Андрей Петрович — о, имаше момент, когато си помислих: не е ли той? А ти — нищо; затова пък после… после… тъй, с двете си ръце грабна сърцето ми!
— Пощади ме — проговори Инсаров. Той поиска да стане и веднага се отпусна на дивана.
— Какво ти е? — загрижено попита Елена.
— Нищо… още съм малко слаб… Това щастие не е по силите ми.
— Тогава стой спокойно. Благоволете да не мърдате, да не се вълнувате — прибави тя, като го заплаши с пръст. И защо сте си свалили халата? Рано е още да се докарвате! Стойте, а аз ще ви разказвам приказки. Слушайте и мълчете. След вашата болест е вредно да разговаряте много.
Тя започна да му говори за Шубин, за Курнатовски, за това, какво е правила през двете последни седмици, за туй, че ако се сьди но вестниците, войната е неизбежна и че следователно, щом той оздравее напълно, ще трябва да не губи пито минута, а да намери средства на заминаване… Тя говореше всичко това, като седеше до него, опирайки се на рамото му…
Той я слушаше, слушаше, като ту побледнянаше, ту се зачервяваше… искаше няколко пъти да я спре — и изведнаж стана.
— Елена — каза и той с някак странен и рязък глас, — остави ме, иди си.
— Как! — промълви тя с изумление. — Лошо ли ти е? — прибави тя живо.
— Не… добре ми е…, но, моля ти се, остави ме.
— Не те разбирам. Ти ме пъдиш?… Защо правиш това? — проговори тя изведнаж; той се приведе от дивана почти до пода и прилепи устни до краката й. — Не прави това, Дмитрий… Дмитрий…
Той се изправи.
— Тогава остави ме! Виж какво, Елена, когато се разболях, не изгубих веднага съзнание; знаех, че съм пред; гибел; дори с температура, бълнувайки, аз разбирах, аз смътно чувствувах, че смъртта иде към мене, аз се прощавах с живота, е тебе, е всичко, разделях се с надеждата… И изведнаж това възраждане, тази светлина след тъмнината, ти… ти… до мене, при мене… твоят глас, твоето дихание… Това не е по силите ми! Чувствувам, че те обичам страстно, чувам, че ти сама се наричаш моя, аз за нищо не отговарям…Иди си!
— Дмитрий. — прошепна Елена и скри глава е рамото му. Тя едва сега го разбра.
— Елена — продължаваше той, — аз те обичам, ти знаеш това, живота си съм готов да дам за тебе… но защо дойде при мене сега, когато съм слаб, когато не се владея, когато цялата ми кръв гори… ти си моя, казваш… ти ме обичаш…
— Дмитрий — повтори тя и цяла пламна и още но-силно се притисна към него.
— Елена, смили се над мене — иди си, чувствувам, че мога да умра не ще издържа тези пориви… цялата ми душа се стреми към тебе… помисли, смъртта едва не ни раздели… и сега ти си тук, ти си в моите обятия… Елена…
Тя затрепера цялата.
— Тогава вземи ме… — прошепна тя едва чуто.
XXIX
Николай Артемевич, свъсил вежди, ходеше назад-напред из кабинета си. Шубин седеше до прозореца и сложил крак върху крак, спокойно пушеше пура.
— Престанете, моля ви се, да крачите насам-натам — промълви той, като отърсваше пепелта от пурата си. — Аз все чакам, да заговорите, следя ви — вратът ме заболя. При това в походката ви има нещо напрегнато, мелодраматично.
— Вие знаете само да се шегувате — отговори Николай Артемевич. Не искате да влезете в моето положение; не искате; да разберете, че съм свикнал с тая жена, че съм привързан към нея най после, че отсъствието и трябва да ме измъчва. Ето вече е октомври, зимата е под носа ни. Какво може да прави в Ревел?
— Навярно плете чорапи… за себе си; за себе си — не за вас.
— Смейте се, смейте се; а аз ще ви кажа, че не познавам подобна жена. Такава честност, такова безкористно …
— Протестирала ли е полицата? — попита Шубин.
— Такова безкористие — повтори, като повиши глас, Николай Артемевич, — това е удивително. Казват ми, на света има милион други жени; а аз ще кажа: покажете ми тоя милион; покажете ми тоя милион, казвам аз: ces femmes — qu’on me les montre!31 И не пише, ето кое е убийственото!
— Вие сте красноречив като Питагор — забеляза Шубин, — но знаете ли какво бих ви посъветвал?
— Какво?
— Когато Августина Христиановна се върне… вие ме разбирате?
— Е да; какво?
— Когато я видите… следите ли развитието на мисълта ми?
— Е да, да.
— Опитайте се да я понатупате: какво ли ще излезе от това?
Николай Артемевич се извърна възмутено.
— Мислех, че ще ми даде някакъв наистина умен съвет. Но какво може да се очаква от и е го! Артист, човек без принципи…
— Без принципи! А виж, казват, вашият фаворит, господин Курнатовски, е човек с принципи, вчера е спечелил от вас сто сребърни рубли. Това вече е неделикатно, съгласете се.
— Че какво? Играхме на пари. Разбира се, аз можех да очаквам… Но него така малко умеят да го ценят в тая къща.
— Какво ли си е помислил: „Да става, каквото ще! — подзе Шубин. — Дали ще ми стане тъст, или не — това е още скрито в урната на съдбата, а сто рубли са хубаво нещо за човек, който не взема подкупи.“
— Тъст!… Какъв тъст съм аз, да го вземе дяволът? Vous revez, mon cher.32 Разбира се, всяко друго момиче би се зарадвало на такъв кандидат. Разсъдете сам: човек смел, умен, сам се е издигнал, в две губернии теглел каиша…
— В …ска губерния губернатора за носа водил — забеляза Шубин.
— Много е възможно. Навярно така е трябвало. Практичен, предприемчив…
— И на карти добре играе — пак забеляза Шубин.
— Е де, и на карти добре играе. Но Елена Николаевна… Можеш ли да я разбереш? Любопитен съм ще се намери ли човек, който би се наел да разбере какво иска тя. Ту е весела, ту скучае; отслабне изведнаж така, че не ти се ще да я гледаш, а после изведнаж се поправи, и всичко това без всякаква видима причина…
Влезе един неугледен лакей с поднос, на който имаше чашка кафе, съд с каймак и сухари.
— Бащата харесва кандидата — продължи Николай Артемевич, като размахваше сухара, — а дъщерята не ще и да знае! Хубаво е било в предишните патриархални времена, но сега ние всичко изменихме. Nous avons change tout ca. Сега госпожицата разговаря, с когото си иска, чете, каквото си иска; тръгва сама из Москва, без лакей, без прислужница, като в Париж; и всичко това е прието. Тия дни питам: къде е Елена Николаевна? Казват, благоволи да излезе. Къде? Неизвестно. Какво — това ред ли е?
— Вземете си чашката и освободете човека — промълви Шубин. — Сам вие казвате, че не трябва devant les domestiques — прибави той тихо.
Лакеят погледна изпод вежди Шубин, а Николай Артемевич взе чашката, наля си каймак и сграбчи десетина сухара.
— Исках да кажа — започна той, щом лакеят излезе, — че аз не знача нищо в тая къща. Това е. Защото в наше време всички съдят по външността: някой човек може да е и празен, и глупав, но държи ли се важно — уважават го; а друг може би има таланти, които биха могли… биха могли да принесат голяма полза, но от скромност…
— Вие държавен човек ли сте, Николенка? — попита Шубин с тънък гласен.
— Стига палячовщини! — извика сърдито Николай Артемевич. — Вие се забравяте! Ето ви ново
