природа, език! Шубин скочи на крака и се разходи два пъти назад-напред, а Берсенев наведе глава и лицето му се покри със слаба червенина.
— Не съм съвсем съгласен с тебе — започна той, — не всякога природата ни говори за… любов. (Той не изрече тая дума изведнаж.) Тя ни и заплашва; тя ни напомня за страшни… да, за недостъпни тайни. Нали тя трябва да пи погълне, и не ни ли поглъща непрестанно тя? В нея има и живот, и смърт; и смъртта в нея говори също тъй високо, както и животът.
— И в любовта има живот и смърт — прекъсна Шубин.
— А после — продължи Берсенев, — когато аз например стоя напролет в гората, в зеления гъсталак, когато ми се струва, че чувам романтичните звуци на Обероновия рог (на Берсенев му етапа малко неудобно, когато изрече тия думи) — нима и това…
— Жажда за любов, жажда за щастие, нищо повече! — подзе Шубин — И аз познавам тия звуци, и аз познавам онова умиление и очакване, които обземат душата в сянката на гората, в недрата й, или вечер, в откритите поля, когато слънцето залязва и реката дими зад храстите. Но и от гората, и от реката, и от земята, и от небето, от всяко облаче, от всяка тревичка аз чакам, аз искам щастие, във всичко усещам неговото приближаване, чувам неговия зов. „Моят бог — е бог светъл и весел!“ Така бях започнал едно стихотворение; признай, славеи е първият стих, но втория не можах да съчиня. Щастие! Щастие! Докато животът не е минал, докато всичките ни органи са в наша власт, докато вървим не надолу, а нагоре! Дявол да го вземе — продължаваше Шубин с внезапен порив, — ние сме млади, не сме изроди, не сме глупави: ние ще извоюваме щастието си!
Той тръсна къдри и самоуверено, почти предизвикателно погледна нагоре, към небето. Берсенев вдиша очи към него.
— Нима няма нищо по-висше от щастието? — проговори той тихо.
— А например? — запита Шубин и се спря.
— Ето например ние с тебе, както ти казваш, сме млади и, да речем, добри хора; всеки от нас иска щастие за себе си… Но дали думата „щастие“ е такава, че да може да ни свърже, да ни възпламени и двамата, да пи накара да си подадем ръка? Не е ли егоистична, искам да кажа, не е ли разединяваща тази дума?
— А ти знаеш ли такива думи, които свързват?
— Да, и те не са малко, и ти ги знаеш.
— Хайде де! Кои са тия думи?
— Да речем, изкуство — тъй като ти си художник, родина, наука, свобода, справедливост.
— А любов? — попита Шубин.
— И любов е свързваща дума; но не онази любов, за която ти сега жадуваш: не любовта-наслаждепие, а любовта-жертва.
Шубин се намръщи.
— Това е добре за немците; а аз искам да обичам за себе си; аз искам да бъда номер първи.
— Номер първи — повтори Берсенев. — А аз мисля, че да бъдеш номер втори — това е цялото предназначение на нашия живот.
— Ако всички постъпват така, както ти съветваш — промълви с тъжна гримаса Шубин, — никой на земята няма да яде ананаси: все ще ги оставя на другите.
— Значи, ананасите не са нужни; впрочем не се бой: всякога ще се намерят хора, готови да отнемат дори хляба от чуждата уста.
Двамата приятели помълчаха.
— Тия дни пак срещнах Инсаров — започна Берсенев, — поканих го у дома; искам непременно да го запозная с тебе… и със Стахови.
— Кой е тоя Инсаров? Ах, да, онзи сърбин или българин, за когото ти ми говори? Патриотът? Дали той не ти е внушил всички тия философски мисли?
— Може би.
— Необикновен индивид, а?
— Да.
— Умен? Даровит?
— Умен?… Да. Даровит? Не зная, но не мисля.
— Не? Тогава какво е забележителното у него?
— Ще видиш. А сега, мисля, е време да вървим. Ана Василевна вероятно пи чака. Колко ли е часът?
— Три. Да вървим. Колко е задушно! Този разговор запали цялата ми кръв. Имаше един момент, когато и ти… ненапразно съм художник — всичко забелязвам. Признай си, занимава те някоя жена…
Шубин искаше да види лицето на Берсенев, потоп се обърна и излезе изпод липата. Шубин тръгна след него, като пристъпяше нехайно-грациозно с малките си крачка. Берсенев се движеше тромаво, високо вдигаше рамене, изпъваше шия; но все пак той изглеждаше по-порядъчеи човек от Шубин, повече джентълмен, бихме казали, ако тази дума не бе толкова изтъркана у нас.
Младите хора слязоха към Москва-река и тръгнаха по брега й. От водата лъхаше свежест и тихият
