— Къде бързаш? — продължи Шубин. — Повярвай ми, такава нощ в твоя живот няма да се повтори, а в къщи те чака Шелинг. Наистина той ти свърши днес работа; по ти вее пак не бързай. Пей, ако умееш, пей още по-силно; ако не умееш — свали шапка, вдигни глава и се усмихвай на звездите. Те всички тебе гледат, само тебе: звездите само това правят — гледат влюбените, затова са така прелестни. Нали си влюбен, Андрей Петрович?… Не ми отговаряш — защо не отговаряш? — заговори пак Шубин. — О, ако се чувствуваш щастлив, мълчи, мълчи! Аз бъбря, защото съм нещастен, аз съм нелюбим, аз съм фокусник, артист, шут; но какви безмълвни възторзи бих пил в тия нощни струи, под тия звезди, под тия елмази, ако знаех, че ме обичат!… Берсенев, щастлив ли си?
Берсенев мълчеше както преди и бързо вървеше по равния път. Напред, между дърветата, заблещукаха светлинните на селцето, в което живееше той; то се състоеше само от десетина малки дачи. В самото му начало, вдясно от пътя, под две разклонени брези се намираше малко дюкянче; всичките му прозорци бяха вече затворени, но широка ивица светлина падаше като ветрило от отворената врата върху утъпканата трева и стигаше върха на дърветата, като озаряваше силно белезникавата опака страна на гъстите листи. Едно момиче, наглед прислужница, стоеше в дюкянчето с гръб към вратата и се пазареше с бакалина: изпод червената кърпа, която бе метнала на главата си и придържаше с голата си ръка под брадичката, едва се виждаше кръглата й бузичка и тънката шийка. Младите мъже стъпиха в ивицата светлина, Шубин погледна вътре в дюкянчето, спря се и извика: „Анушка!“ Момичето живо се обърна. Видяха миловидно, малко широко, по свежо лице с весели кафяви очи и черни вежди. „Анушка!“ — повтори Шубин. Момичето се вгледа в него, изплаши се, засрами се и без да свърши покупките си, се спусна но стълбите, бързо се шмугна край тях и като се озърташе едва забележимо, тръгна наляво през пътя. Бакалинът, човек пълен и равнодушен към всичко в света, като всички извънградски дребни търговци, шумно се прозина след нея, а Шубин се обърна към Берсенев с думите: „Това… това, виждаш ли… тука имам познато семейство… та то е у тях… да не помислиш…“ — и без да довърши, изтича след отдалечаващото се момиче.
— Избърши поне сълзите си — му извика Берсенев и не можа да се сдържи да не се засмее. Но когато се върна в къщи, лицето му не беше весело; той не се смееше вече. Нито за миг не бе повярвал на онова, което му каза Шубин, но думата, която той изрече, заседна дълбоко в душата му. „Павел се подигра с мене — мислеше той, — но тя някога ще се влюби… В кого ли ще се влюби?“
В стаята на Берсенев имаше пиано, малко и старо, но е мек и приятен, макар не съвсем чист тон. Берсенев седна до пианото и започна да взема акорди. Както всички руски дворяни той като малък беше учил музика и както почти всички от тях свиреше доста лошо; по той страстно обичаше музиката. Всъщност той обичаше в нея не изкуството, не формата, в която тя се изразява (симфониите и сонатите, дори оперите го отегчаваха), а нейната стихия: обичаше онези смътни и сладки, безпредметни и всеобхватни усещания, събуждани в душата от съчетанията и преливанията на звуците. Повече от час той не стана от пианото, като повтаряше много пъти едни и същи акорди, търсеше несръчно нови, спираше се и замираше на постепенно заглъхващите септими. Сърцето му се топеше от мъка и очите му неведнъж се напълваха със сълзи. Той не се срамуваше от тях: проливаше ги в тъмнината. „Павел има право — мислеше си той, — нредчувствувам: тая вечер няма да се повтори.“ Най-после стана, запали свещта, наметна халата си, взе от етажерката втория том от Историята на Хохенщауфените от Раумер — и като въздъхна два пъти, се зае старателно да чете.
