XIX
Един час по-късно Елена, с шапка в едната ръка, с пелерина в другата, тихо влизаше в гостната на дачата. Косите й леко се бяха разпилели, на бузите й се виждаше по едно мъничко розово петънце, усмивката не искаше да слезе от устните й, очите й се затваряха и полузатворени, продължаваха да се усмихват. Едва пристъпваше от умора, и тази умора й беше приятна: пък и всичко й беше приятно. Всичко й се виждаше мило и ласкаво. Увар Иванович седеше при прозореца; тя приближи до него, сложи ръка на рамото му, отдръпна се малко и някак неволно се засмя.
— Защо се смееш? — попита той учудено.
Тя не знаеше какво да каже. Искаше й се да целуне Увар Иванович.
— А той цамбурнал… — промълви тя най-сетне.
Но Увар Иванович дори не трепна и продължаваше с почуда да гледа Елена. Тя изпусна върху него и пелерината, и шапката си.
— Мили Увар Иванович — продума тя, — спи ми се, уморена съм. — И пак се засмя и се отпусна в креслото до него.
— Хм — измънка Увар Иванович и замърда пръсти. — Това, ще трябва, такова…
А Елена гледаше наоколо си и мислеше: „Скоро ще трябва да се разделя с всичко това… и странно: не изпитвам нито страх, нито съмнение, нито съжаление…, Не, за мама ми е жал!“ После пред нея отново изпъкна параклисчето, прозвуча пак неговият глас, тя почувствува около себе си ръцете му. Сърцето й трепна радостно, но слабо: то също бе премаляло от щастие. Спомни си старата просякиня. „Сякаш наистина отнесе мъката ми — помисли си тя. — О, колко съм щастлива! Колко незаслужено! Колко скоро!“ Само да се отпуснеше малко, и щяха да бликнат сладки, неспирни сълзи. Тя ги сдържаше само с това, че от време на време се смееше. Каквото положение и да вземеше, все й се струваше, че по-добро и по-удобно не може да има: сякаш я приспиваха. Всичките й движения бяха бавни и нежни; къде се бе дянала нейната припряност, нейната непохватност? Влезе Зоя: Елена реши, че не е виждала по-прелестно личице; влезе Ана Василевна: нещо бодна Елена, но с каква нежност тя прегърна добрата си майка и я целуна по челото, до косите, вече леко посивели! После отиде в стаичката си; как всичко там й се усмихна! С какво чувство на срамежливо тържество и смирение седна на леглото си, на същото легло, на което преди три часа прекара толкова мъчителни мигове! „А и тогава вече знаех, че той ме обича — помисли си тя, — пък и по-рано… Ах, не! Не — това е грях.“ „Ти си моя жена…“ — прошепна тя, като закри с ръце лицето си и падна на колене.
Привечер тя стана по-замислена. Обхвана я тъга при мисълта, че няма скоро да се види с Инсаров. Той не можеше да остане у Берсенев, без да буди подозрение, и затова решиха с Елена така: Инсаров трябва да се върне в Москва и да им дойде на гости два пъти до есента; от своя страна тя обеща да му пише и ако бъде възможно, да му определи среща някъде край Кунцово. За чая тя слезе в гостната и завари там всичките си домашни и Шубин, който внимателно я погледна, щом тя влезе; тя искаше да заговори с него приятелски както някога, но се страхуваше от проницателността му, страхуваше се от самата себе си. Струваше й се, че той ненапразно я беше оставил на спокойствие повече от две седмици. Скоро дойде Берсенев и предаде на Ана Василевна поздрав от Инсаров и извинение, че се е върнал в Москва, без да засвидетелствува почитанието си. Името на Инсаров за пръв път се произнасяше през тоя ден пред Елена; тя почувствува, че се изчерви; и разбра в същото време, че трябвате да изкаже съжаление за внезапното заминаване на такъв добър познат, но не можа да си наложи да се преструва и продължаваше да седи неподвижно и безмълвно, докато Ана Василевна ахкаше и съжаляваше. Елена се стараеше да бъде около Берсенев; тя не се страхуваше от него, макар той и да знаеше част от нейната тайна; тя се спасяваше под неговото крило от Шубин, който продължаваше да я поглежда — не подигравателно, но внимателно. Берсенев тази вечер също се намираше в недоумение; той очакваше да види Елена по-тъжна. За нейно щастие между него и Шубин се завърза спор за изкуството; тя се отдръпна настрана и като през сън чуваше гласовете им. Малко по малко не само те, но и цялата стая, всичко около нея започна да й се струва като сън — всичко: и самоварът на масата, и късичката жилетка на Увар Ивановнч, и гладките нокти на Зоя, и масленият портрет на великия княз Константин Павлович на стената — всичко се отдалечаваше, всичко се покриваше с воал, всичко преставаше да съществува. Само беше й жал за всички. „За какво живеят?“ — мислеше тя.
