кабинета.
— Даря все ще го забрави някъде — промълви Ана Василевна и се отдалечи, като шумолеше с копринената си рокля.
Шубин понечи да — тръгне след пея, но се спря, защото чу зад себе си бавния глас на Увар Иванович.
— Не трябваше така… хлапако… — заговори с паузи запасният подпоручик.
Шубин се приближи до него.
— А как трябваше, многоуважаеми Увар Иванович?
— Как? Млад си ти, трябва да уважаваш. Да.
— Кого?
— Кого? То се знае кого. Не се хили!
Шубмн скръсти ръце на гърди.
— Ах вие, представителю на хоровото начало — извика той, — черноземна сила сте вие, фундамент на общественото здание!
Увар Иванович започна да движи пръстите си.
— Стига, брат, не ме изкушавай.
— Гледай го — продължи Шубин, — немлад дворянин вече, а колко щастлива и детска вяра се крие още в него! Да го уважавам! А знаете ли вие, стихийни човече, защо Николай Артемевич ми се сърди? Днес аз цяла сутрин бях с него при неговата немкиня; днес тримата пяхме „Не се отделяй от мене“; да бяхте чули само. Изглежда, вас това ви вълнува. Пяхме „Ние, господари“.
мой, пяхме — и ми стана дори скучно; гледам: работата лоша, нежности много. Започнах да ги дразни и двамата. Излезе добре. Отначало тя се разсърди на мене, после на него; а после той се разсърди на нея и й каза, че е щастлив само у дома си: и че за него там е рай; тя пък му каза, че е безнравствен; а аз й казах: „Ах!“ по немски; той си отиде, а аз останах; той дойде тука, тоест в рая, но в рая му е противно. И ето започнал да мърмори. Кой, кой сега според вас е виновен?
— Разбира се, ти възрази Увар Ивановпич, Шубин втренчи поглед в него.
— Ще се осмеля да ви попитам, почтени рицарю започна той е раболепен глас, вие благоволихте, да произнесете, тези загадъчни думи поради някакво съображение на вашата миедителна способност или пол, напора на мигновена потребност да произведете сътресение във въздуха, наречено звук?
— Не ме изкушавай ти казвам! — простена Увар Иванович.
Шубин се засмя и избяга навън.
— Ей! — възкликна след четвърт час. Увар Иванович. — Такова… чашка водка!
Прислужникът донесе на поднос водка, и закуска. Увар Иванович: тихичко взе от подноса чашката и дълго, с повишено внимание я гледа, сякаш не разбираше добре какво държи в ръката си. После погледна прислужника и го попита не се ли казва Васка. После прие огорчен, вид, изпи водката, похапна и бръкна в джоба си да извади носната кърпа. Прислужникът вече отдавна бе отнесъл подноса и стъклото на мястото им, бе изял остатъка от селдата и вече бе успял да заспи, сгушен в господарското палто, а Увар Ивановнч все още държеше кърпата пред себе си върху разперените си пръсти и със същото повишено внимание поглеждаше ту към прозореца, ту към пода и стените.
IX
Шубин се върна в стаята си в пристройката и разтвори книга. Камериерът на Николай Артемевич предпазливо влезе в стаята и му подаде малка триъгълна бележка, запечатана е голям гербов печат. „Надявам се — пишеше в бележката, — че вие, като честен човек, няма да си позволите да загатнете дори и с една дума за оная полица, за която говорихме — тази сутрин. Ние знаете моите отношения и моите правила, незначителността на самата сума и другите обстоятелства; най-сетне има семенни тайни, които трябва да се уважават, и семейното спокойствие е такава светиня, която само etres sans coeur6, към които нямам причини да ви причисля, не признават! (Бележката върнете.) Н. С.“
Шубин падраска отдолу с молив: „Не се безпокойте — още не съм започнал да измъквам кърпички от джобовете“, върна бележката на камериера и отново се залови за книгата. Но тя скоро падна от ръцете му. Той погледна аленеещото небе, двата млади могъщи бора, които растяха отделно от другите дървета, и помисли: „Денем боровете са синкави, а колко великолепно зелени са вечер“ и отиде в градината с тайната надежда да срещне там Елена. Той не се излъга. Пред него на пътеката между храстите се мярна роклята й, Той я настигна и като се изравни с нея, каза: Не гледайте към мене, аз не заслужавам.
Тя бегло го погледна, бегло се усмихна и продължи надолу към вътрешността на градината. Шубин тръгна след нея.
— Аз ви моля да не ме гледате — започна той, — а заговарям с вас: явно противоречие! Но все едно, това не мм е за първи път. Сега си спомних, че още не съм ви искал както трябва прошка за вчерашната си глупава постъпка. Не ми ли се сърдите, Елена Николаевна?
Тя се спря и не му отговори веднага — не защото се сърдеше, а защото мислите й бяха далече.
— Не — каза най-сетне тя, никак не се сърдя.
Шубин захапа устни.
— Какво загрижено… и равнодушно лице! — промърмори той. — Елена Николаевна — продължи той, като повиши глас, — позволете ми да ви разкажа един малък анекдот. Аз имах приятел, а този приятел също имаше приятел, който отначало се държеше, както подобава на един порядъчен човек, а после се пропи. И ето веднаж рано сутринта моят приятел го среща на улицата (по те вече, забележете, не бяха приятели), среща го и вижда, че е пиян. Моят приятел взел, че си обърнал главата. А онзи се приближил и казва: „Не бих се разсърдил — казва, ако не ме поздравехте, но защо отвръщате лице? Може би това съм сторил от мъка. Мир на праха ми!“
Шубин млъкна.
— И само това? — попита Елена.
— Само това.
— Не ви разбирам. Какво искате да кажете? Преди малко ми казвахте да не ви гледам.
— Да, а сега ви разправих колко е лошо да се отвръща лице.
— Та нима аз… — започна Елена.
— А нима не?
Елена леко се изчерви и протегна ръка на Шубин. Той силно я стисна.
— Вие, изглежда, мислите, че сте ме уловили в лоши чувства към вас — каза Елена, — но подозрението ви е несправедливо. Аз не съм и мислила да страня от вас.
— Да допуснем, да допуснем. Но признайте, че в тоя миг в главата ви има хиляди мисли, от конто нито една не ще ми поверите. Какво, не казах ли истината?
— Може би.
— Но защо така, защо?
— Моите мисли и на мене самата не са ясни — продума Елена.
— Тогава доверете ги другиму — — подхвана Шубин. Но аз ще ви кажа каква е работата. Вие имате лошо мнение за мене.
— Аз?
— Да, вие. Мислите, че у мене всичко е наполовина престорело, защото съм художник; че аз не само не съм способен за никаква работа — в това вие вероятно сте; права, — по дори и за никакво истинско, дълбоко чувство: че и да плача искрено, не мога, че съм бърборко и сплетник — и всичко това, защото съм художник. Какви нещастни, убити от бога хора сме ние тогава! Вие например, готов съм да се закълна, не вярвате на разкаянието ми.
Не, Павел Яковлевич, аз вярвам на разкаянието ви, и на сълзите ви вярвам. Но ми се струва, че самото ваше разкаяние ви забавлява, пък и сълзите. Шубин трепна.
— Е, виждам, това е, както казват лекарите, неизлечим случай, casus incurabilis. Остава само да наведе човек глава и да се покори. А при това — господи! — нима е истина, нима аз се занимавам само със себе си, когато до мене живее такава душа? Ида знаеш, че никога няма да проникнеш в тази душа, никога няма да
