вежди.
— Вие не винаги сте се изказвали така за нея, Павел Яковлевич — забеляза тя.
— А! Укор! Сега пък укор! — извика Шубин. — Е, да, не скривам, имаше минута, именно една минута, когато тези свежи, банални бузички… Но ако исках да ви се отплатя с укор ида ви напомня… Но прощавайте — прибави изведнаж той, — страх ме е, че ще прекаля.
И като удари с ръка по моделираната във форма иа глава глина, той избяга от беседката и отиде в стаята си.
— Дете — каза Елена, като погледна след него.
— Художник — промълви с тиха усмивка Берсенев. — Всички художници са такива. Трябва да прощаваме капризите им. Това е тяхно право.
— да — възрази Елена, — но Павел досега още е нищо не е заслужил това право. Какво е направил досега? Дайте си ръката и да тръгнем по алеята. Той ни попречи. Говорехме за съчинението на вашия баща.
Берсенев хвана ръката на Елена и тръгна с нея из градината, но започнатият разговор, прекъснат твърде рано, не се възобнови; Берсенев отново се зае да излага своите възгледи за професорското звание, за бъдещата си дейност. Той вървеше тихо до Елена, неумело пристъпваше, неумело държеше ръката й, от време на време се буташе с рамото и нито веднаж не я погледна; но думите му течаха леко, макар и не съвсем свободно; той се изразяваше просто и точно и в очите му, които бавно блуждаеха по стволовете на дърветата, по пясъка на пътечката, по тревата, светеше тихо умиление от благородни чувства, а в успокоения му глас се долавяше радостта на човек, който съзнава, че е можал да се изкаже пред друг, скъп за него човек. Елена го слушаше внимателно и полуобърната към него, не снемаше поглед от леко побледнялото му лице, от очите му, дружелюбия и кротки, макар да избягваха да срещнат нейните очи. Душата й се разтваряше и нещо нежно, добро, хубаво като че се вливаше в сърцето й, израстваше в него.
Шубин не излезе от стаята си до вечерта. Вече съвсем се бе стъмнило, непълната лупа светеше високо в небето, Млечният път започваше да се белее и звездите обсипваха небесния свод, когато Берсенев, след като се раздели с Ана Василевна, с Елена и със Зоя, приближи до вратата на своя приятел. Намери я заключена и почука.
— Кой е? — чу се гласът на Шубин.
— Аз — отговори Берсенев. — Какво искаш?
— Отвори ми, Павел, стига си капризничил; как не те е срам?
— Аз не капризнича, спя и виждам в съня си Зоя.
— Престани, моля ти се. Не си дете. Отвори ми.
Трябва да поприказвам с тебе.
— Не се ли наприказва с Елена? — Стига де, стига; отвори ми!
Шубин отговори с престорено хъркане. Берсенев сви рамене и си тръгна към къщи.
Нощта беше топла и някак особено безмълвна, сякаш всичко наоколо се ослушваше и дебнеше; и Берсенев, обгърнат от неподвижната мъгла, неволно се спираше и също се ослушваше и дебнеше. Леко шумолене, като шумолене от женска рокля, се понасяше от време на време по върховете на близките дървета и будеше у Берсенев сладко и тревожно чувство, чувство почти на страх. Мравки пробягваха по бузите му, очите му се овлажняваха от мигновено изплувала сълза: искаше му се да стъпва съвсем нечуто, да се крие, да се промъква. Остър ветрец отстрани го прониза: той едва трепна и замря на мястото си; сънлив бръмбар падна от едно клонче и тупна на пътя; Берсенев тихо извика: „А!“ — и пак се спря. Но той почна да мисли за Елена и всички тия мимолетни усещания изчезнаха изведнаж: остана само ободряващото впечатление от нощната свежест и нощната разходка; цялата му душа бе изпълнена от образа на младото момиче. Берсенев вървеше, навел глава, и си припомняше нейните думи, нейните въпроси. Огори му се, че чу тропот от бързи стъпки след себе си. Той се ослуша: някой тичаше, настигаше го; чу се запъхтяно дишане и изведнаж пред него из черния кръг на сянката, падаща от едно голямо дърво, без шапка, с разчорлени коси, цял бледен на лунната светлина, изскочи Шубин.