— Спи ли ти се, Леночка? — попита я майка й. Тя не чу въпроса на майка си.
— Полусправедлив намек, казваш ти?… — Тези думи, рязко произнесени от Шубин, внезапно събудиха вниманието на Елена. — Моля — продължаваше той, — в това тъкмо се изразява вкусът. Справедливият намек буди униние — това не е по християнски; към справедливото човек е равнодушен — това е глупаво, а от полусправедливото той изпитва досада и нетърпение. Например ако аз кажа, че Елена Николаевпа е влюбена в един от нас, какъв вид намек ще бъде това, а?
— Ах, мосю Пол — продума Елена, — бих искала да ви изразя досадата си, по наистина не мога. Много съм уморена.
— Защо не си легнеш? — промълви Ана Василевна, която сама вечер винаги дремеше и за това обичаше да изпраща другите да спят. — Лека нощ и върви лягай. Андрей Петрович ще те извини.
Елена целуна майка си, поклони се на всички и си тръгна. Шубин я изпрати до вратата.
— Елена Николаевна — пошепна й той на прага, — вие тъпчете мосю Пол, вие безжалостно го газите, а мосю Пол ви благославя, и крачетата ви, и обувките на крачетата ви, и подметките на обувките ви.
Елена сви рамене, неохотно му подаде ръка — не тая, която бе целувал Инсаров — и като се върна в стаята си, веднага се съблече, легна си и заспа. Тя спа дълбок, спокоен сън… така дори децата не спят: така спи само оздравялото дете, когато майка му седи до люлчицата и го гледа и слуша дишането му.
XX
— Отбий се при мене за малко — каза Шубин на Берсенев, след като той се сбогува с Ана Василевна, — имам да ти покажа някои неща.
Берсенев тръгна към стаята му в пристройката. Поразиха го множеството етюди, статуйки и бюстове, покрити с мокри парцали и разпръснати по всички ъгли на стаята.
— Ама ти, както виждам, работиш не на шега — — забеляза той.
— Все трябва нещо да се прави — отговори Шубин. — Едно като не върви, трябва друго да се опита. Впрочем аз като корсиканец се занимавам повече с вендета, отколкото с чисто изкуство. Trema, Bisanzia!21.
— Не те разбирам — каза Берсенев.
— Почакай малко. Ето, благоволете да погледнете, любезни приятелю и благодетелю, моето отмъщение номер първи.
Шубин отви една фигура и Берсенев видя прекрасен бюст на Инсаров с изключителна прилика. Чертите на лицето Шубин бе доловил вярно до най-малки подробности и беше им придал чуден израз: честен, благороден и смел.
Берсенев изпадна във възторг.
— Но това е просто прелест! — извика той. — Поздравявам те. Направо за изложба! Защо наричаш това великолепно произведение отмъщение?
— Защото, сър, имам намерение да поднеса, както благоволихте да се изразите, това великолепно произведение на Елена Николаевна за именния й ден. Разбирате ли вие тая алегория? Ние не сме слепи, виждаме какво става около нас, но сме джентълмени, милостиви господине, и отмъщаваме по джентълменски.
— А ето — прибави Шубии, като откриваше друга фигурка, — тъй като художникът според най-новите естети се ползува със завидното право да въплъщава всякакви мръсотии, като ги издига в перли на създанието, то ние при издигане на тази перла, номер втори, си отмъщавахме вече съвсем не като джентълмени, а просто en canaille22.
Той сръчно дръпна платното и пред погледна на Берсенев се откри статуйка на същия Инсаров в
