— О, велики философе на руската земя! — възкликна Шубин. — Всяка ваша дума е чисто злато и не на мене…… на вас трябва да се издигне статуя и с това се заемам аз! Ето както сега лежите, в тази поза, в която не знаеш какво преобладава — леност или сила? — така и ще ви извая. Със справедливия си укор вие поразихте моя егоизъм и моето самолюбие! Да! Да! Няма защо да говорим за себе си; няма защо да се хвалим. Няма още у нас нищо, няма хора, където и да погледнели. Всичко или дребосък, гризачи, хамдетчета, самоеди, или тъмнина и пустота подземна, или бърборковци, преливащи от пусто в празно, и барабанни палки! А пък и какви още има: изучили себе си до позорна тънкост, непрестанно опипват пулса си при всяко свое усещане и докладват сами на себе си: ето какво, казва, чувствувам аз, ето какво мисля. Полезно, сериозно занимание! Не, ако между нас нмаше свестни хора, не би избягало от нас това момиче, тая чувствителна душа не би се изплъзнала като риба във водата! И какво е това, Увар Ивановнч! Кога ще дойде нашето време? Кога у нас ще се родят хора?
— Почакай — отговори Увар Иванович, — ще се родят.
— Ще се родят! Ех ти, иочво! Черноземна сило! Ти ли каза: ще се родят? Но внимавайте, аз ще запиша думите ви. А защо гасите свещта?
— Спи ми се, лека нощ.
XXXI
Шубин каза истината. Неочакваното известие за сватбата иа Елена едва не уби Ана Василевна. Тя легна на легло. Николай Артемевич настоя пред нея да не пуска дъщеря си да се вества пред очите й; той сякаш се зарадва, че случаят му даваше възможност да се покаже в пълната си тежест като господар на къщата, във всичката си сила на глава на семейството: той непрестанно вдигаше врява и крещеше на слугите и само повтаряше:
„Аз ще ви покажа кой съм, ще ви дам да разберете — почакайте!“ Докато той стоеше в къщи, Ана Василевна не виждаше Елена и се задоволяваше с присъствието на Зоя, която много усърдно й услужваше, а в себе си мислеше: „Diesen Jnsaroff vorziehen — und wem!“37. Но щом Николай Артемевич излезеше (а това се случваше много често: Августина Христиановна наистина се бе върнала), Елена отиваше при майка си — и тя дълго, мълчаливо, със сълзи я гледаше. Този ням укор по- дълбоко от всичко друго проникваше в сърцето на Елена; не разкаяние чувствуваше тя тогава, а дълбока, безкрайна жалост, подобна на разкаяние.
— Мамичко, мила мамичко! — повтаряше тя, като целуваше ръцете й. — Какво можех да направя? Аз не съм виновна, аз го обикнах, не можех да постъпя иначе. Обвинявайте съдбата; тя ме събра с човек, който не се харесва на татко, който ме откъсва от вас.
— Ох… — прекъсваше я Ана Василевна, — не ми напомняй за това! Като си спомня къде искаш да отидеш, сърцето ми се свива!
— Мила мамичко — отговаряше Елена, — утешете се поне с това, че можеше да бъде и по-лошо: аз можех да умра.
— Че аз и тъй не се надявам да те видя вече. Или ти ще свършиш живота си там, в някоя колиба (Ана Василевна си представяше България нещо като сибирските тундри), или аз не ще понеса раздялата.
— Не говорете тъй, добра ми мамичко, ние пак ще се видим, ще даде бог. А в България има също такива градове, както и тук.
— Какви градове! Там сега има война; сега там, мисля аз, където да погледнеш, все топове стрелят… Скоро ли се готвиш да заминаваш?
Скоро… ако само татко… Той иска да се оплаква, заканва се да ни раздели.
Ана Василевна вдигна очи към небето.
— Не, Леночка, той няма да се оплаче. Аз самата не бих се съгласила за нищо на света на тая сватба, по-скоро бих умряла, но извършеното не може да се поправи и аз не ще позволя да се опозорява моята дъщеря.
