Николай Артемевич хвърли равнодушен поглед на Ана Василевна.
— Нищо особено, какъв е тоя маниер у вас, веднага добивате вид на някаква жертва? — започна той, като отпускаше без всякаква нужда ъглите на устните си при всяка дума. — Аз само исках да ви предупредя, че у нас днес ще обядва един нов гост.
— Кой е той?
— Курнатовски, Егор Андреевич. Вие не го познавате. Оберсекретар в сената.
— Той ще обядва днес у нас?
— Да.
— И вие само за да ми кажете това, заповядахте да излязат всички?
Николай Артемевич отново погледна Ана Василевна, но тоя път вече иронично.
— Това ви учудва? Не бързайте да се учудвате. Той млъкна. Ана Василевна също помълча малко. — Аз бих искала — заговори тя.
— Зная, вие винаги сте ме смятали за „аморален“ човек — започна изведнаж Николай Артемевич.
— Аз! — с изумление измърмори Ана Василевна.
— И може би имате право. Не искам да отричам, че действително съм ви давал справедлив повод за недоволство („Сивите коне!“ — мина през ума на Ана Василевна), макар че вие сама трябва да се съгласите, при вашето състояние, което ви е добре известно…
— Но аз никак не ви обвинявам, Николай Артемевич.
— C’est possible!25 Във всеки случай нямам намерение да се оправдавам. Времето ще ме оправдае. Но смятам за свой дълг да ви уверя, че зная задълженията си и умея да се грижа за… за доброто на повереното ми… повереното ми семейство.
„Какво значи това?“, мислеше Ана Василевна. (Тя не можеше да знае че предната вечер, в английския клуб, в един кът на салона с диваните се беше завързал спор за неспособността на русите да произнасят речи. „Кой у нас умее да говори? Посочете някого!“ — извика едни от спорещите. „Та ето Стахов например“ — отговори друг и посочи Николай Артемевич, който беше там и едва не извика от удоволствие.
— Например — продължаваше Николай Артемевич — дъщеря ми Елена. Не намирате ли, че й е време най-сетне да стъпи с твърда стъпка по пътя… да се омъжи, искам да кажа. Всички тия умувания и филантропия са добри, но до известна степен, до известна възраст. Време е да остави своите фантазии, да напусне обществото на разни художници, ученици и някакви си черногорци и да стане като всички.
— Как трябва да разбирам думите ви? — попита Ана Василевна.
— Ето, благоволете да ме изслушате — отговори Николай Артемевич, като все тъй отпущаше устните си. — Ще ви кажа направо, без заобикалки: аз се запознах, сближих се с тоя млад човек — господин Курнатовски, с надеждата да го направя свой зет. Смея да мисля, че като го видите, няма да ме обвините в пристрастие или в привързаност на съжденията (Николай Артемевич говореше и сам се любуваше на красноречието си). Образование отлично, правист, маниери прекрасни, тридесет и три годишен, оберсекретар, колежки съветник и „Станислав“ на шия. Надявам се, ще се съгласите, че аз не принадлежа към числото на ония peres de comedie26, които бълнуват само чинове; но вие сама сте ми казвали, че на Елена Николаевна й се харесват деловите, положителните хора: Егор Андреевич е пръв в своята област; сега, от друга страна, дъщеря ми има слабост към великодушни постъпки: тогава знайте, че Егор Андреевич, веднага щом постигнал възможността, вие ме разбирате, възможността да живее охолно със заплатата си, се отказал в полза на братята си от ежегодната сума, която му определял баща му.
— А кой е баща му? — попита Ана Василевна.
— Баща му? Баща му е също в известен смисъл знатен човек, с най-висока нравственост un vrai stoicien27, запасен майор, струва мм се, всички имения на графовете Б… управлява.
— А! — промълви Ана Василевпа.
— А! Какво, а! — подзе Николай Артемевич, — Нима и вие сте заразена от предразсъдъци?
— Но аз нищо не казах — започна Ана Василевна.
— Не, вие казахте: „А!“… Както и да е, сметнах за необходимо да ви предупредя за моя начин на мислене и смея да мисля… смея да се надявам, че господин Курнатовски ще бъде приет a bras ouverts28. Това не е някакъв си черногорец.
— Разбира се; трябва само да се извика Ванка готвача, да му се поръча да прибави още едно блюдо.