— Радвам се, че си тръгнал по тоя път — с мъка издума той, — цяла нощ нямаше да заспя, ако не бях те настигнал. Дай ръка. Нали си отиваш в къщи?
— В къщи.
— Ще те изпратя.
— Но как ще вървиш без шапка?
— Нищо. Аз и връзката си свалих. Сега е топло.
Приятелите направиха няколко крачки.
— Нали бях много глупав днес? — попита внезапно Шубин.
— Откровено казано, да. Не можех да те разбера.
Никога не съм те виждал такъв. И от какво се разсърди, моля ти се! За какви глупости!
— Хм — измънка Шубин. — Ето как говориш, а на мене не ми е до глупости. Знаеш ли — прибави той, — трябва да ти кажа, че аз… че…Мисли за мене, каквото искаш… аз… да! Аз съм влюбен в Елена.
— Ти си влюбен в Елена! — повтори Берсенев и се спря.
— Да — с принудена небрежност продължи Шубин. — Това те учудва? Ще ти кажа нещо повече. До тази вечер можех да се надявам, че и тя след време ще ме обикне. Но днес се убедих, че няма защо да се надявам. Тя обича другиго.
— Другиго? Кого?
— Кого? Тебе! — възкликна Шубин и удари Берсенев по рамото.
— Мене!
— Тебе — повтори Шубин.
Берсенев отстъпи крачка назад и застина на място. Шубин го погледна изпитателно.
— И това те учудва? Ти си скромен младеж. Но тя те обича. За това можеш да бъдеш спокоен.
— Какви глупости дрънкаш! — произнесе най-сетне с досада Берсенев.
— Не, не са глупости! А впрочем защо стоим? Да вървим напред. Като върви човек, е по-леко. Аз я познавам отдавна, и добре я познавам. Не може да греша. Ти допадна на сърцето й. Беше време, когато й харесвах; но, първо, аз за пея съм твърде лекомислен младеж, а ти си същество сериозно, ти си нравствено и физически чиста личност, ти си… чакай, не съм свършил, ти си добросъвестно умерен ентусиаст, истински представител на онези жреци на науката, с които — не, не с които, — с каквито така справедливо се гордее класата на средното руско дворянство! А, второ, Елена тия дни ме завари, като целувах ръцете на Зоя!
— На Зоя?
— Да, на Зоя. Какво да правиш? Тя има такива хубави рамене!
— Рамене!
— Е, да, рамене, ръце, не е ли все едно? Елена ме завари в тия свободни занимания след обеда, а преди обед аз в нейно присъствие се карах на Зоя. За съжаление Елена не разбира цялата естественост на подобни противоречия. И ето, яви се ти: ти вярваш… — — в какво ли вярваш ти?… — ти се червиш, смущаваш се, говориш за Шилер, за Шелинг (а тя все търси забележителни хора) — ето че и победи, а аз, нещастният, се мъча да се шегувам… а… в същото време…
Шубин изведнаж заплака, отдръпна се встрани, седна на земята и се хвана за косите.
Берсенев се приближи до него.
— Павел — започна той, — какви са тия детинщини? Моля ти се! Какво ти е днес? Бог знае каква глупост ти е влязла в главата, та плачеш. На мене, право да ти кажа, ми се струва, че се преструваш.
Шубин вдигна глава. Сълзи блестяха на бузите му при лунната светлина, но лицето му се усмихваше.
— Андрей Петрович — заговори той, — ти можеш да мислиш за мене, каквото искаш. Готов съм дори да се съглася, че това сега е истерика, но, ей богу, аз съм влюбен в Елена, а тя обича тебе. Впрочем аз обещах да те изпратя до къщи и ще сдържа обещанието си.
Той етапа.
— Каква нощ! Сребриста, тъмна, млада! Колко е хубаво сега на онези, които са любими. Колко им е приятно да не спят! Ти ще спиш ли, Андрей Петрович?
Берсенев нищо не отговори и ускори крачките си.
