Елена, а от шести а десет годишна възраст тя стана почти съвсем независима; заживя свой собствен живот, но живот самотен. Душата й и пламваше, и угасваше самотна, тя се блъскаше като птица в клетка, а клетка нямаше: никой не я ограничаваше, никой не я задържаше, а тя се стремеше към нещо и се измъчваше. Понякога и сама не се разбираше, дори се страхуваше от себе си. Всичко, което я заобикаляше, й се струваше и безсмислено, и неразбираемо. „Как да живееш без любов? А няма кого да обичаш!“ — мислеше си тя и й ставаше страшно от тия мисли, от тия чувства. На осемнадесетгодишна възраст тя едва не умря от злокачествена треска; разтърсен из основи, целият й организъм, по природа здрав и як, дълго не можа да се възстанови: последните следи на болестта най-после изчезнаха, но бащата на Елена Николаевна все още не без яд говореше за нейните нерви. Понякога й минаваше през ума, че тя желае нещо което никой не желае, за което никой в цяла Русия не мисли. После се успокояваше, дори се смееше на себе си, дни наред прекарваше безгрижно, но внезапно нещо силно, безименно, с което тя не можеше да се справи, изведнъж закипяваше в нея и напираше да бликне навън. Бурята минаваше, отпускаха се уморените, не-полетели криле; но тия пориви не минаваха, без да оставят следа. Колкото и да се стараеше да не издаде онова, което ставаше в нея, мъката на развълнуваната й душа се чувствуваше в самото й външно спокойствие и близките й често с право свиваха рамене, чудеха се и не можеха да разберат нейните „странности“.
В деня, от който започва нашият разказ, Елена повече от обикновено стоя на прозореца. Тя много мисли за Берсенев, за разговора си с него. Той й харесваше; тя вярваше в сърдечността на неговите чувства, в чистотата на намеренията му. Той никога не беше говорил с пея така, както тая вечер. Тя си спомни израза на неговите плахи очи, усмивката му — и сама се усмихна и се замисли, но вече не за него. Тя започна да гледа „в нощта“ през отворения прозорец. Дълго гледа в тъмното, ниско надвиснало небе; после стана, с едно движение на главата отметна косите от лицето си и без сама да знае защо, протегна към него, към това небе, голите си, изстинали ръце; после ги отпусна, коленичи пред леглото си, притисна лице към възглавницата и въпреки всичките си усилия да не се поддаде на обзелото я чувство, заплака с някакви странни, непонятни, но горещи сълзи.
VII
На другия ден, към дванадесет часа, Берсенев замина за Москва с връщащата се кола. Той трябваше да получи от пощата нари, да купи някои книги, а освен това му се искаше да се види с Инсаров и да поговори с него. При последния разговор с Шубин на Берсенев му дойде на ума да покани Инсаров при себе си на дачата. Но ие можа лесно да го намери: беше се преместил в нова квартира, която той едва откри — тя се намираше в задния двор на една грозна тухлена къща, построена по петербургски образец, между Арбат и Поварска. Напразно Берсенев обикаля от един мръсен вход на друг, напразно диреше било вратаря, било „когото и да е“. И в Петербург вратарите гледат да избягнат посетителите, но в Москва още повече; никой не се отзова на Берсенев; само един любопитен шивач, по жилетка и с намотани сиви конци на рамо, показа мълчаливо от едно високо прозорче потъмнялото си и небръснато лице с повредено от удар око и една черна безрога коза, покатерила се на купището смет, се обърна, изблея жално и започна още по-бързо да преживя. Най-сетне някаква жена в старо износено палто и разкривени обувки се съжали над Берсенев и му показа квартирата на Инсаров. Берсенев го завари в къщи. Той бе наел стая у същия онзи шивач, който тъй равнодушно гледаше от прозорчето затруднението на лутащия се човек, голяма, почти празна стая с тъмнозелени степи, три квадратни прозореца, малко креватче в единия ъгъл, кожено дн-ванче в другия и грамаден кафез, окачен под самия таван; в тоя кафез някога си бе живял славей. Инсаров стана да посрещне Берсенев, щом той прекрачи прага на вратата, но не извика: „А, вие ли сте!“ или „Ах, боже мой! По какъв случай?“, не каза дори: „Здравейте“, а просто му стисна ръката и го поведе към единствения стол в стаята.