Така изминаха няколко дни. Най-после Ана Василевна се съвзе и една вечер се затвори с мъжа си насаме в спалнята. Всичко в къщи утихна и се умълча. Най-па-пред не се чуваше нищо; после загърмя гласът иа Николай Артемевич, после се завърза спор, раздадоха се викове, дочуваха се дори стенания… Шубин заедно с прислужниците и Зоя вече се готвеше отново да се яви на помощ; но шумът в спалнята започна малко по малко да отслабва, премина в говор — и замлъкна. Само от време на време се чуваха слаби хълцания — и те престанаха. Задрънчаха ключове, чу се скърцане от отваряне на бюрото… Вратата се отвори и се показа Николай Артемевич. Сурово погледна всички и се запъти към клуба; а Ана Василевна повика при себе си Елена, силно я прегърна и обляна в горчиви сълзи, промълви:
— Всичко е уредено, той няма да прави истории и нищо вече не ти пречи да заминеш… да ни оставиш.
— Ще позволите ли на Дмитрий да дойде да ви благодари? — попита Елена майка си, щом тя се успокои малко.
— Почакай, душко моя, не мога сега да срещна оня, който ни разделя… Ще се видим преди заминаването.
— Преди заминаването — печално повтори Елена.
Николай Артемевич бе се съгласил „да не прави истории“; но Ана Василевна не каза на дъщеря си срещу каква цена той даде съгласието си. Тя не й каза, че бе обещала да заплати всичките му дългове, пък и на ръка му бе дала хиляда рубли. На всичко отгоре той решително заяви на Ана Василевна, че не желае да се срещне с Инсаров, когото продължаваше да нарича „черногорец“, а като отиде в клуба, без всякаква нужда заговори със своя партньор, запасен генерал от инженерните войски, за сватбата на Елена. „Чухте ли — промълви той с престорена, небрежност, — че дъщеря ми от много голяма ученост се омъжи за някакъв студент.“ Генералът го погледна през очилата, изръмжа: „Хм!“ — и го попита на какво играе.
XXXII
А денят на заминаването наближаваше. Ноември: вече изтичаше, минаваха последните срокове. Инсаров отдавна бе свършил всичките си приготовления и гореше от желание по-скоро да се измъкне от Москва. И докторът го карате да бърза: „Вие имате нужда от топъл климат — казваше му той, тука няма да се поправите.“ Нетърпение измъчваше и Елена; тревожеше я бледността на Инсаров, неговата слабост. Тя често е, неволна уплаха гледаше изменените му черти. Положението й в бащиния дом ставаше непоносимо. Майка и я оплакваше, като че бе умряла, а баща й се отнасяше с пея презрително студено: близката раздяла тайно мъчеше и него, по той смяташе за свой дълг, дълг на оскърбен баща, да скрива чувствата си, слабостта си Ана Василевна пожела най-сетне да се види с Инсаров. Доведоха го при пея тайно, през задната врата. Когато той влезе в стаята й, тя дълго не можа да заговори е него, не можа дори да се реши да го погледне: той седна до креслото й и със спокойно уважение зачака първата й дума. Елена също седеше тук и държеше в ръката си ръката на майка си. Ана Василевна вдигна най-после очи и промълви: „Бог да ви съди, Дмитрий Никанорович…“ — и спря: укорите замряха на устата й.
— Но вие сте болен — извика тя. — Елена, той е болен!
— Бях болен, Ана Василевна — отговори Инсасаров, и сега още не съм се поправил съвсем; но се надявам родният въздух да ме възстанови окончателно.
— Да… България! — прошепна Ана Василевна и помисли: „Боже мой, българин, умиращ, гласът му сякаш излиза от бъчва, очите — изцъклени, истински скелет, палтото му като че е чуждо, жълт като смин и тя е негова жена, тя го обича… та това е някакъв сън…“ Но тя веднага се опомни.
— Дмитрий Никанорович — каза тя, — вие непременно… непременно ли трябва да заминете?
— Непременно, Ана Василевна.
Ана Василевна го погледна.
— Ох, Дмитрий Никанорович, да не дава бог да изпитате това, което изпитвам аз сега… Но вие обещавате да я пазите, да я обичате… Лишения вие няма да търпите, докато съм жива аз!
Сълзи задавиха гласа й. Тя разтвори обятията си и Елена и Инсаров я прегърнаха.
Съдбоносният ден настъпи най-после. Решено бе Елена да се сбогува с родителите си в къщи, а да
