най-напред изпрати дъщеря си, седемгодишно момиченце с голяма пъстра кърпа на главата; то внимателно, едва не с ужас изслуша всичко, което му каза Инсаров, и си отиде мълчаливо; след него се появи майка му, бременна в последните дни, също с кърпа на главата, само че мъничка. Инсаров й обясни, че ще замине на дача край Кунцово, но запазва квартирата си и й поверява всичките си неща; жената на шивача също сякаш се изплаши и излезе. Най-сетне дойде хазаинът; той отначало като че всичко разбра и само замислено продума: „Край Кунцово?“ — а после изведнаж отвори вратата и завика: „А квартирата запазвате ли?“ Инсаров го успокои. „Защото трябва да знаем“ — повтори шивачът сухо и изчезна.
Берсенев си тръгна, много доволен от успеха на своето предложение. Инсаров го изпрати до вратата с любезна, малко позната в Русия вежливост и като остана сам, внимателно свали сюртука си и се залови да нарежда книжата си.
VIII
Същия ден вечерта Ана Василевна седеше в гостната си и се готвеше да плаче. Освен нея в стаята беше мъжът й и някой си Увар Иванович Стахов, далечен чичо на Николай Артемевич, запасен кавалерийски подпоручик, към шестдесетгодишен човек, необикновено пълен и неподвижен, със сънливи жълти очички и безцветни, дебели устни на жълто подпухнало лице. Откакто се бе уволнил, той постоянно живееше в Москва е процентите от един малък капитал, оставен от жена му, дъщеря на търговец. Нищо не вършеше и надали и мислеше, а дори да мислеше, пазеше тези мисли за себе си. Веднаж в живота си само бе се развълнувал и проявил активност, а именно: прочете във вестниците за един нов инструмент на световна лондонска изложба — „контрабомбардон“, и поиска да си изпише този инструмент, дори пита къде да изпрати пари и чрез кое бюро. Увар Иванович носеше широк сюртук тютюнев цвят и бяло шалче на врата, ядеше често и много и само при затруднение, т.е. всеки път, когато му се случваше да изкаже някакво мнение, конвулсивно движеше пръстите на дясната си ръка във въздуха, пай-напред от палеца към кутрето, после от кутрето към палеца, като казваше с мъка: „Би трябвало… някак, такова…“
Увар Иванович седеше в креслото до прозореца и дишаше напрегнато, Николай Артемевич се разхождаше с големи крачки из стаята, пъхнал ръце в джобовете си; лицето му изразяваше недоволство.
Най-сетне се спря и поклати глава.
— Да — начена той, — в наше време младите хора бяха по-другояче възпитани. Те не си позволяваха да не зачитат по-старите. А сега само гледам и се чудя. Може би не аз съм прав, а те; може би. Но все пак аз си имам свой възглед за нещата: не съм се родил глупак. Как мислите по тоя въпрос вие, Увар Иванович?
Увар Иванович само го погледна и раздвижи пръсти.
— Елена Николаевна например — продължи Николай Артемевич, — Елена Николаевна аз наистина не я разбирам. Нейното сърце е тъй широко, че обгръща цялата природа, до най-малката буболечка или жаба, с една дума, всичко освен родния й баща. Е, прекрасно; аз зная това и вече ие се меся. Защото тук има и нерви, и ученост, и хвърчепе в облаците, а всичко това не е паша работа. Но господин Шубин… той, да речем, е художник, чудноват, необикновен, аз за това не споря; обаче да не зачита по-стария, човека, на когото той все пак, може да се каже, е задължен за много неща — това аз, да си призная, dans mon gros bon sens4 не мога да допусна. Аз по природа не съм взискателен, не; по всичко си има мярка.
Ана Василевна позвъни нервно. Влезе прислужникът.
— Защо не иде Павел Яковлевич? — каза тя. — Докога ще го викам?
Николай Артемевич сви рамене.
— Но защо, моля ви се, искате да го викат? Аз съвсем не настоявам, дори не желая.
— Как защо, Николай Артемевич? Той ви е безпокоил; може би е попречил на лекуването ви. Искам да се обясня с него. Искам, да зная с какво е могъл да ви разсърди.
