Василевна му помогна с пари и той криво-ляво постъпи деветнадесет-годишен в университета, в медицинския факултет. Павел не чувствуваше никакво влечение към медицината, по поради съществуващия по онова време брой на студентите беше невъзможно да постъпи в някой друг факултет; при това той се надяваше да изучи анатомията. По не научи анатомията; не записа втори курс и недочакал изпита, напусна университета, за да се посвети изключително на призванието си. Той се трудеше усърдно, но не редовно; скиташе из околностите на Москва, моделираше и рисуваше портрети на селски момичета, срещаше се е разни хора, млади и стари, повече и по-малко важни, с италиански скулптори-занаятчии и руски художници, не искаше да чуе за академията и не признаваше ни един професор. Той безспорно беше талантлив: в Москва вече го знаеха. Майка му, по рождение парижанка, от добро семейство, добра и умна жена, го научи френски, залягаше и се грижеше за него денем и нощем, гордееше се с него и умирайки още млада от туберкулоза, помоли Ана Василевна да го вземе при себе си. Тогава той караше двадесет и първата си година. Ана Василевна изпълни нейното последно желание: той живееше в една малка стаичка в пристройката към дачата.
— Но хайде да обядваме, хайде — каза с жаловит глас домакинята и всички тръгнаха към трапезарията. — Седнете до мене, Zoe — промълви Ана Василевна, — ти, Helene, забавлявай гостенина, а ти, Paul, моля ти се, мирувай и не дразни Zoe. Днес ме боли глава.
Шубин пак изви очи към небето; Zoe му отговори с полуусмивка. Тази Zoe, или по-точно Зоя Никитишна Мюлер, беше миличка, малко разногледа порусена немкиня, с раздвоено на края носле и червени мънички устнички, руса, пълничка. Тя пееше доста добре руски романси, хубавичко свиреше на пиано разни ту веселички, ту тъжни парченца; обличаше се с вкус, но някак си по детски и прекалено спретнато. Ана Василевна я беше взела за компаньонка на дъщеря си, а почти винаги я държеше при себе си. Елена не се оплакваше от това: тя просто не знаеше какво да говори със Зоя, когато се случеше да остане с нея насаме.
Обедът продължи доста дълго; Берсенев разговаряше с Елена за университетския живот, за своите намерения и надежди; Шубин се вслушваше и мълчеше, ядеше с преувеличена охота, като хвърляше от време на време комично-тъжни погледи на Зоя, която му отговаряше с все същата флегматична усмивчица. След обеда Елена, Берсенев и Шубин тръгнаха към градината; Зоя погледна след тях и като сви леко рамене, седна при пианото. Ана Василевна измърмори уж: „Защо и вие не отидете да се разходите? — но без да дочака отговор, добави: — Изсвирете ми нещо тъжно…“
— „La derniere pensee“ de Weber?3 — попита Зоя.
— Ах, да, от Вебер — промълви Ана Василевна, отпусна се в креслото и една сълза се появи на ресниците й.
В това време Елена поведе двамата приятели към беседката от акации с дървена масичка по средата и със скамейки наоколо. Шубин се огледа, подскочи няколко пъти и като пошепна: „Почакайте!“, изтича до стаята си, донесе парче глина и започна да моделира фигурата на Зоя, като клатеше глава, мърмореше и се смееше.
— Пак старите шеги — каза Елена, като погледна работата му, и се обърна към Берсенев, с когото продължаваше разговора, започнат на масата.
— Старите шеги — повтори Шубин. — Предметът е неизчерпаем! Днес особено тя ме изкарва от търпение.
— Защо така? — попита Елена. — Ще помисли човек, че говорите за някаква зла, неприятна баба. Такова хубавичко младо момиче…
— Разбира се — прекъсна я Шубин, — тя е хубавичка, много хубавичка; уверен съм, че всеки минувач, като я погледне, непременно ще си помисли: „Ето с нея може чудесно… да потанцуваш полка“; уверен съм също така, че тя знае това и че й е приятно. Защо са тия срамежливи гримаси, тази скромност? Но вие знаете какво искам да кажа — прибави той през зъби. — Впрочем вие сега сте заета с друго.