VI
А в това време Елена се върна в стаята си, седна пред отворения прозорец и опря глава на ръцете си. Беше й станало навик да прекарва всяка вечер около четвърт час на прозореца в стаята си. И тогава тя разговаряше сама със себе си, даваше си отчет за изминалия ден. Неотдавна беше навършила двадесет години. Беше висока на ръст, имаше бледо и мургаво лице, големи сиви очи с извити вежди, заобиколени от дребни лунички, съвсем прави чело и нос, свити устни и доста остра брадичка. Тъмнорусата й коса се спущаше ниско на тънката й шия. В цялото й същество, в израза на лицето, съсредоточен и малко плах, в ясния, но променлив поглед, в усмивката, сякаш напрегната, в гласа, тих и неравен, имаше нещо нервно, електрическо, нещо поривисто и бързо, с една дума, нещо, което не можеше да се хареса на всички, което дори отблъскваше някои. Ръцете и бяха тесни, розови, с дълги пръсти, краката също бяха тесни; тя ходеше бързо, почти стремително, като се навеждаше малко напред. Тя израсна много странно; най-напред обожаваше баща си, после страстно се привърза към майка си и охладня и към двамата, особено към баща си. В последно време се държеше с майка си като с болна старица; а баща й, който се гордееше с нея, докато тя минаваше за необикновено дете, започна да се страхува от нея, когато тя порасна, и казваше, че е една възторжена републиканка, бог знае на кого се е метнала! Слабостта я възмущаваше, глупостта я сърдеше, лъжата тя не прощаваше „во веки веков“; в исканията си не отстъпваше пред нищо, дори молитвите й неведнаж се примесваха с укор. Достатъчно беше човек да изгуби уважението й — а тя присъждаше бързо, често много бързо — и вече той преставаше да съществува за нея. Всички впечатления се наслояваха дълбоко в душата й; животът не беше лек за нея.
Гувернантката, на която Ана Василевна бе предоставила да довърши възпитанието на дъщеря й — възпитание, да забележим в скобки, дори незапочнато от скучаещата госпожа, — беше рускиня, дъщеря на един пропаднал рушветчия, завършила институт, много чувствително, добро и лъжливо същество; тя постоянно се влюбваше и свърши с това, че в петдесета година (когато Елена навърши седемнадесет години) се омъжи за някакъв офицер, който веднага я заряза. Тая гувернантка много обичаше литературата и сама пописваше стихчета; тя събуди у Елена страст към четенето, но само четенето не я задоволяваше: тя от дете жадуваше да работи, да върши добро; бедните, гладните, болните я занимаваха, тревожеха, мъчеха; тя ги сънуваше, разпитваше за тях всичките си познати; милостиня тя даваше грижливо, с неволна важност, почти с вълнение. Всички изтерзани животни, мършави дворни кучета, осъдени на смърт котета, паднали от гнездата врабчета, дори насекоми и гадини намираха в Елена покровителство и защита: тя сама ги хранеше, не се гнусеше от тях. Майка й не й пречеше; но затова пък баща й много се сърдеше на дъщеря си за нейното, както той се изразяваше, глупаво нежничене и уверяваше, че от кучета и котки в къщи няма къде да се стъпи. „Леночка — извикваше й той понякога, — ела по-скоро, че един паяк смуче една муха, освободи нещастницата!“ И Леночка, разтревожена, тичаше, освобождаваше мухата, изчистваше крачетата й. „Е, сега дай да те ухапе, щом си толкова добра“ — иронично забелязваше баща й, но тя не го слушаше. На десетгодишна възраст Елена се запозна с едно бедно момиче, Катя, и тайно ходеше да се среща с нея в градината, носеше й лакомства, подаряваше й кърпи, дребни монети — играчки Катя не вземаше. Тя сядаше до нея на голата земя в някой затънтен кът, зад копривата; с чувство на радостно смирение ядеше от нейния корав хляб, слушаше разказите й. Катя имаше леля, зла старица, която често я биеше; Катя я мразеше и все разправяше как ще избяга от леля си, как ще живее на воля; с тайно уважение и страх слушаше Елена тия непознати, нови думи, съсредоточено гледаше Катя и тогава всичко в нея — черните й, подвижни, почти животински очи, загорелите й ръце, глухото й гласче, дори окъсаните й дрехи — се струваше на Елена някак особено, едва ли не свято. Елена се връщаше в къщи и дълго след това мислеше за бедните, за божията воля; мислеше как ще си издяла орехова тояга, ще нарами една торба и ще избяга с Катя, как ще се скита по пътищата с венец от метличина; тя веднаж беше видяла Катя с такъв венец. Влезеше ли в това време някой от домашните й в стаята, тя настръхваше и гледаше мрачно. Веднъж бе тичала в дъжда да се срещне с Катя и бе изкаляла роклята си; баща й я видя и я нарече мръсно момиче, селянче. Тя пламна цяла — и страшно, и чудно й стана на сърцето. Катя често тананикаше някаква полудива, войнишка песничка. Елена научи от нея тая песничка… Ана Василевна я чу и се възмути.
— Откъде научи тая мръсотия? — попита тя дъщеря си.
Елена само погледна майка си и нито дума ме продума: тя почувствува, че по-скоро ще позволи да я нарежат на парчета, отколкото да издаде своята тайна, и пак й стана и страшно, и сладко на сърцето. Впрочем познанството й с Катя не продължи дълго: бедното момиче заболя от треска и след няколко дни умря.
Като научи за смъртта на Катя, Елена много тъгува и много нощи наред не можа да спи. Последните думи на бедното момиче непрестанно звучаха в ушите й и й се струваше, че я викат…
А годините се нижеха една след друга; бързо и нечуто, като под снежни води протичаше младостта на Елена — във външно бездействие, във вътрешна борба и тревога. Другарки тя нямаше: не се сближи с нито едно от момичетата, които посещаваха дома на Стахови. Родителската власт никога не бе тежала над