— Вие разбирате, че аз не се меся в тия работи — каза Николай Артемевич, стана, тури си шапката и като си подсвиркваше (от някого беше чувал, че може да си подсвиркваш само когато си на дача и в манежа), тръгна да се разхожда в градината. Шубин го погледна от прозорчето на пристройката и мълчаливо му изплези език.
В четири часа без десет минути при входа на дачата на Стахови спря пътническа карета и един още млад човек, с приятна външност, просто и изящно облечен, излезе от нея и поръча да доложат за него. Това беше Егор Андреевич Курнатовски.
Ето какво между другото писа на следния ден Елена на Иисаров.
„Можеш да ми честитиш, мили Дмитрий, имам си годеник. Вчера обядва у нас; татко се запознал с него, струва ми се, в английския клуб и го поканил. Разбира се, вчера той дохожда не като годеник. Но добрата ми майка, на която татко съобщил своите надежди, ми пошепна на ухото какъв е този гост. Казва се Егор Андреевич Курнатовски. Служи като оберсекретар в сената. Ще ти опиша най-напред външността му. Не е висок на ръст, по-нисък е от тебе, добре е сложен; с правилни черти, ниско остриган, с големи бакембарди. Очите му са малки (като твоите), кафяви, живи, устните — плоски, широки; в очите и на устните му — постоянна усмивка, някак си официална — сякаш стои на дежурство. Държи се просто, говори отмерено и всичко у него е отмерено: ходи, смее се, яде, сякаш върши някаква работа. «Как го е изучила!» — мислиш си ти може би в тоя миг. Да; за да ти го опиша. Та и как да не изучиш годеника си! В него има нещо желязно… и тъпо, и празно, в същото време — и честно; казват, че наистина бил много честен. Ти си ми също железен, но не като него. На масата той седеше до мене, срещу нас седеше Шубин. Най-напред стана дума за някакви търговски предприятия: казват, че той добре ги разбира и едва не изоставил службата си, за да се залови с една голяма фабрика. И сбъркал! После Шубин заговори за театър; господни Курнатовски заяви и — трябва да призная — без лъжлива скромност, че от изкуство нищо не разбира. Това ми напомни за тебе… но си помислих: не, ние с Дмитрий все пак другояче не разбираме изкуството. Той като че искаше да каже: аз не го разбирам, пък то не е и нужно, но в една благоустроена държава се допуска. Към Петербург и към comme il faut той впрочем е твърде равнодушен: веднаж дори нарече себе си пролетарий. Ние, казва, черноработниците! Аз си помислих: ако това беше казал Дмитрий, не би ми се харесало, а този нека си говори, нека се хвали! С мене той беше много вежлив; но все ми се струваше, че с мене разговаря някакъв много, много снизходителен началник. Когато иска да похвали някого, той казва, че еди-кой си има правила — това е негова любима дума. Той вероятно е самоуверен, трудолюбив, способен на самопожертвоваиие (виждаш, аз съм безпристрастна), т.е. към пожертвование на своите изгоди, но е голям деспот. Нещастие е да попаднеш в ръцете му! На трапезата заговориха за подкупи…
— Разбирам — каза той, — че в много случаи този, който взема подкупа, не е виновен; той не може да постъпи другояче. И все пак, ако го хванат, трябва да го смажат.
Аз извиках:
— Да смажат един невинен! — Да, заради принципа. — Какъв принцип? — попита Шубин. Курнатовски като че се обърка и учуди и каза:
— Това няма защо да се обяснява.
Татко, който, изглежда, благоговее пред него, подхвана, че, разбира се, няма защо, и за съжаление този разговор се прекрати. Вечерта дойде Берсенев и влезе с него в ужасен спор. Никога досега не бях виждала нашия добър Андрей Петрович толкова развълнуван. Господин Курнатовски съвсем не отричаше ползата от науката, от университетите и т.н., а между това аз разбирах негодуванието на Андрей Петрович. Оня гледа на всичко това като на някаква гимнастика. Шубин се приближи до мене след вечерята и каза: «Ето този и един друг (твоето име той не може да произнесе) — и двамата са практични хора, а вижте каква разлика: там има истински жив, от живота даден идеал; а тук няма дори чувство за дълг, а просто служебна