— Повтарям ви, че не искам това. И що за желание… devant les domestiques5…
Ана Василевна леко се изчерви.
— Напразно казвате това, Николай Артемевич. Аз… Никога… devant… les domestiques… Иди, Федюшка, и слушай, веднага доведи Павел Яковлевич.
Прислужникът излезе.
А всичко това никак не е нужно — каза през зъби Николай Артемевич: и отново закрачи из стаята.
Съвсем не исках това да кажа.
— Моля ви се, Paul трябва да се извини пред вас.
— Моля ви се, за какво ми са неговите извинения? И какво значи извинение? Това са само фрази.
— Как за какво? Трябва да го вразумим.
— Вразумете го вие. Той вас по-скоро ще послуша.
Аз нямам такива претенции.
— Не, Николай Артемевич, вие днес от пристигането си още не сте в настроение. Вие дори, както ви наблюдавам, отслабнахте в последно време. Страхувам се, че лекуването не ви помага.
— Аз трябва да се лекувам — забеляза Никола Артемевич, — черният ми дроб не е в ред.
В тоя миг влезе Шубин. Той изглеждаше уморен. Лека, едва насмешлива усмивка играеше на устните му.
— Викали сте ме, Ана Василевна? — продума той.
— Да, разбира се, виках те. Моля ти се, Paul, това е ужасно. Аз съм много недоволна от тебе. Как си можал да оскърбиш Николай Артемевич?
— Николай Артемевич ви се е оплакал от мене? — попита Шубин и със същата усмивка на устните погледна Стахов.
Той се обърна и наведе очи.
— Да, оплака се. Не зная е какво си се провинил пред него, по ти трябва веднага да се извиниш, защото неговото здраве сега е много разстроено и най-сетне ние всички на млади години трябва да уважаваме благодетелите си.
„Ех, логика!“ — помисли си Шубин и се обърна към Стахов:
— Аз съм готов да се извиня пред вас, Николай Артемевич — проговори той е учтив полупоклон, ако наистина съм ви обидил е нещо.
— Аз съвсем… не за това — възрази Николай Артемевич, като избягваше както преди погледите на Шубин. — Впрочем аз на драго сърце ви прощавам, защото, вие знаете, аз не съм придирчив човек.
— О, това не подлежи на никакво съмнение! — промълви Шубип. — Но позволете да полюбопитствувам: известно ли е на Ана Василевна в какво именно се състои вината ми?
— Не, аз нищо не зная — обади се Ана Василевна и изпъна шия.
— О, боже мой! — възбудено възкликна Николай Артемевич. — Колко пъти вече съм молил, умолявал, колко пъти съм казвал, че са ми противни всички тия обяснения и сцени! Прибереш се най-после в къщи, иска ти се да си отдъхнеш — нали казват: семеен кръг, interieur, бъди добър домакин, а пък то сцепи, неприятности. Минута спокойствие нямаш. По неволя отидеш в клуба или… или някъде другаде. Жив човек, има физика, тя си иска своето, а тука…
И недовършил фразата си, Николай Артемевич бързо излезе и тръшна вратата. Ана Василевна погледна след него.
— В клуба? — горчиво прошепна тя. Не в клуба отивате вие, ветрогонецо! В клуба няма на кого да подарите конете от собствената ми конюшня и при това сиви! Моят любим цвят. Да, да, лекомислени човече добави тя, като повиши глас, — не в клуба отивате вае. А теб, Paul — продължи тя, като стана, — как не те е срам? Струва ми се, не си малък вече. Ето заболя ме главата. Къде е Зоя, не знаеш ли?
— Струва ми се, че е горе в стаята си. Тая разумна лисичка в такива моменти всякога се скрива в дупката си.
— Е, стига, смига! — Ана Василевпа затърси нещо наоколо си. — Чашката ми с настъргания хрян не видя ли? Paul, моля ти се, стига си ме ядосвал.
Може ли да ви ядосвам, леличко! Дайте да целуна ръчичката ви. А хряна ви видях на масичката в