— Седнете — каза той и сам приседна на края на масата.
— Както виждате, всичко е още разхвърляно — прибави Инсаров и посочи купа книжа и книги на пода, — още не съм се наредил както трябва. Нямаше време.
Инсаров говореше руски съвсем правилно, като произнасяше ясно и чисто всяка дума; но гърленият му, впрочем приятен глас звучеше някак не руски. Чуждият произход на Инсаров (той беше българин) още по- ясно личеше от външността му; той беше млад човек, към двадесет и пет годишен, слаб и жилест, с хлътнали гърди, с възлести ръце; имаше остри черти, орлов нос, синкавочерни, прави коси, малко чело, малки, съсредоточени, дълбоки очи, гъсти вежди; когато се усмихваше, прекрасни бели зъби се показваха за мит под тънките, твърди, много ясно очертани устни. Той беше облечен във вехтичък, но чист сюртук, закопчан догоре.
— Защо сте напуснали предишната си квартира? — запита го Берсенев.
— Тази е но-евтина; по-близо е до университета.
— По пали сега е ваканция… И как ви се иска да живеете в града през лятото! Да бяхте наели дача, щом сте решили да се местите.
Инсаров не отговори нищо на тая забележка и предложи на Берсенев лула, като продума: „Извинете, цигари и пури нямам.“
Берсенев запуши лулата.
— Ето аз — продължаваше той — си наех една къщичка край Кунцово. Много евтина и много удобна. Дори има една излишна стая горе.
Инсаров пак нищо не отговори.
Берсенев засмука лулата. — Аз дори мислех — заговори той отново, като из-пущаше тънка струя дим, — че ако например се намери някой… вие например, така си мислех… който би искал… който би се съгласил да се настани при мене горе… колко хубаво би било! Как мислите вие, Дмитрий Инканорич?
Инсаров го погледна с малките си очички.
— — Вие ми предлагате да живея у вас, на дачата?
— Да; при мене горе има една излишна стай.
— Много ви благодаря, Андрей Петрович; но аз мисля, че средствата ми не позволяват.
— Тоест как не ви позволяват?
— Не ми позволяват да живея на дача. Не ми е възможно да държа две квартири.
— Да, но аз… — започна Берсенев и спря. — Това няма да ви струва никакви излишни разходи — продължи той. — Тукашната квартира, да кажем, вие ще си запазите, затова пък там всичко е много евтино; може дори така да се нареди, че да обядваме например заедно.
Инсаров мълчеше. Берсенев се почувствува неловко.
— Поне ми елате някога на гости — започна той след малко. — На две крачки от мене живее едно семейство, с което много ми се иска да ви запозная. Да знаете, Инсаров, какво чудно момиче има там! Там живее и един мой близък приятел, човек с голям талант; аз съм сигурен, че вие с него ще се сближите. (Русинът обича да гощава — ако не с друго, то с познатите си.) Наистина, елате. А още по-добре, преселете се при нас. Ние бихме могли заедно да работим, да четем… Вие знаете, аз се занимавам с история, философия. Всичко това ви интересува; имам и много книги.
Инсаров стана и закрачи из стаята.
— Позволете да знам — попита той най-после, — колко плащате за вашата дача?
— Сто рубли.
— А колко стаи има?
— Пет.
— Значи, двадесет рубли на стая?
— Да, точно… Но, моля ви се, тя не ми трябва. Така стои празна.
— Може би, но чуйте — прибави Инсаров с решително и в същото време простодушно движение на главата. — Аз мога да се възползувам от вашето предложение само ако се съгласите да вземете от мене наем за стаята. Двадесет рубли аз имам възможност да дам, толкова повече, че, както казвате, ще мога да направя там икономии от всичко друго.
— Разбира се; но, да ви кажа, съвестно ми е…
— Иначе не може, Андрей Петрович.
— Е, както искате; колко сте упорит! Инсаров пак нищо не отговори.
Младите хора уговориха деня, в който Инсаров трябваше да се премести. Извикаха хазаина, но той
