— Непременно. Елена се усмихна.
— Какво ми дойде на ума! Спомням си, бях още малка… Избяга ни прислужницата. Хванаха я, простиха й и тя дълго живя у нас… а все пак всички викаха: Татяна бегълката. Не мислех тогава, че и аз може би ще бъда бегълка като нея.
— Елена, как не те е срам!
— Че какво? Разбира се, по-добре да тръгна с паспорт. Но ако не може…
— Това всичко ние ще уредим после, после, почакай — промълви Инсаров. — Нека само да се опомня, да помисля. Ние с тебе за всичко ще поговорим както трябва. А и аз имам пари.
Елена отмахна с ръка косите, които бяха паднали на челото му.
— О, Дмитрий, колко ще бъде весело да пътуваме двамата!
— Да — каза Инсаров, — а там, където ще отидем…
— Че какво? — прекъсна го Елена. — Нима и да умрем заедно няма да бъде весело? Но не, защо да умрем? Ние ще живеем, ние сме млади. На колко си години? Двадесет и шест?
— Двадесет и шест.
— А аз съм на двадесет. Още много време имаме пред себе си! Ах, ти искаше да избягаш от мене? Не ти била нужна руска любов, българино! Ще видим сега как ще се отървеш от мене! Но какво щеше да стане е нас, ако тогава не бях тръгнала към тебе!
— Елена, ти знаеш какво ме караше да се отстраня! — Зная: влюбил си се и си се изплашил. Но нима не подозираше, че и тебе обичат?
— Кълна се в честта си, Елена, не, Тя изведнаж бързо го целуна.
— Ето за това точно те обичам. А сега сбогом.
— Не можеш ли да останеш още? — попита Инсаров.
— Не, мой мили. Мислиш, че ми беше леко да изляза сама? Четвърт час отдавна мина. — Тя сложи пелерината и шапката си. — А ти ела у нас утре вечер. Не, други ден. Ще бъде натегнато, досадно, но няма какво да се прави, поне ще се видим. Сбогом. Пусни ме. — Той я прегърна за последен път. — Ай — виж! — скъса ми верижката. О, мой несръчни приятелю! Е, нищо. Толкова по-добре. Ще отида на Кузнецкия мост да я дам на поправка. Ако ме попитат, ще кажа, че съм била на Кузнецкия мост. — Тя хвана дръжката на вратата. — А, забравих да ти кажа: господин Курнатовски вероятно тия дий ще ми изправи предложение. Но аз ще му направя…ето какво. — Тя доближи палеца на лявата си ръка до върха на носа си и раздвижи останалите си пръсти във въздуха. — Сбогом. Довиждане. Сега зная пътя… А ти не губи време…
Елена открехна вратата, ослуша се, обърна се към Инсаров, кимна му и се измъкна от стаята.
Цяла минута стоя Инсаров при затворилата се врата и също се ослушва. Дворната врата се тропна. Той отиде при дивана, седна и закри очи с ръка. С него още никога нищо подобно не беше се случвало. „С какво съм заслужил аз такава любов? — мислеше той. — Не е ли сън това?“
Но нежният аромат на резеда, оставен от Елена в неговата бедна, тъмна стаичка, напомняше за посещението й. Заедно с него сякаш бяха останали във въздуха и звуците на младия глас, и шумът на леките, млади стъпки, и топлината и свежестта на младото, девствено тяло.
XXIV
Инсаров реши да почака още по-сигурни известия, а сам започна да се готви за заминаване. Работата беше много трудна. Собствено за него нямаше никакви пречки: трябваше да си извади паспорт; но как да стане с Елена? Да й се извади паспорт по законен път, беше невъзможно. Да се венчае с нея тайно, а после да се явят пред родителите и… „Те тогава ще ни пуснат мислеше той. А ако не пи пуснат? Ние все пак ще заминем… Но ако те се оплачат… ако… По, по-добре да се помъчим: да извадим някак паспорт.“
Той реши да се посъветва (разбира се, без да споменава имена) с един свой познат, пенсиониран или уволнен прокурор, опитен и стар майстор та всякакви тайни работи. Този почтен човек живееше далече; Инсаров се добра до него, след като пътува цял час е една мръсна кола, и отгоре на всичко не го намери в къщи; на връщане се измокри до кости от внезапно плисналия проливен дъжд. На следната сутрин Инсаров въпреки твърде силното главоболие повторно се запъти към прокурора-пенсионер. Прокурорът го изслуша внимателно, като смъркаше емфие от табакера, украсена с изображение на една пълногръда нимфа, и като разглеждаше под око госта с лукавите си очички, с тютюнев цвят, изслуша го и поиска „по-голяма определеност в изложението на фактическите данни“; но като забеляза, че Инсаров неохотно навлизаше в подробности (той беше дошъл при него със свито сърце), ограничи се да го посъветва да се въоръжи преди всичко с „пепьонзи“ и го помоли да дойде друг път, „когато у вас — прибави той, като смъркаше емфието над, отворената табакера ще се яви доверчивост и ще изчезне недоверчивостта. А паспортът — продължаваше той като че на себе си е дело на човешките ръце; вие например пътувате: кой ви знае Маря Бредихина ли сте или пък Каролина Фогелмайер?“ Чувство на погнуса трепна в Инсаров, но той благодари на прокурора и обеща да намине тия дни.
