вероятно в тези две години се е излагал на големи опасности; аз веднаж видях на врата му широк белег, изглежда, следа от рана; но той не обича да говори за това. И той е своего рода мълчаливец. Опитах се да го разпитам — но напразно. Отговаря с общи фрази. Ужасно е упорит. През петдесета година той пак дошъл в Русия, в Москва, с намерение да завърши образованието си, да се сближи с русите, а после, когато свърши университета…
— Тогава какво? — прекъсна го Елена.
— Каквото бог даде. Трудно е да се гадае. Елена дълго не снемаше очи от Берсенев.
— Вие много ме заинтересувахте с разказа си — каза тя. — Как изглежда тоя ваш, как го казахте… Инсаров?
— Как да ви кажа? Според мене не е лош. Но сама ще го видите.
— Как така?
— Аз ще го доведа тук, у вас. В други ден той пристига в нашето селце и ще живее в моята квартира.
— Нима? Но ще иска ли той да дойде у нас?
— Разбира се! Много ще му е приятно.
— Не е, ли горд?
— Той? Ни най-малко. Тоест, ако щете, той е горд, само не в онзи смисъл, както вие го разбирате. Мари той например взаем от никого не би взел.
— А беден ли е?
— Да, не е богат. Като си ходил в България, събрал някои и други дреболии, оцелели от бащиния му имот, и леля му помага, и о всичко това е нищожно.
— Той навярно има силен характер — забеляза Елена.
— Да. Желязо човек. И в същото време, вие ще видите, у него има нещо детско, искрено въпреки всичката му съсредоточеност и дори затвореност. Наистина неговата искреност не е пашата глупава искреност, искреност на хора, които изобщо нямат какво да скрива!… Но аз ще го доведа у вас, ще го видите.
— А не е ли стеснителен? — попита пак Елена, Не, не е стеснителен. Само самолюбивите хора са стеснителни.
— Че нима вие сте самолюбив.
Берсенев се смути и разпери ръце.
Вие възбуждате любопитството ми продължи Елена. Е, кажете, не е ли отмъстил той на този турски ага?
Берсенев се усмихна.
Отмъщават само в романите, Елена Николаевна; а освен това за тия дванадесет години тоя ага може да е умрял.
Но господин Инсаров ме ви ли е говорил нищо за това?
Нищо.
Защо е ходил в София?
— Там е живял баща му, Елена се замисли.
— Да освободи родината си! — промълви тя. Страшно е дори човек да изговори тия думи, толкова са велики…
В тоя момент влезе Ана Василевна и разговорът се прекрати.
Странни чувства вълнуваха Берсенев, когато се връщаше в къщи тази вечер. Той не се разкайваше за намерението си да запознае Елена с Инсаров, той намираше съвсем, естествено дълбокото впечатление, което й направиха разказите му за младия българин…, не се ли стараеше и сам той да засили това впечатление! Но едно тайно и тъмно чувство се загнезди дълбоко в сърцето му; той тъгуваше с лоша тъга. Тази тъга не му попречи обаче да вземе Историята на Хохенщауфените и да започне да чете от същата онази страница, на която бе спрял снощи.
XI
Два дни по-късно Инсаров пристигна, както бе обещал, у Берсенев с багажа си. Слуга той нямаше, но без всякаква помощ нареди стаята си, подреди мебелите, избърса праха и измете пода. Особено дълго се занимава е писмената маса, която никак не искаше да се побере в определеното за нея място до стената; но Инсаров със свойствената си мълчалива настойчивост постигна своето. Като се нареди, той помоли Берсенев да вземе десет рубли предплата и като се въоръжи с едни дебел бастун, тръгна да разглежда околностите на новото си жилище. Върна се след три часа и на поканата на Берсенев да раздели с него трапезата му отговори, че днес не се отказва да обядва с него, по че вече е уговорил е хазайката на къщата и занапред ще получава храна от нея.
— За бога — възрази Берсенев, — ще ви хранят лошо: тази жена съвсем не умее да готви. Защо не искате да се храните е мене? Ще делим разноските наполовина.
— Моите средства не ми позволяват да се храня така, както се храните в не. — отговори със спокойна усмивка Инсаров.
В тая усмивка имаше нещо, което не позволяваше да се настоява: Берсенев не каза надума повече. Следобед предложи на Инсаров да го заведе у Стахови; по той отговори, че възнамерява да посвети цялата вечер на кореспонденцията си със своите българи и затова го моли да отложи посещението у Стахови за другия ден. Непреклонната воля на Инсаров беше известна на Берсенев; по едва сега, намирайки се под едни покрив с него, той можа окончателно да се убеди, че Инсаров, никога не изменяше никое свое решение, както и никога не отлагаше изпълнението на дадено обещание. На Берсенев, като чист русин, тази акуратност, по-голяма и от немската акуратност, отначало му се струваше донякъде странна, дори малко смешна; по той скоро привикна с нея и свърши с това, че я намираше ако не заслужаваща почит, то поне твърде удобна.
На втория ден след преместването си Инсаров стана в четири часа сутринта, обходи почти цяло Кунцово, изкъпа се в реката, изпи чаша студено мляко и се залови за работа; а работа той имаше много: учеше и руска история, и право, и политическа икономия, превеждаше български песии и летописи, събираше материали за източния въпрос, съставяше руска граматика за българи, българска за руси. Берсенев се отби при него и поприказваха за Фойербах. Инсаров го слушаше внимателно, възразяваше рядко, но уместно; от възраженията му беше ясно, че той се стараеше да си даде отговор на това: необходимо ли му е да се занимава с Фойербах, или може да мине и без него. Берсенев заговори след това за неговите занимания и попита няма ли да му покаже нещо. Инсаров му прочете превода си на две или три български песни и поиска да знае мнението му. Берсенев намери превода правилен, но недостатъчно жив. Инсаров си взе бележка. От песните Берсенев мина към съвременното положение в България и тогава той за пръв път забеляза каква промяна стана у Инсаров само при споменаването на неговата родина: не че лицето му се разпалваше или гласът му се издигаше — не! — но цялото му същество сякаш укрепваше и се стремеше напред, очертанието на устните му ставаше по-рязко и по-неумолимо, а в дълбочината на очите му се запалваше някакъв мъждив, неугасим огън. Инсаров не обичаше да разказва за пътуването си в родината, но за България изобщо говореше на драго сърце с всекиго. Той говореше с бавен глас за турците, за тяхното подтисничество, за мъката и нещастията на съотечествениците си, за надеждите им; съсредоточена обмисленост на една-единствена и отдавнашна страст се чувствуваше във всяка негова дума.
„Няма съмнение — помисли си в това време Берсенев, — че турският ага добре е платил за смъртта на майка му и баща му.“
Инсаров не беше се доизказал, когато вратата се отвори и на прага се показа Шубин.
Той влезе в стаята някак прекалено разпуснато и добродушно; Берсенев, който го познаваше добре, веднага разбра, че нещо му е криво.
— Представям се без церемонии — започна той със светъл и открит израз на лицето, — казвам се Шубин; приятел съм на този млад човек. (Той посочи Берсенев.) А вие сте господин Инсаров, нали?
— Аз съм Инсаров.
— Тогава дайте си ръката и да се запознаем. Не зная говорил ли ви е Берсенев за мене, но на мен