И като развали фигурата на Зоя, Шубин започна бързо и сякаш с досада да моделира и мачка глината.
— И така, вие бихте желали да станете професор? — попита Елена Берсенев.
— Да — отвърна той, като стискаше между коленете червените си ръце. — Това е най-голямата ми мечта. Разбира се, аз добре зная всичко, което не ми достига, за да бъда достоен за такова високо… Искам да кажа, че аз съм твърде малко подготвен, по надявам се да получа разрешение да замина за чужбина; ще прекарам там три-четири години, ако трябва, и тогава…
Той замълча, наведе се, после бързо вдигна очи и като се усмихна стеснително, поправи косата си. Когато Берсенев говореше с жена, говорът му ставаше още по-бавен и още по-силно почваше да фъфле.
— Вие искате да станете професор по история? попита Елена.
— Да, или по философия — прибави той, като понижи глас, — ако това бъде възможно.
— Той и сега е дяволски силен във философията — забеляза Шубин, като прокарваше с нокът дълбоки черти по глината, — защо му е да ходи в чужбина?
— И вие ще бъдете напълно доволен от положението си? — попита Елена, като се опря на лакът и го загледа право в лицето.
— Напълно, Елена Николаевна, напълно. Какво по-благородно призвание от това? Представете си, да тръгна по стъпките на Тимофей Николаевич… Само мисълта за подобна дейност ме изпълва с радост и смущение, да… със смущение, което… което идва от съзнанието за малките ми сили. Покойният ми баща ме благослови за тая дейност… Никога няма да забравя последните му думи.
— Баща ви тази зима ли почина?
— Да, Елена Николаевна, през февруари.
— Казват — продължаваше Елена, — че той оставил някакво забележително съчинение в ръкопис; истина ли е?
— Да, остави. Той беше чудесен човек. Вие бихте го обикнали, Елена Николаевна.
— Уверена съм в това. А какво е съдържанието на това съчинение?
— Да ви предам съдържанието на това съчинение с няколко думи, Елена Николаевна, е малко трудно. Моят баща беше много учен човек, шелингианец, той употребяваше изрази не всякога ясни…
— Андрей Петрович — прекъсна го Елена, — извинете ме за невежеството, какво значи шелингианец?
Берсенев леко се усмихна.
— Шелингианец, това значи последовател на Шелинг, немски философ, а в какво се състои учението на Шелинг…
— Андрей Петрович — извика изведнаж Шубин, — за бога! Да не би да искащ да прочетеш на Елена Николаевна лекция за Шелинг! Имай милост!
— Съвсем не лекция — измърмори Берсенев и се изчерви, — аз исках…
— А защо пък не и лекция — подзе Елена. — Ние с вас имаме голяма нужда от лекции, Павел Яковлевич.
Шубин я загледа втренчено и изведнаж се закиска.
— Защо се смеете? — попита тя студено и почти рязко.
Шубин млъкна.
— Е, стига, не се сърдете — продума той след малко. — Виновен съм. Но наистина, що за желание, моля ви се, сега, в такова време, под тези дървета, да говорите за философия? По-добре е да говорим за славеи, за рози, за млади очи и усмивки.
— Да, и за френски романи, за женски парцали — продължи Елена.
— Може и за парцали — отвърна Шубин, — ако са красиви.
— Да. Но ако не искаме да говорим за парцали? Вие се препоръчвате за свободен художник, а защо посягате на свободата на другите? Позволете да ви попитам: щом мислите така, защо нападате Зоя? С пея е особено удобно да се говори за парцали и за рози. Шубин изведнаж пламна и стана от скамейката. — А, така ли? — започна той с нервен глас. — Разбирам вашето подсещане; вие ме пращате при нея, Елена Николаевна. С други думи, аз съм излишен тук? — Не съм помислила да ви пъдя оттука. — Искате да кажете — продължаваше разпалено Шубин, — че не заслужавам друго общество, че аз й подхождам, че аз съм също така празен и глупав, и повърхностен като тая сладникава немкиня? Така ли? Елена сви