Същата вечер той отиде у Стахови. Ана Василевна го посрещна ласкаво, поскара му се, че съвсем, ги е забравил, и като го намери бледен, попита за здравето му. Николай Артемевич не му каза нито дума, само го погледна със замислено-небрежно любопитство; Шубин се държа е него студено; по Елена го учуди. Тя го чакаше; тя заради него беше облякла онази рокля, с която беше в деня на тяхната първа среща в параклиса; но тя така спокойно го поздрави и беше така любезна и безгрижно носена, че като я гледаше, никой не би помислил, че съдбата на това момиче е вече решена и само тайното съзнание за щастливата любов придаваше оживление на чертите й, лекост и прелест на всичките й движения. Тя наливаше чая вместо Зоя, шегуваше се, разговаряше; знаеше, че Шубин ще я наблюдава, че Инсаров не ще може да се прикрие, не ще съумее да се престори на равнодушен, и се бе въоръжила предварително. Тя не се излъга: Шубин не снемаше очи от нея, а Инсаров беше много мълчалив и мрачен през цялата вечер. Елена се чувствуваше толкова щастлива, че й се дощя а го подразни.
— Е, какво — попита го тя изведнаж, — вашият план напредва ли?
Инсаров се смути.
— Какъв план? — продума той.
— А, вие сте забравили? — отговори тя, като му се смееше в лицето; само той можеше да разбере значението на този щастлив смях. — Вашата българска христоматия за руси?
— Qelle bourde! — промърмори през зъби Николай Артемевич.
Зоя седна на пианото. Елена едва забележимо сви рамене и посочи на Инсаров е очи вратата, като че му нравеше знак да си върви. После тя два пъти с прекъсване допря с пръст масата и го погледна. Той разбра, че му определя среща след два дни, а тя бързо се усмихна, когато видя, че той я разбра. Инсаров стана и помпа да се сбогува: не се чувствувал добре. Пристигна Курнатовски. Николай Артемевич скочи, вдигна дясната си ръка над глава и леко я отпусна в дланта на оберсекретаря. Инсаров остана още няколко минути, за да погледа съперника си. Елена крадешком хитро поклати глава, домакинът не намери за нужно да ги представи един на друг и Инсаров си отиде, като за последен път размени поглед с Елена. Шубин помисли, помисли — и яростно заспори с Курнатовски по един юридически въпрос, от който нищо не разбираше.
Инсаров не спа цялата нощ и сутринта се чувствуваше зле; обаче се зае да приведе в ред кинжата си и да пише писма, но главата му тежеше и бе някак си размътена. Към обед вдигна температура: не можа нищо да хапне. Температурата му бързо се повиши до вечерта; почувствува тъпа болка по цялото тяло и мъчително главоболие. Инсаров легна на същото онуй диванче, където неотдавна бе седяла Елена; той помисли: „Заслужено съм наказан, задето се мъкнех при тоя стар мошеник“ — и се помъчи да заспи… Но вече болестта бе го завладяла. Със страшна сила запулсираха жилите му, кръвта му завря, като птици се завъртяха мислите му. Той изгуби съзнание. Като смазан лежеше на гръб и изведнаж му се стори: някой над него тихо се киска и шепне; той с усилие отвори очи, светлина от нагарна свещ го преряза като нож… Какво е това? Старият прокурор пред него, в халат, препасан с копринена кърпа, както го бе видял по-предния ден… „Каролина Фогелмайер“ — мърмори беззъбата уста. Инсаров гледа, а старикът се разширява, подува се, расте, вече не е човек, а дърво… Инсаров трябва да се качва по високи клони. Хваща се, пада по гърди на остър камък, Каролина Фогелмайер е клекнала като търговка и повтаря: „Банички, банички, банички“ — а там тече кръв, и саби блестят ослепително… Елена!…И всичко изчезна в пурпурен хаос.
